Самюъл Хънтингтън: Ислямът и Западът

Някои западни представители, включително и президентът Бил Клинтън, твърдят, че Западът има проблеми не с исляма, а само с ислямистките екстремисти. Хиляда и четиристотин годишната история показва обратното. Отношенията между исляма и християнството, както православното, така и западното, често са били бурни. Всяка от страните е олицетворявала другостта за своя контрапункт. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма-ленинизма през XX в. е само ефимерно и повърхностно историческо явление в сравнение с постоянните и дълбоко конфликтни отношения между исляма и християнството. В дадени периоди е преобладавало мирното съвместно съществуване; по-често обаче взаимоотношенията са се характеризирали с изострено съперничество и с горещи войни с различна степен на интензивност. Джон Еспозито коментира това по следния начин: „Историческата динамика често поставя двете общности в състояние на съперничество, а понякога ги сблъсква в смъртоносна битка за власт, територии и човешки души.“ През вековете съдбите на двете религии са ги издигали на вълната на възхода или на упадъка в една поредица от приливи, прекъсвания и отливи. (…)
Причините за този продължителен конфликт не се коренят в преходни явления, като например християнските страсти през XII в. или ислямския фундаментализъм от XX в. Те се дължат на характера на двете религии и на цивилизациите, основани върху тези религии. От една страна, конфликтът е следствие от различията, особено между мюсюлманското схващане за исляма като начин на живот, надхвърлящ и обединяващ религия и политика, и западнохристиянското разбиране за разделените сфери на властване на Бог и на кесар. Конфликтът се дължи обаче и на сходствата между тях. И двете религии са монотеистични, като за разлика от полите-истичните религии те не могат лесно да асимилират други божества и виждат света през дуалистичната схема „ние-те“. И двете религии са универсалистки, претендирайки, че са но-сители на единствената истинна вяра, към която трябва да се приобщят всички хора. И двете религии са мисионерски, водени от убеждението, че техните привърженици имат задължението да обръщат невярващите в единствената истинна вяра. Още от самото начало ислямската експанзия се осъществява чрез завоевания, а в удобни случаи същото прави и християнството. Паралелните идеи за „кръстоносен поход“ и за „джихад“ не само си приличат, но и отличават тези две вероизповедания от всички останали големи световни религии. Ислямът и християнството, заедно с юдейството, имат телеологични възгледи за историята, които се отличават от цикличните или статични концепции, преобладаващи в другите цивилизации. Степента на насилственост на конфликтите в историята се влияе от демографския растеж и спад, от икономическото развитие, от техническия прогрес и от степента на религиозна ангажираност.
Разпространението на исляма през VII в. е придружено от масови миграции на арабските народи в безпрецедентни „мащаби и темпове“ към Византийската и Сасанидската империя. Няколко века по-късно кръстоносните походи са до голяма степен резултат от икономическия растеж, експанзията на прираста на населението и от „клюнисткото възраждане“ в Европа от XI в., които правят възможна мобилизацията на големи маси от рицари и селяни за похода към Божи гроб. Когато първият кръстоносен поход достига Константинопол, пише един византийски хронист, като че ли „целият Запад, включително и варварските племена от Адриатическо море до Херкулесовите стълбове, се впуска в масово преселение, вдигнал се на поход към Азия като монолит.“ През XIX в. внушителният прираст на населението отново предизвиква европейска експлозия, пораждайки най-голямата миграция на маси в историята, които нахлуват в мюсюлмански и в други земи.
Подобна смесица от фактори интензифицира конфликта между исляма и Запада в края на XX в. На първо място, големият прираст на мюсюлманското население довежда до голям брой безработни и недоволни млади хора, които биват привличани за каузата на исляма, упражнява натиск над съседните общества и довежда до мигриране на Запад. На второ място, ислямското възраждане възвръща на мюсюлманите вярата в уникалния характер и в ценността на тяхната цивилизация в сравнение с тези на Запада. Трето, паралелните усилия на Запада да универсализира своите ценности и институции, да поддържа своето военно и икономическо надмощие и да се намесва в конфликти в мюсюлманския свят предизвикват възмущението на мюсюлманите. Четвърто, провалът на комунизма премахна общия за Запада и за исляма враг и превърна всеки от тях в голямата потенциална заплаха за другия. Пето, засилените контакти между мюсюлмани и хора от Запада, както и смесването между тях, стимулира във всяка от двете цивилизации ново чувство за идентичност и за това колко много се отличава тя от идентичността на другия. Освен това взаимодействието и смесването изострят различията относно правата на членовете на една цивилизация в страна, доминирана от представители на друга цивилизация. През 80-те и 90-те години рязко се понижава толерантността към другия както в мюсюлманските, така и в християнските общества.
Така причините за подновения конфликт между исляма и Запада се коренят във фундаменталните въпроси за властта и за културата. Кто? Кого? Кой ще управлява? Кой ще бъде управляван? Централните въпроси на политиката, така както са определени от Ленин, лежат в основата на съперничеството между исляма и Запада. Съществува обаче още един конфликт, който Ленин би сметнал за незначителен — конфликтът между двете концепции за правилно и грешно и вследствиe от това кой е прав и кой греши. Доколкото ислямът си остава ислям (което е несъмнено), а Западът си остава Запад (което е по-съмнително), този фундаментален конфликт между двете големи цивилизации и начини на живот ще продължи да определя отношенията им и в бъдеще така, както ги е определял в продължение на изминалите хиляда и четиристотин години.