Заплакала е гората*

Зам.-министърът на земеделието Георги Костов изнесе пред обществеността статистически данни, които „подчертават и доказват“, че не сме загубили гори. „Най-обидно е, че в информационната война губи този, който казва истината. Говорещият истината е ограничен само от нея. Лъжецът може да каже всичко, което му е угодно“, заявява американският писател фантаст Робърт Шекли. Аз ще се опитам да кажа истината.

През 2013 г. изминах пеш около 2000 км в непрекъснат поход из нашите планини. Вървейки през Стара планина, Средна гора, Лозенска, Витоша, Люлин, Черна гора, Рудина, Коняваска, Лисец, Осогово, Влахина, Малашевска, Огражден, Беласица, Славянка, Пирин, Рила, Родопа, Сакар и Странджа, започвайки от брега на Черно море и финиширайки на устието на Ропотамо, бях непрекъснато съпровождан от звука на моторните триони.

През по-голямата част от прехода ми в Балкана вървях из сечища. Границата на резерват „Пеещи скали“ се очертава толкова ясно, че чак не е реално. На север от хижа „Мазалат“ се е получило нещо, наподобяващо картинг писта с безброй серпентини и тук-там останало по някое дърво като за сянка. Веднага след тази пустош с ясно начало се редят девствените гори на резервата. По на изток към Узана са разчистени огромни проучвателни сечища. Изсекли са стотици декари гора, за да поставят уред, който да определи силата и посоката на вятъра и при положителен резултат да вдигнат ветрогенератори. В тази част на планината има няколко резервата, които се превръщат в нещо като гета за растителните и животинските видове. „Зелени“ бизнесмени са разположили четири генератора близо до резерват „Лешница“, където има популация от мечки. Като гледам многото перки покрай Бузлуджа, грозното им свистене и липсващата гора, мога твърдо да заявя, че не са екологични, но вероятно са добра причина за износ на дървесина. На изток и запад из Балкана е безкрайно сечище, с много пътища, кръстосвани от старите военни камиони, пълни с дървесина. Ако живеехме във времената на социализма, някой възторжен поет би възпял песента на моторните триони и победата на човека над дивата природа. Ако ли пък някой мъдър дядо от по-стари времена види цялата тъжна картина, би запял през сълзи „Заплакала е гората…“.

От нос Емине, та чак до Странджа, дървосекаческите лагери са на няколко километра един от друг, дърветата лежат край пътя във вид, удобен за транспортиране, а непотребните клони образуват могили сред оцелелите дървета. Виждали ли сте изоставен заслон на дървосекачи? Грозно бунище насред надмогваща го млада зеленина. Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да разбереш колко време са отсядали тук и какво са яли и пили. Освен това всички найлони, които са ги предпазвали от дъжда, си стоят на купчини. Защо лесничеите не ги принуждават да си приберат боклука?! На тези места поне се знае кой си е оставил отпадъците. Сред гората се търкалят изхвърлени въздушни филтри с размерите на малко буре, изгорели гарнитури от двигатели и гуми от камиони. Туристическите пътеки са изчезнали в голяма част от страната (в случая трябва да се потърси отговорност за мълчанието от страна на ръководството на Българския туристически съюз). Маркираните дървета отдавна са изсечени. Мястото на туристите вече не е в планините. Ако тръгнете по старите пътеки, компания ще ви правят бавно подминаващи камиони, които, крадейки чистия въздух, извозват още една гора към Гърция.

„Мотиката“ е приветливата гостилница над Банско. Някога лежеше в полите на Пирин, високо над града, а сега изобщо не прави впечатление на фона на големите комплекси, изникнали на мястото на някогашните ниви, които го заобикаляха. Бил съм тук във времето, когато бабите се връщаха от полето с престилки, пълни с продукти, нарамили характерните за района малки мотики. Те се прибираха с надеждата в града да ги открие някой гост, за да скрепят семейния бюджет благодарение на наема. В наши дни същите баби, станали „милионерки“ след продажбата на нивиците си, стоят рамо до рамо с други съвсем истински милионери, застроили всяко свободно кътче, в общ протест против забраната за сеч в планината, убедени, че имат нужда от още нови и нови писти.

Докато проучвах проблемите на природата, четох и за горските пожари. Вярвам, че всяко явление и природен закон може да бъде изведен чрез цифри. Това отдавна е доказано от Нютон, Кеплер, Менделеев, но и в наши дни много хора са склонни да не обръщат внимание на цифрите и да вярват на удобни празнословни твърдения. Тъй като не съм от тях, внимателно проследих статистиката, която след малко изчисления ме доведе до смразяващ извод. През 2012 г. например пожарите по естествени причини (вероятно здравословни за гората) са под 5% от общото количество. Около 8% се падат на умишлените палежи, които според мен е редно да се третират и наказват като предумишлено убийство. И сега идва интересното – 67% от пожарите са запалени по невнимание! И ако приемем, че една малка част от тези с неизяснените причини също се дължат на същата тази небрежност, излиза, че огромна част от пожарите палим ние, любителите на планината. Събрах общата площ на всички опожарени гори през последните 13 години и се получи страшното число 1700 кв. км, приблизително равно на 1.5% от територията на България и почти 5% от целия горски фонд. Простата сметка показва, че сме изгорили всяко двадесето дърво в пожари през последните 13 години… Ако сме посекли още четири, то сме унищожили една четвърт от природата, докато порасналите след нас полухрасти не могат да се нарекат гора.

В Родопа, както из цялата страна, горите стават все по-редки. Там говорих с жена, действащ лесовъд, за непрестанната сеч. Тя постоянно оправдаваше действителността, използвайки понятието „сеч на база годишен прираст“, т. е. отсича се толкова гора, колкото израства. Наложи се да и обясня очевидното. Дори човек никога да не е учил математика, с просто око се вижда, че с всяка измината година гората става все по-рядка и сметките за годишния прираст изглеждат някак криви. Разбира се, веднага последва друг сериозен аргумент. Смърчовите дървета след осемдесетата си година заболявали от гъбички и практически започвали в бързи темпове да губят дървесина. Специалистката разглеждаше това като финансова загуба, а не като естествен процес. Колкото и да се опитвах да вляза в ролята и кожата й, така и не успях да усетя сърце и любов към планината измежду строго икономическото мислене на тази лесничейка.

Г-н министър, мога на място да ви покажа голи сечи из цяла България. Ще видите пресъхващите реки вследствие на липсващите захранващи ги с води вековни гори. Ще откриете ерозията, настъпваща след оголването на склоновете. Ще видите сметищата, които оставят след себе си „бедните“ дървосекачи. Ще откриете многобройните разорани от автомобилни гуми просеки, чиято площ, вероятно никой от експертите ви не калкулира, но ако го направи, ще трябва да добави още стотици хиляди хектара към изчезналите гори. Ще ви покажа резервати, в които се сади гора, вероятно за да може да се атакува статутът им. Да, толкова напред гледа дървената мафия! Ако желаете ще отворим заедно някой учебник по макроикономика и след като повторно се запознаем с материала, ще поразсъждаваме доколко устойчив е икономическият растеж на база на поголовна сеч.

––

*Текстът е публикуван във в-к „Сега“