„Камбаните бият, когато бог протяга десница“*

Всичко стана като в миг. Малко след като ателието се успокои Венеция избухна. Камбаните забиха едновременно. Ятата птици се издигнаха като разпилени фойерверки над лагуната. Улиците потънаха в екзалтирана гмеж. Някой отвори вратите на печатницата и всички до един се задавиха в празнично объркване. Пръв очи от пресата вдигна Стефанос, следван от Яков, но първи причината за внезапната промяна, усетиха работниците.
– Победа? – рече единият първоначално неуверено.
– Взехме реванш? – отвърна въпросително вторият.
– Камбаните на този град бият едновременно, само когато бог протяга десница, за да ни спаси! – извика третият.
А после виковете „Победа!“ погълнаха всички. Стефанос скъса ризата си и я развя като знаме. Яков се отпусна на един стол и изтри потта от челото си. Двамата Йоан, които току-що бяха напуснали ателието, се върнаха. Прегърнаха едновременно гърка, а после увиснаха на шията на Яков. Изглеждаха повече стреснати, онемели, но безмерно и дори просълзени от щастие. В помещението влетя непознат мъж, взе чашата с вино, която стоеше недопита върху масата, изпи я до капка и на своя ред се прегърна с всички. След него в ателието се появиха и други непознати. Мъже и жени. Достопочтени дами и господа, които искат да споделят еуфорията. Бедняци, които виждат в добрата вест повод да отскубнат милостиня. Проститутки, които в бързината са успели да се пременят и сега преминаваха в тържествена стъпка по улиците, сякаш овациите и по право принадлежат първо на тях. Когато накрая Яков излезе от унеса всички покрай него имаха вид на пияни. Някаква старица с измито лице плачеше пред входа на ателието, а малкото момче, което явно водеше за ръка, стоеше с объркан поглед и неразбиращо до нея. Яков му намигна, а после го вдигна на ръце, за да го успокои.
– Победихме, малкия! Победихме! – прошепна му бащински в ухото – Турците вече няма да стряскат съня ти!
Детето вдигна плахи очи към белега на мъжа, в чиито обятия ненадейно бе попаднал и на свой ред се разплака.
– Мъжете не плачат, синко! – рече му с по-твърд глас печатарят – Искаш ли да ти покажа как се печатат книги? Искаш ли в деня на победата да те науча на нашия занаят?
Старицата обаче вече бе дошла на себе си и се присегна за детето. То се обърна с пламнали бузи към нея и двамата потънаха в тълпата. После същата поде и Яков. Той се намери първо в някаква кръчма, където Стефанос водеше, гол до кръста, гръцко хоро. После двамата вече бяха във водата, където някой ги бе бутнал, за да изтрезнеят. Оказаха се на площад, целия приличащ на цветен витраж. Цветовете се докосваха нежно, а после с тътен разделяха, между хората пък се бе разтеглила усмивка, чийто краища всеки момент щяха да се скъсат.
– Да благодарим на Девата – шепнеше група богомолци, събрани пред най-близката църква.
Някакво шествие премина като рошава гъсеница по улиците, а хората в него скандираха имената на героите. Яков се оказа притиснат до стената, докато покрай него в галоп профучаха двама конници, а единият от тях му подхвърли кесията си.
– Ти не вярваше, нали Якове? – бе гласът на Стефанос, почти в черепа му – Защото си фаталист! Но съдбата те опроверга, Якове! Братко!… Сандро ще се върне! Нали? Кажи ми, че ще се върне, нали Якове?!
Гъркът, печатарят, а и двамата Йоан, които продължаваха да ги следват по петите се бяха оказали в гондола, в която дори гребецът нe бе наясно с посоката. Каналите гъмжаха от лодки, сякаш са мрежи с риба. Хората от сградите наоколо изсипваха над улици и канали кошници с цветя. От повечето прозорци вече се вееше венецианското знаме, а тук-там се виждаше и флагът на Свещената лига, на която се падаше военната гордост. Когато по-късно Яков се оказа сам, някакъв непознат се опита да му пробута хороскоп, но печатарят грубо го избута от пътя, докато разгорелият се до самозабрава празник почти го удави. Намираше се в нечии обятия, а после в други. Пиеше вино, а после нещо гъсто и парливо, което за миг да го събори, после устните му се намираха върху нечии чужди, които го засмукваха в улици без изход, в безистени с решетки, в будки, в които краката на проститутките се разтваряха безсрамно, а гласовете им стържеха по гърба му, сякаш са подивели от страст котки.
Бяха минали час или два, ден или повече, когато накрая се събуди съвсем близо до дома си. Зад гърба му останаха сергиите на търговците, покрити празнично, мостът Риалто, върху който бе вдигната триумфална арка, край която грееха статуи на богинята на победата Нике, Арсеналът, чийто вход бе разширен сякаш за броени часове и осъмна тържествен, горд и неустрашим. И целият задъхан от изнемога град. Печатарят се огледа леко стреснат, а после с натежали от умора нозе се заизкачва по стълбата към апартамента си. Щом отвори вратата попадна пред Фабио, преоблечен празнично, също пиян, но все още държащ се на крака.
– Господарю, какво правиш тук?
– Това е домът ми, Фабио, доколкото помня… – гласът му бе прегракнал.
– О, знам, заповядай – слугата сякаш се стегна – Но аз мислех, че си на тържеството, господарю… Дожът разпореди за бала…
– Разпоредил? Та, той може ли да овладее хората, Фабио, не ме разсмивай. Какъв бал?
– На площада… По случай победата, Якове! И аз съм се приготвил, виж – Фабио като дете се завъртя – Приличам ли на граф?
– На граф?! – Яков залитна от смях.
– Да, там ще бъдат всички, господарю. И тези, които бяха за войната и ние, тоест аз… Аз, глупакът, който искаше мир… Бях малодушен, господарю, но сега и аз имам повод… Всички християни имаме повод! Чалмата… Турчинът не е непобедим! Пък и на бала ще бъдат синовете ми…
– Те нали те бяха прогонили от вкъщи? Или се лъжа?
– Бяха…
– Ами, ако пак те напъдят?
– Дожът е помислил за всичко, Якове! – Фабио се усмихна и извади отнякъде две маски – Едната е за теб, ако искаш… Помирението…
– Маскен бал?
– За да не се притеснява никой, Якове… Дожът е мъдрец! Всеки, дори и най-големият враг на войната, може да празнува победата…
Яков посегна към доминото и го постави пред очите си.
– А аз, Фабио, аз на какво ти приличам?
– На нищо… Исках да кажа – на нищо различно. Ти си моят господар, Якове.
Двамата се прегърнаха, а печатарят отвори бутилка вино, за да си я разделят.

 

* Откъсът е от романа „Печатарят“ (изд. „Жанет 45“), историческа драма за живота на българина Яков Крайков, живял във Венеция от 1566 г. За шест години Яков, който е роден край Кюстендил, издава четири книги със своя издателски знак. В две от книгите му е отпечатан владателският герб на черногореца Йеролим Загуровик. Годината на смъртта на Яков не е известна, за личния му живот не се знае нищо. В романа на Силвия Томова реалните съществуващите лица са Яков Крайков, Йеролим Загуровик и Виченцо Вукович, от когото Яков купува печатарското си ателие. Всичко останало e фикция.