За каймата и училищните оценки

В романа “Автобиография” Бранислав Нушич разказва случки от XIX в., които ни обясняват какво всъщност се случва в училище и днес. 🙂

 

В началото не учехме нищо, само учителят ни питаше за имената ии и най-вече за професиите на родителите ни.
— Какво работи баща ти?
— Файтонджия е.
— Добре, седни си! А твоят?
— Колбасар.
— А, колбасар? Е, поздрави баща си! А твоят?
— Зарзаватчия.
— Зарзаватчия, така ли? Поздрави и ти баща си!
Отначало ние не разбирахме какво значат тия поздрави. Едва по-късно, когато всички научихме една приказка за доброто и за лошото дете и когато забелязахме, че всеки път учителят променя професията на героя на приказката в зависимост от това, как различните родители са отговорили на неговия поздрав — всичко ни стана ясно. Така например един ден, когато синът на колбасаря му донесе четири наденици, приказката гласеше така:
— Имало две момченца — Симо и Ненад. Симо бил син на един файтонджия и бил непослушен, глупав и непрокопсаи, а Ненад бил син на един много почтен човек, честен и при мерен гражданин, колбасар. Разбира се, и синът приличал на баща си и бил почтено и добро момче. (…)
Професията на родителите ни определяше и успеха и поведението ни. Най-добрият ученик например беше синът на колбасаря, а непосредствено след него следваше синът на месаря, след него идваше синът на един бакалин, след това — синът на зарзаватчията (и то след като баща му започна освен зеленчуци да изпраща пилета и пуйки) и чак на най-последния чин седяха синът на гробаря, на един музикант, на файтонджията и въобще синове на родители с непродуктивни професии. (…)
След свършването на основното училище можехме спокойно да пресметнем колко е похарчил всеки от нас, за да се научи да чете и пише…
Така например на Симо Янкович това му струваше 380 яйца, на Перо Вукич — четири гъски, десет пилета и 140 яйца, на Миленко Пурич — сто зелки, седемнадесет венци кромид лук и десет чифта телешки крака за пача, на Янко Попович 294 чифта наденици, четири бута шунка, четири суджука, две парчета сушена сланина и единадесет чифта пушени ребра.
Такава е приблизително стойността на нашата грамотност, изразена в материални величини. Жалко, че днес са изчезнали вече тия идилични отношения между учители и ученици и по такъв начин е загубена и мярката за преценяване на грамотността. Затова, изглежда, и неграмотността е добила такава висока цена.