Заболя ли ви? Трябва

В края на 60-те години на миналия век една социологическа анкета в България установява, че селските момчета искат да живеят в града. Защо? Ами защото в града има повече момичета. И ако си останат на село, трудно ще се оженят.  Може да ви е смешно, но това изследване е интересно с две неща. Първо, показва как градът е възприеман като бленуван център на щастието (момичетата, естествено, не са били повече там, просто момчетата така са мислели). Второ, то е снимка на един голям стартирал вече процес, урбанизацията – младите с мерак и хъс напускат калните села, изоставят родителите си, за да се наблъскат в квартална панелка като автономни модерни граждани.
Тази анкета ми е в главата днес, когато стоя на детската площадка и чувам постоянно – “Нямам какво да го правя!”, “Какво да го правя, не знам!” – за детето през лятната ваканция. Чувам го често, постоянно, като най-нормалното нещо на света. Потрисам се. Ние с жена ми също не знаем какво да правим детето през лятото – още повече се потрисам и ужасявам. Представяте ли си – не само не знаем какво да правим детето през лятната ваканция, ами и го възприемаме за нормално!
Има една възраст, в която малчуганите вече не са толкова малки – почват да знаят певци за които не сте чували, захвърлят кукли и пистолети. Затварят се в стаята си, имат си свой живот. Но и не са чак толкова големи, че да ги пуснеш на улицата сами. Това е възрастта някъде 1-ви – 4-ти клас. И започва едно висене на родители по площадки, училищни дворове и паркове (всъщност – продължава), при което нито на детето му е приятно, нито на родителя – то се чувства голямо, иска да обикаля улиците подобно на по-големите приятелчета; той пък не може да е бавачка целодневно, с него е само след работа. В учебно време е лесно – навън е студено,  “детският ангажимент” е вечер. Но през ваканцията е трудно – слънце грее, въздухът ти носи криле.

 

Родителското сърце се свива.

 

Той знае, че сега детето има нужда да е навън, да играе, да се радва на слънцето, да се запознава с други деца, да тичат, лудуват…. Нали е ваканция? Нали този миг се чака цяла година? Помните ли нашите сини лета? А какво се получава? Вие цял ден сте на работа, то стои през това време вкъщи само, занимава с таблети и “Дисни”, а като се приберете вечер, хубаво му се накарвате, че се занимава с глупости – това се получава. С детето  сте 2-3 часа вечер на площадката и толкова му е времето навън. Това ли е ваканцията?
Не е, родителят го знае. И се почва – занимални, игралници, работилници, зелен лагер, извънградски, градски, танцова, спорт… всичко, което ще занимава детето с часове.  Съответно е разработена цяла индустрия за гледане и забавляване на деца – вашето. Ако не намериш пари, то ще стои 8-9 часа между стените у дома. Всеки е виждал, всеки го знае – излиза му се на детето, да побяга, да си покара колело. Но вие имате ангажимент и не може да го придружите. То си остава вкъщи, затворено, само. Насила си измисля игри, забавления, защото то, милото, знае от вас, че не може да досажда, да си подосажда не може , а и навън не може. Много ми е жал в такива моменти, не знам за вас.
Родителят взема отпуск. И другият. С детето са, изцяло отдадени на него , при наличие на пари семейството отива на почивка. Но колко време е така през ваканцията? Седмица, две, три най-много. През другото?
Затова – игралници, занималници, работилници… “Нямам какво да го правя!”, “Не зная какво да го правя!”….
А сетете се как беше през нашите ваканции. На село, при баба, цяло лято тичаш, душата лети на воля… Летиш!  Или в града (при липса на село, рядък случай) – пак играеш на воля, няма от какво да се притесняваш … Престъпността – кът, между блоковете зеленeeха поляни, над тях гори, лозя, безопасни и незастроени.
Сега животът е различен – бабите в селата или измряха, или са в града (урбанизацията!); градската баба работи и няма време за внуците, а ако е свободна, трудно е нещо повече от придружител на площадката; детето не може да бъде оставено само нито из градските улици, нито из селските – ясно защо. То не просто не може да играе на воля, ами и не разполага със свободата си. Ваканцията е единственото време извън училищния арест, а след него,

 

оказва се – пак арест.

 

Алтернативата – някой да ти гледа детето. Да го забавлява и отговаря за него. Плен ли е това, участ, капан на съвременния живот ли, не знам. Знам обаче, че е адски гадно – за децата.
С тази статия не казвам нищо ново. Много родители разбират безизходността  и ужасното следствие от това положение. Или поне  го чувстват, но нямат сили да го признаят – как да признаеш нещо ужасно и нерешимо? Целта на статията обаче е родителите да ги заболи. Не знам дали болката би променила нещо. Но знам, че изречението “Нямам какво да правя детето през лятото!” не е нормално. Не може се казва механично, шаблонно. Трябва да има болка. Поне малко болка.
Вие вероятно си мислите, че в игралниците детето се забавлява. Така е. То обаче се учи там на моделирана групова забава – по знак, заедно с всички, редом…. Не живее детския си живот както иска. Не се учи да живее щастието със своя мечта и представа.
То е там, защото вие наистина няма какво да го правите. Сетете се за вашата майка. Помислете си, че тя няма какво да ви прави.
Заболя ли ви? Трябва.

Текстът е публикуван в сп. „Жената днес“ http://www.jenatadnes.com/