Тютюн. Истинска история

Ти май мислиш, че ме притесняваш. Каквото искаш сложи. Микрофон, добре, жив и здрав да си. Всичко е мизерия тук, мизерия, ама нямаме друг избор.
На 48 години съм, поне от 8 годинки като била съм, на нивата са ме мятали. Със сестрата равновесие на коша на магарето сме правили. Тютюн. Береш, събираш, правиш по едно редче, родителят кара реда, ти вървиш и го правиш на ей такива калъпки. Оставяш го на самия ред, после се връщащ и събираш калъпка по калъпка. Били сме 6 деца. Баща ми е работил по Пирина пари да извади. Докато ни изгледат, всички на нивата бехме. От тогава, от 8 годинки, не съм престанала. Всяка година! Омъжих се, 30 години брак – всяка година на нивата! 3 деца имам, 3 внучета и още 3 чакам – всяка година! Майчиното мляко съм проклинала, дето съм го кърмила. Толкова трудна работа. Почваш от март, обработваш лехата, засяваш, ториш, зануждиш го с тор, покриваш го, изникне ей толкова дребничко… Докато го засееш, докато го окопиш, пък то като се случи дъждовна година….
Аз и като шивачка работя. 30 години имам вече като шивачка. Тука съм извадила 15 години, в града  8, след това пак 7 години тук, после пак в града..  Италиански цех, постоянно за Италия изкарваме. За нашия пазар не се изважда стока. Шивачка съм при качването на маратонката, къде се слагат дупките на връзките. Искаш ли да ти покажа?
Смяната ми е 8 часа. Ставам сутринта в 3, оправям се, отивам на тютюна. До 7 и 10 бера. Там съм, съпругът ми и той, с каручката. По телефона се разбираме с колежките, идва автобусът на пътя, качвам се, в 8 без 10 съм в града. Закуся, пием едно кафенце с колежките, в 8 се пуска конвейера. Като го пуснат, в 11 и половина го спират – постоянно движи лентата. Трябва пет чифта да вземеш да ушиеш и да ги оставиш. Да вземеш, да ушиеш, да оставиш – пет чифта! Лента е това, конвейер! Не спира. Чак в 11.30 спира, тогава ни е обяда. Жените сме три категории. Първа са най-добрите, втора са по-бавните, трета са тия, които мажат лепилото. И ако женичката е от по-бавните, трябва да навакса докато е спрял конвейера. Ако е някое по-оправно, запомнила кое къде е. Ама ако не е, ще ги събере и омотай. А ти гледаш и шефката от Италия да те хареса – идва, вижда, преминава през конвейра и оценява: ти можеш да шиеш, ти не можеш, съответно падат ти 100 лв. от заплатата. Храним се в тоя половин час – кой колко може.
В 16.30 спират конвейера пак. В 17 съм си  у дома. Тютюнът съм прибрала, но няма кой да го наниже. Мъжът и да го чакам, какво ще наниже, мъж… А аз ей сега съм нашлакала шест платнища. Кога готвя ли? Ми например вечер като се прибeра, сложа фасула. Сега нали има модерни тенджери под налягане, сложа го и излизам. Някой път не е фасул, чушки е. Или пък 2-3 парченца кренвирш с яйца. Все такава ни е лесна храната. Някой път ще вечеряме в  11, друг път в 12. Нямаме редовно време. Нито на закуска, нито на обед. Ето, сутринта в 4 почнахме. Синът с колата иде до компютрите, вземе по една вафла и едно кафе. По време на реда в тютюна – ти си там, ядеш, залъгваме глада. Нямаме време. Все няма. В 10 някой задължително трябва да се прибере, защото в наше село в 10 ни пускат водата – един търчи да напълни банята, друг пералнята да пусне.
Изморявам се, как да не се изморявам. Много се изморявам.
Лани тука пред мене стачка имаше. Стачкуваха хората, печалба – никаква. Как не ги е срам политиците?  От бебенца тук са затровени децата. А те ще го вземат тютюна от друга държава скъп, а на нашия народ нищо няма да дадат. Аз не съм от от Родопите , от Пирин съм, от едно село Лъжница. И тук и там народът гледа да си извади чушка, домати, фасулче, всякой гледа с труд да изкара, да не краде. Няма кражби като по София, Пловдив. Но ето, моите деца сега гледат да се отдръпват от земеделието. Викат – “мамо, ти какво спечели, не щем ти тормоза”. И утре техните деца ще кажат – по-добре да почнем да крадем, вместо да работим.
Дъщеричките ми и те до деветия месец бяха на нивата. Синът нямаше 20 дни, вземам го бебенцето, на каруцата и – там. Били са много тежки времена. Когато голямата дъщеря беше на три се разболя, инжекции трябваше да й бият. Мъжът ми работеше в чужбина. Всеки ден минавах на гръб с нея 5 км – по два пъти от нивата до здравния пункт. Всеки ден, два пъти! Но аз съм майка и разсъждавам по-инак. Печалба не се изкарва, но не може да оставим тютюна. Като има разходи – гледам от мене да ги давам. Пък като дойдат да го изкупуват, вземам парите, на децата ги давам. Да имат, да заделят, хора да се почувстват.
Оня ден дъщеря ми ме разплака. Поискала внучката до Варна да иде, класът й ще ходи. Пари нямаме, викам – няма да я пускаш. Но дъщеря ми каза: “Ще иде майко, ще иде. Ще иде да се радва. Помниш ли ти как ме спря за едни 12 лв. навремето? Не ме пусна в Сандански, приятелките ми отидоха, цяла нощ плаках”.  Тези думи ме пронизаха в сърцето. Цял живот го помни! С нож ме разразя. А ето то какво беше – 6-ти клас,  от училище ги водеха в Сандански.  12 лв. искаха на дете. Аз обаче ако на нея дам, трябва да дам 12 лв. и на сестра й, джобни като сложиш…. Стават 40 лв., това са един ред тухли за стаичката, която цял живот с мъжа ми правим за тях.
Младите – дъщерите, синът, мъчат се и те. Синът ми и снашинката в шивашки цех работят, задържат ги. Не знаеш какво е задържане? Ми да не те пуснат от работа. Синът една сутрин отиде в 5, цяла нощ стоя, цял ден, на сетния ден целия и вечерта в 5 си дойде. Поръчка, отива за Турция, тирът чака, какво да се прави. Казват, “ама дават ни по 500-600 лв”. Ми те работят 40 дни в месеца!
Това е, друго не знам какво да ти кажа. Трудно е. Но сме щастливи. Отгледахме децата, порастихме ги, на внучета се радваме. Живи и здрави да са. Оцеляваме. И ние си имаме празници, забавления, шегуваме се. Ха, ей го и тоя, съседа, дето идва към теб, непрекъснато подмята разни неща. Майтапи се. Пита ме дали съм го правила на тютюна. Ха-ха, ми естествено, че съм го правила. С мъжа си. Да не съм била с чужд другар, че да се притеснявам да го кажа? Ми така е – идеш на нивата, сееш, сееш, трябва с плам да работиш. Дойдат жегите, прегърнеш се под дъбика  и го правиш. Така е. Смееш се, ама така си е. Млад си, това е природа, нали затова сме се събрали с мъжа ми.
Това е. За всичко има време, кога си подредиш нещата, кога имаш план. Кога се щураш като муха без глава, за нищо не става. Аз бях Сание Маджир. А ти? Ти май се сещаш за мен само, ако правиш репортаж.

Записа: Диян Божидаров