Метафизика на радостта

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тъгата и радостта за вярващите са като базата и надстройката за атеистите.
                                                                                                                        Псевдо-Гаустин

 

След като прочетох „Възвишение” на Милен Русков, съвсем естествено трябваше да посегна и към „Физика на тъгата” на Георги Господинов (макар и в четвъртото й издание). Един свободен литератор трябва да си дава сметка за това, което има своето време, консервирано тук и там, и което е несвоевременно, отворено сега и някога. Разбира се, нуждаех се от някаква сламка, която да ме изтегли на повърхността или през която поне да дишам. Случайно или не, но сламката, цял Кон-Тики впрочем, я намерих в препоръката на френския философ Жан-Люк Нанси: „Трябва незабавно да прочетете „Физика на тъгата”… Истинският литературен сноб има нужда от поне две (по)следствия, за да измери основателната си причина, causa sui – „литературният сноб” всъщност няма нужда от силогизми, аргументи и пр. съдебни номера, за да се движи по течението. Или както казва Умберто Еко по друг повод: Post hoc ergo ante hoc (След това значи преди това). А в началото беше… прочитът на „Естествен роман”, по който всички бяха полудели. По това време аз бяхме още студент в Шумен, където ни приеха въпреки „гениалната” идея да изпълним кандидатстудентското си съчинение с латински мъдрости. Но както и да е, изглежда увлечението ни към мъртвата материя не ни напуска и днес.

Може би не е много учтиво да говориш за себе си, когато си казал, че ще говориш за друго, и за това ще се върнем към Другото. „Физика на тъгата” за мен е една смешна книга… Не, простете, не се изразих правилно, това за мен е една великолепна книга, изпълнена с много хумор, с многобройни разновидности на смешното – от иронията и сарказма до карикатурата и философската сатира; всичко това го има – анекдотът, разказът с неочакван край, игрословицата, неочакваният жест… Както знаем от древните, черната жлъчка (меланхолията, тъгата) е само един от четирите хумора в човешкото тяло и това, че нашият Минотавър е един-единствен в целия роман, така да се каже, не означава непременно, че ни е завещан, че всички ние са били Минотавър, подобно на аз бяхме, с което завършва авторът, не случайно в минало време. По-скрупульозният психо-митологистичен прочит навярно ще разкрие една първична сцена и още много неща, ако имаме предвид например, че и Тезей е хибрид – син на двама бащи, единият от които с прозвището Козела и т.н. Но по-добре да оставим тълкуването на гръцката мито-политология на по-вещи лица, Гугъл помага до време; във всеки случай мисля, че с експертизата си (както се казва напоследък) Георги Господинов може да помогне и на Тройката.

/…/

Не следва продължение.