Защо се появяват гражданските движение в България

Защо гражданските движения се появяват в България? Това е сериозен въпрос, който не може да намери еднозначен отговор. Според изложените до момента тези, в основата си движенията са съставени от общности или организации, сплотени в здрави междуличностни, неформални връзки. Те имат системни, целенасочени и нееднократни действия за постигане на целите си. По този начин всяко движение създава социален организъм, който проявява изключителна гъвкавост в социалната среда.
Поставени в условията на съревнование и постоянно противопоставяне на интереси и очаквания, движенията са форма на защита на обикновения човек. Това е феномен, който се наблюдава и в природата – пасажът от риби успява да се спаси от хищниците единствено в група, когато действа единно, спонтанно и в синхрон.
От тази гледна точка, доброто познаване на общностите в съвременното общество е индикатор, който може да предвиди развитието на дадено движение. Движението се разраства на принципа на хвърления камък в спокойно езеро. Необходима е появата на сила (социален проблем), която да предизвика нарушаване спокойствието на водната маса (социалната среда). Първата вълна събужда най-информираните – лидерите на мнение. Следващите привличат активните публики, заинтересованите (публиките), групата на противниците и т.н. Това е социална синергия на взаимодействие, която повлича със себе си нови участници, предизвиква събития, ефекти и резултати. Механизми на този процес преминават през връзките в обществото, които изграждат публичната комуникация, доверието между участниците, взаимното разбиране и признаване на постижения.
Гражданските организации са едни от най-видимите субекти в обществото, които могат да бъдат припознати и като основни двигатели на гражданските движения. Според доклад на Програма „Европейски политики и гражданско участие“ на Институт „Отворено общество“ – София, към 2009 г. в България са регистрирани близо 30 хил. организации с нестопанска цел, които съществуват основно като сдружения, асоциации и фондации. Регистрираните в обществена полза са около 6800. Преобладават асоциациите – 24 465, фондациите са около 17%, или 5177. Читалищата са 3779. Останалите са религиозни организации и синдикални сдружения. Но от посочения брой организации, едва около 6000 се смятат за активни и действащи.
Докладът обобщава и изследване, направено на базата на количествени и качествени показатели, за гражданското участие в неправителствените организации. Някои от изводите посочват, че гражданите имат ниско ниво на участие в различни организации и доброволни дейности, както и това, че се дистанцират от ангажиране с обществени проблеми.
Наблюдават се проблематични отношения „граждански организации – граждани”, изразени в невъзможността на гражданските организации да овластят общностите, които представляват; има и проблеми с легитимността им, които се виждат в разминавания между гражданска активност и ценности.
Друг проблем, описан в изследването, е невъзможността за създаване на общност поради липса на устойчиви социални връзки между отделните индивиди за изграждане на гражданско общество. Гражданите са ограничени в социалните си контакти предимно в кръга на семейството. Нарушените социални връзки възпрепятстват изграждането на общност.
В същото време е налице потенциал от гражданска енергия за мобилизиране на неформални движения около определена кауза. Въпреки ниското участие и слабата политическа активност, заявени от участниците в изследването, се наблюдава разнообразие сред ангажираните граждани по пол, етническа принадлежност, възраст, географски обхват.
Тези изводи показват сериозен проблем пред изграждането на доверие между участниците в социалните процеси в българското общество. Доверието като социално разбирателство е сериозен недостатък на социалното управление и това създава сериозни предпоставки за образуване на затворени общности – етнически, религиозни, културни или социални (бедност), за задълбочаване на противоречия и конфликти.
Важен резултат от проучването гласи, че гражданите се „капсулират” в кръга на семейството и близките, ограничават социалните си контакти извън тази среда. Междувременно се засилва недоверието в представителните институции и между самите граждани. Вероятно това са и някои от причините за ниския процент на граждани, които участват в работата на неправителствения сектор. Според данни от Европейското изследване на ценностите средно 81,5% от гражданите не участват в дейността на нито една организация.
В същото време докладът на Институт „Отворено общество” за „Индекса на Гражданско общество” извежда нов тип гражданска активност – неформалните граждански движения, които получават повече подкрепа от гражданите в сравнение с традиционните граждански организации. Според изводите в изследването новите лица на гражданското общество са активистките групи (студенти и природозащитници) и лицата на прехода (пенсионерите).
Въпреки, че значителен дял от участниците в анкетата (около 31%) посочват, че в България няма гражданско общество, сериозна легитимация получават природозащитниците, които успяват да мобилизират публична подкрепа след своите кампании. Те използват широк ресурс от информационни канали – петиции, блогове, форуми, социални мрежи, протести, за да привлекат общественото внимание и да мобилизират гражданска активност. Еколозите са едни от най-ярките представители на гражданските движения.
Еко-движението успява да вкара в политическия дневен ред нови теми и предлага нов прочит на съществуващите –настоява защитата на природата да бъде приоритет в социалното управление. Това се вижда от множеството кампании, които завършат с успех: протестите срещу либерализирането на ГМО, добива на шистов газ, защитата на Иракли и Натура 2000, противопоставянето на промените в Закона за горите. Движението се превръща във важен фактор за прилагането на политиката на устойчиво развитие в социалното управление – икономическото и социално развитие не трябва да бъдат за сметка на природата. Зеленото движение позволява изявата на нови лидери и авторитети, които противодействат на традиционни политически представители – това намира израз в бунт срещу съществуващата политическа, икономическа и социална система.
Изследването на Институт „Отворено общество” извежда няколко тенденции за анализ. В България съществуват значителен брой – около 6000, неправителствени организации, които изграждат гръбнака на т.нар. „гражданско общество”. Това са организациите, които са имплементарни на институциите и действат в социалната среда като техен коректив.
