Българският „десен интелектуалец” – комплексиран с произхода си, мразещ

Ако като начало приемем, че истината е нещо обективно, т.е. непроменящо естеството си, независимо дали я гледаме от ляво или дясно, и че в тази си същност тя е разбираема, то тогава бълваните уж в нейно име обилни епистоларни продукти, оцветяващи я в леви и десни краски, са не само странни, но и направо абсурдни.
Незнайно откога българските интелектуалци биват десни и леви. И съответно обичат да оцветяват истината в предпочитаните от тях цветове. С риск да бъда упрекнат в нетолерантност, назадничавост, сексизъм и във възможни други модерни грехове, тук няма да спирам вниманието върху „левите интелектуалци” – ако не за друго, то поне защото у нас историята даде своята оценка на практическата неприложимост на „левите идеи”, а настоящите им апологети оцеляват, тъй като съумяват да се задържат на вълната на посткомунистически атавистични сили. Пък и понеже по традиция умеят да бъдат истински ибрикчии на височайшите си благодетели. А това ги прави и предсказуеми – дори и в омразата им. Затова „десните интелектуалци” у нас са малко по-интересни.
Какъв обаче е българският „десен интелектуалец”? Той е мразещ. Омразата струи от всяка негова дума, независимо дали е изказана или изписана, от всеки негов жест, дори и от неговата аура. Той се опиянява от своята омраза, потъва в нея, стреми се обилно да я пръска около себе си. И понеже средностатистическият човек – безличният народ, по начало не обича омразата, „българският десен интелектуалец” мрази и народа. Би ли могъл тогава българският „десен интелектуалец” да бъде причислен към онези личности, които биват дефинирани като мизантропи? Отговорът на този въпрос безспорно е: “Не”. И то не за друго, а защото българският „десен интелектуалец” не мрази всички хора, а мрази селективно, конкретно, избирателно. На базата на богатия емпиричен материал би могъл да бъде направен изводът, че той мрази единствено българите – народът, от чийто среди произхожда. И ги мрази с онова саморазрушително чувство, захранвано от психичните глъбини, бликащи от Танатоса, което З. Фройд е дефинирал като „Едипов комплекс”. Макар и твърде многопластова, тази омраза е добре видима и в книги, и в разкази, и в стихове, и в есета, и в постове в социалните мрежи, блогове, форуми – където осезаемо присъства „аз-ът” на съответния автор.
 Той мрази българите, защото не са като прехвалените от него французи, италианци, англичани, американци, че и поляци дори. Мрази ги, защото не са направили велики географски и технически открития, а и защото нямат Нобелова награда за литература. А също, защото са били и под турско, и под византийско, че и под руско робство. Мрази ги, защото не са вдигали успешни въстания срещу „поробителите”. Мрази ги и защото са вдигали въстания – Радомирското, Юнското, Септемврийското… Мрази ги, защото са бедни. Мрази ги, защото са изостанали. Мрази ги, защото са били селяни. Мрази ги, защото нямат „благородници”. Мрази ги, защото обичат „братушките”. Мрази ги, защото мразят турците. Мрази ги защото са създали култура, която макар и сама по себе си уникална и неповторима, не е като тази на разните там възвеличавани от него французи, англичани, американци, италианци…  Като цяло би могъл да бъде направен изводът, че българският „десен интелектуалец” мрази българския народ защото не оценява, и главно – не купува, „гениалната” му епистоларна и друга (също гениална) творческа продукция.
А какви са политическите възгледи на българския „десен интелектуалец”? Макар че от гледна точка на модерните социални идеи интересите на нацията и държавата задължително трябва да бъдат над партийните,  българският „десен интелектуалец” е твърде подвластен на добре познатото от нашата история политическо филство и фобство. Понеже „десните” партии у нас неистово се стремят да имат покровители, благодетели, господари от Запада, българският „десен интелектуалец” изпитва панически страх да не бъде упрекнат в някакво русофилство – и демонстрира неистова омраза към всичко руско, отъждествявайки го с марксизма и комунизма (макар понастоящем и Русия, и България да са не социалистически, а олигархични държави). Що се отнася до политическата му принадлежност, той, макар и уж афиширащ непрекъснато своята съпричастност към десните идеи, обикновено избягва членството в политически партии. (А ако случайно се опита да се впише в някоя от десните партии у нас, почти винаги скоро бива отлюспван). Бидейки „по принцип десен, но мразещ статуквото”, българският „десен интелектуалец”, когато случайно реши да удостои със своя вот някоя партия, това почти винаги е новопоявила се „дясна политическа сила”. Което пък го причислява към типичните политически наемници, които дават своя „по-висококвалифициран” дан за поддържане на статуквото – във вид на омраза за разрушаването на съществуващия ред и успех на “идващото ново”. За разлика от презираните от него лумпени, прави това безплатно. Нашият народ обаче отдавна е казал, че с наемници война не се печели.
В крайна сметка българският „десен интелектуалец” е дълбоко неудовлетворено (мразещо) същество.  Макар и сравнително високообразован, той живее бедно и то не защото е избрал съзнателно да бъде аскет или бохем, а просто защото българският пазар на притежаваните от него личностни качества е преситен точно с тях. Затова мрази и бедното си битие. Омразата обаче, погледната и от ляво, и от дясно, не е нищо друго освен омраза, което е едно типично обременяване с комплекси на изпълненото с нея същество. Твърде чудно е и как успява да преживява с толкова силна, дълбока и трайна омраза? Психологията дефинира използвания за целта психичен защитен механизъм като пренос (споделяне на омразата) – и в книги, и в разкази, стихове, есета, картини, сънища, статуси в социалните мрежи…  Като цяло –  ненадежден метод.