Танцуващите с вълци

Двете Речки са села в планината край Вършец. Отвесният Балкан скрива хоризонта и още малко ще захлупи небето. В Долна Бела речка живеят стотина души, още толкова – и в Горна.
Намираме се в Българския северозапад, според Евростат най-бедния регион на Европа. Вършечкият край е в средата на печалната статистика. Социолози тук не идват, политици – рядко. Опитваме се да разберем какво мислят хората по въпросите, които всеки ден се бистрят в парламента и по телевизора.
44-годишната мургавелка Лиляна Георгиева има пет деца, всичките големи. Някои са край нея, други оженени във Видин. Посреща ни до затвореното училище в Долна Бела речка: „Искам да живеят тука децата, не да хващат по чужбини. Покрай назе да са, да сме по-спокойни и ние“.
Лиляна не работи, разчита на социални помощи. Мъжът й и той без работа – разболял се, не дал болнични, уволнили го. Берат шипки, гъби. За бежанците е колеблива. „Добре е да се помага в такива неща, но като чуе човек по телевизията нередни работи, се разколебава. Ето, снощи чухме, че е наръгано момиче в магазин. Няма смисъл от такива неща в България. Не стига, че ни взимат хляба… На тях може да се помага, че са бежанци, а в България какво се помага на възрастни хора, на болни деца? Имам психичноболно дете на 23 години. Дават му 120 лв. пенсия, с тях какво да направя? Синът и снахата живеят със 70 лв. детски, внучката първокласничка, какво да направят?“, реди Лиляна.
Край нея пристъпва 55-годишният наместник Божидар Василев. Бивш полицай, кметува заедно в Долна Бела и Горна Бела речка. „За определено време трябва да им се помогне на бежанците. После най-вероятно трябва да си се върнат. Има много от тях ислямисти, опасни са за държавата“, казва Василев.
В този планински край цената на земята е ниска. Няма особена търговия,. „Хубаво е чужденци да купуват, стига да направят нещо, ама то… нищо“, казва Божидар.
Проблем според кмета в Долна Бела речка са многото пустеещи обществени сгради. Някога са били пълни, после е имало обещания, че ще приютят производствени цехове. Сега вече дори не се обещава.
Още по-нагоре, в сърцето на планината, е Горна Бела речка. Самотно по улиците преминава руса жена, с група кучета край нея. Тя върви. Цял живот върви. Нека я чуем: „23 години работих в ромското училище във Вършец. От нас до центъра на градчето е 10 км. Всеки ден отивах и се връщах пеш на работа. 10 км в едната посока, 10 км в другата. Сутрин тръгвах в 6.30, за да пристигна в 8 часа, връщах се след 17. Понякога тъмница, черно, студ, срещала съм дори вълци. 23 години така! Не се чудете, нямаше с какво да се ходи. Просто няма. Сутрин първият автобус е в 10, кой ще те държи, ако отидеш в 10.30 на работа? Борба за живот е това! Като бях по-млада, за час и 10 минути вземах разстоянието в едната посока – тичах, а ходех и на токчета“.

Жената се казва Димитринка Гълъбова (на снимката), на 57 години. Сега не работи, последно обслужвала занималнята, но я закрили. 10-те километра са шосе между гори, ниви, завои. „Да, опасно бе, а и всичко това ми отнемаше от времето. Три деца съм отгледала, без бащи, самотна майка съм. Животни съм гледала вкъщи, стара майка също съм гледала…. Стана сутрин, мама накладе огъня, аз оставя на децата нещо за ядене…Така беше. Във Вършец нямаше друга работа, пък и аз за учител съм завършила, само това съм работила. Последно 600 лв. бруто вземах“, казва Димитринка.
Тя спомена, че е виждала вълци. „Преди 4 години някъде беше. До разклона има едно завойче, захвърлен е боклук там. Малко над него в горичката… Не го видях вълка, носех тежка чанта, изръмжа, веднага ми текна наум, че не лае, а ръмжи като вълк. Изпищях много силно, побягнах, сложих си ръцете, чантата напред, ей така (Димитрина показва, но не се разбира защо, явно е било паническа реакция – бел. авт.). Може би е било вълчица с вълчета. Чух в дола как почват да се кършат клонки, стъпки.“
Грубата сметка показва, че в живота си тази жена е извървяла над 100 000 км по пътя за работа.
Следващата ни спирка е Долно Озирово, то има цели 500 души население. Посрещат ни 77-годишните Виктория Кръстева и Иванка Павлова. Първата е била детска учителка, втората – медицинска сестра, а и лекар, зъболекар (по необходимост). „Бежанците ли? Не, не сме съгласни с това нещо, прескачат се в един глас. – Бягат от война, но защо минават през Турция, защо не останат там бе, момче? Турция ни ги праща. Тел щели да слагат сега. Ми аз, ако бегам, дори и на 77 години да съм, пак ще се провра отдолу. Това са игри, мойто момче, игри на големци“, казва баба Виктория. „Имам внуче, момиче, учи в университета в София…  Ми не съм съгласна тоя чужденец да е край нея“, негодува Виктория.
Разговорът плавно е тръгнал към навиците на българина – стачкува или не. „Нека се стачкува, ама пред Народното събрание, където са тия матурци“, казва Виктория. „Ма… какво?“, недоумявам. „Матурци, бе! Матурци са хора, кои само ядат, пият, лъжат… Депутат, с една дума“, смеят се жените.

Това бяха мнения на 100 000 км от жълтите павета.

Със съкращения от в-к „Сега“, статията е публикувана през 2013 г.