Екзистенциални въпроси

 

 ПОНЯКОГА ЗАБРАВЯМ…

Понякога забравям
как се живее,
а още не знам
как се умира,
помня само
как се обича
и когато се уморя
да сънувам,
отварям прозореца
и поливам цветята…

 

 

 

…И защо
да не плача,
когато
на тежки капки
пада дъжд,
а дърветата
още
не искат
да цъфнат…

 

 

В ТЪМНОТО

Тези спомени
нахално подръпват
завесата
на моето
зимно спокойствие,
а там
страхът ми
нервно пали цигара
и дори още
не знае,
че са го видели.

 

 

НА 25

Екзистенциални въпроси
изпушени в тъмното,
пияни отговори
в нечии нервни обятия –
светът на възрастните
ми изглежда неуютен.
Китарата в ъгъла –
нямам време за нея,
пък и сега
не ми е до песни.
Есенен хлад
като всяка година
ми напомня за времето.
Страх ме е,
но не си признавам,
защото пораснах.

 

 

На Иво

Я се виж само –
голям мъж си вече!…
…А пък още не знаеш как
да се обърнеш след заминалия влак,
да се уплашиш от нощния мрак,
да се извиниш за счупената ваза,
да ме оставяш понякога да те мразя,
да плачеш на филми, без да се правиш на хремав,
да пиеш топъл чай, когато си болен и трескав,
да ми подаряваш цветя без причина,
да посадиш рози в градината,
да погалиш котката пред мен,
да ме обичаш всеки ден
…и да ми го казваш…

 

Още: http://liternet.bg/publish2/adimova/index.html