В същото време между гражданите – потенциалните активисти в движенията, и неправителствените организации, съществува сериозен проблем – липса на доверие, което подрива легитимността на тези отношения. Трудностите пред създаването на общности в българското общество, липсата на устойчиви социални връзки между отделните индивиди, са друга сериозна пречка за развитието на граждански движения. Капсулирането на индивидите в кръга на семейството, допълнително затруднява създаването на общности.
Разделението в обществото може да се види и от данните на Националния статистически институт (НСИ) от 2010 г. През 2010 г. в България 41.6% от гражданите имат достъп до интернет – по-малко от половината. Мнозинството (76.1 %)  от младежите на възраст между 16 и 24 години комуникират чрез мрежата. С увеличението на възрастта намалява и броят на хората, които използват интернет – 24-34 години (59.8%), 35-44 години (49%), 45-54 години (36.6%), 55-64 години (18.4%), 65-74 години (3.2%).
Това показва социална стратификация по възрастов тип, разделение между „стари и млади”. А защо не и между „богати и бедни”? Днес достъпът до информация е зависим и от финансов ресурс. От тази гледна точка може да се говори за общности, които имат достъп до информация и такива, които са изолирани от социалната среда.
Изследването на Институт „Отворено общество” извежда и нов тип гражданска активност в България, като визира появата на неформални граждански движения. Те получават повече подкрепа в сравнение с традиционните граждански организации. И отново според доклада водещите на тези движения са студентите, природозащитниците и възрастните хора в пенсионна възраст, преживели съзнателно промените след 1989 г.
Оттук следват няколко съществени въпроса. Защо едни общности успяват да задвижат организационните механизми на мобилизацията и да вербализират своите искания чрез протести, комуникационни кампании на улицата и в социалните мрежи, а други – не. Защо успяват да вкарат исканията и потребностите си в публичното пространство. Какви фактори могат да предизвикат промяна на актуални нагласи.
Някои от тези фактори са безработица, доходи, образование, чувство за справедливост. Те повишават социалната чувствителност в общността, а повишената социална чувствителност е мотив за участие в гражданска мобилизация. Важно условие за мобилизацията е съществуването на общност – здрави неформални връзки между участниците, колективна идентичност, сплотеност. Протестната общност се превръща в движение когато бъдат изведени общи цели, ясен опонент, а действията за постигането на крайната цел са продължителни във времето.
Към 2009 г. факторите за гражданска мобилизация очертават социалната картина. По данни на Националния статически институт (НСИ) от 2012 г. регистрираната безработица в България е над 13%. Други данни на института сочат, че към 2009 г. всеки пети българин живее под прага на бедността. По това време в тази графа попадат 26,7 % от младежите до 17-годишна възраст, 16% от гражданите между 18-64 години и 32 на сто от възрастните хора над 64 г.
Изследването на националната статистика измерва основни демографски и социални характеристики на българските домакинства, доходи и социалното им разслоение сред населението. Другите важни условия за живот са – жилищни условия, достъп до образование, достъп до здравно обслужване, икономическа активност и безработица. Всички тези индикатори влизат в методологията за определяне на прага на бедност.
Защо всички тези социални фактори – всеки пети българин още към 2009 г. живее под прага на бедност, не успяват да мобилизира движения за социална промяна?
Според резултатите от проучване на Делегацията на българските социалисти в Европейския парламент към февруари 2012 г. безработни в България са 190 хиляди млади хора на възраст между 15-24 години и 330 хиляди във възрастовата група между 15-29 години. В социологическото изследване се говори за появата на генерационна (потомствена) безработица сред младите хора, които произхождат от семейства на безработни.
Бедността, безработицата, лошите жилищни условия, ограничените здравни услуги изострят социалните отношения. Всички тези показатели създават разделение в обществото. Социалната изолация е процес, в който се обособяват общности, градски гета, групи на гнева. Изолирането на социалните групи на бедните може да образува градски бунтове.
Това се вижда през август и септември 2011 г. в Англия и България. В Лондон и Ливърпул младежи вилнеят из улиците, а в София и по-големите градове на България безредиците сблъскват млади хора с органите на реда. И при двата случая мнозинството от участниците в безредиците са младежи до 30-годишна възраст, повечето безработни, живеещи извън центъра, икономическия и социалния живот на големите градове.
Излезлият в последствие доклад на институциите в Англия показа, че в страната са „забравени 500 хил. семейства”. Липсата на подкрепа и възможности за развитие, са възможните причини, допринесли за избухването на бунтовете в страната. Хиляди семейства в големите градове изпитват сериозна безработица, живеят на социални помощи, училищата не успяват да повишат знанията на младежите и затова се препоръчват дори финансови санкции.
Гневът на протестиращите е насочен в различни посоки. В Англия са разрушени магазини и друго частно имущество. В България младежите насочват омразата си към етническите малцинства. По време на социални и икономически трусове хората се поддават на внушения и стереотипи, социалното напрежение търси своя „гръмоотвод” като се насочва към образи и социални групи с негативна конотация – цигани, турци, евреи, корумпирани политици и бизнесмени. Тези прояви и отношения на отрицанието и физическото възмездие са насочвани внимателно чрез внушения на политически актьори и сенчести мрежи за влияние върху публичните процеси, които извличат ползи от размирици и социална суматоха.
Патологията на гнева и нейната проява, поводът да се отключат конфликтните отношения са резултат, видимата част на разрушителни процеси. Социолозите и политолозите е необходимо да търсят и причините, невидимите социални връзки и възли, тлеещите показатели, да прогнозират и да бият тревожни камбани, да посочват проблемите, да предлагат и решенията им.

Текстът е част от докторската дисертация на автора “Комуникация на граждански движения: каскадни ефекти при криза”