Киберземляци и земляци

„Земляците присядат в окопа и гледат морето.
Всичко им се струва преобразено и чуждо, чувстват се заблудени и загубени в непознат и далечен свят”.

Йордан Йовков

 

I.

Интернет – най-добрият от всички възможни светове. Най-великото преселение на народите в историята на човечеството – в киберпространството. Седя в родния си бар зад Софийския университет, но си чатя с приятели от Щатите и Русия, които не познавам лично. Само че те са ми много по-близки от съседите ми по стол в бара. Киберземляци сме с тия руснаци и американци, хубаво ми е в компанията им, в гордата ни група по интереси. Почти никой от автентичните ми земляци в скучния ни бар вече не ме интересува. Нито аз тях. Едва се понасяме. Всички сме в отделни групи в социалната мрежа и си цъкаме на азфоните и таблетите. В различни тръби. Кой каквото го вълнува с неговите си киберземляци. Един следи футбола, друг алпинизма на Сизиф; трети демона на Сократ, четвърти демона на Декарт; пети, представете си, демона на Лаплас, шести, демона на Максуел, седми, автора на „Уейвърли” дори. Осми, Порно-Биг брадър или първенството (в смисъл не на лидерството, а на надпреварата) на средиземноморските готвачи. Девети е във възхита от общочовешкото състезание „Село Ботуня търси талант”. Десети чака Оскари. Единайсети… М-теорията, автопилоти, виртуални свалки, космически совалки, паралелни светове, хазарт. Коне, конекрадски форуми, булдочета, конспирации. Може да си киберземляк, дори и киберлюбовник със Скарлет Йохансон или Еванджелин Лили, надявайки се, че самите те, а не техни асистенти поддържат профилите им.

ІІ.

Живеем в развлекателната действителност на свалените гащи. Живеем в кредото да се плъзгаш безусилно по инерция, да си спестяваш сизифовщината, тъй като нали нямало смисъл. Така ни научи Камю, когото в крайна сметка съдбата го пожали да не се гърби нагоре по склона, да не бута щастливо и достолепно абсурдния камък. Вместо това племенникът на могъщия издател Галимар го изстреля със спортната си кола директно на трапезата на боговете. На такъв етап сме просто от историята. Самата истина е, че днешната действителност предполага добър живот за певачки, спортисти, стриптийзьорки и стриптийзьори, добър живот за/във добре смазаната с плажното олио на конформизма индустрия на забавлението: вземи-всичко-тук-и-сега. Готино оползотворяване на удобствата. Мол до мол… До мол, излъчващ светло зло. Мъже и жени с преуспяващи телосложения. Трансформърс. Екстеншъни, ботокс. Хабитат, оплют от чалгата на Лейди Гага. Изобилие от себелюбие, превърнато в смисъл. Лентяйското съвършенство на резервираните сепарета и превилигированите входове. Да си VIP било най-важно. Но какво е VIP? 
Направих една проба – като потърсим в „Гугъл” кое е същественото, случило се на определен ден, примерно 9 ноември, в низходящ ред, то – VIP през 21 век основно са прочули се с тялото си. Ето. На 9.11. са родени Приянка Триведи, индийска актриса (1977), Алесандро дел Пиеро, италиански футболист (1974), Аксел Шулц, германски боксьор (1968). И така нататък, и така нататък. Назад в историята са издухани от вятъра на промяната някогашните VIP, родени на същия този 9 ноември – Иван Тургенев, руски писател (1818), Йордан Йовков, български писател (1880), Имре Кертес, унгарски писател (1929). За която и да е дата от годината би могло да се провери, че понастоящем VIP не са дейците на интелекта Юрген Хабермас…, Славой Жижек, ако щете, а буфосинхронисти, мимове, илюзионисти.    
Когато на 91 години от тоя свят си отиде Рене Жирар, потърсих името му в „Гугъл”. Естествено имах предвид философа и автор на „Видях сатаната, как падна от небето като светкавица”. Търсачката обаче качи най-отгоре футболния треньор Рене Жирар, който напуснал отбора „Лил”, след като преди това се бил махнал от тима на „Монпелие”.
Ако бях апокалиптично встрастен есхатолог, щях да развия, че действителността на свалените гащи гледа да затрие творческия човек. Затова творческите личности са принизявани за сметка на „спортният” човек. Защо? Защото (би казал един до някъде съвсем адекватен есхатолог) тъкмо творческият човек може да създава неща, които убягват от контрола на властта. Спортът, издигнат в култ, толерира звяра човек, а не бога човек. Сиреч князът на този свят прави известни тъпаците. Та посредством механизма на подражанието, както именно Рене Жирар забелязва, останалите се превръщаме в „миметични марионетки”. Получава се? Феерична кочина. Това става.
Сред любимите ми „уловявания” на въпросния регресивно-нефелен ход на времето е намекът на Роберт Музил, писал преди стотина година за връхлитащия прекрасен нов свят (в който вече сме), в билдунгсромана си „Човекът без качества”, чрез „гениален състезателен кон”: „…през казармената си младост Улрих не беше слушал да се говори почти за нищо друго, освен за коне и жени, и бе избягал от това, за да стане видна личност, а ето че сега, когато след разнообразни усилия може би се виждаше близо до върха на своите стремежи, оттам го приветстваше конят, който бе изкачил този връх преди него“.
Паралелно с всичко това обаче, през третото хилядолетие се утвърди алтернативата интернет – като най-добрия от всички възможни светове… Вече всеки си има машинки с така наречените добавени реалности и е доволен, че животът му поне в тия „добавени реалности” е що-годе читав. Социални мрежи, лайкове, емотикони от симпатизиращи ти виртуални приятели и споменатите киберземляци; музика, игри тип „Кенди краш сода сага”, котета, залези. 
Виж около теб. Виж. Гледай какво става. Колко хора са тук и сега? И колко хора са зачезнали в екраните си? Самотни атоми. По гари, барове, тротоари, хидропаркове. По влакове, навсякъде. Тук уж, но не тук. Уж там, но не там. Никъде. В нищото. Живи мъртви щастливи нещастници. Значи, ако космосът е истинската същност, действителното битие, а „светът”, както твърди Бердяев, е призрачен (е, не само проницателният руски персоналист, разбира се, го твърди… Знаем азбучния факт, че Платон обявява съществуването на два свята – свят на идеите, и вторичен, материален свят), сиреч ако нашият свят е вторичен, то какво е кибербитието-на-компютърната-реалност? Тъй, ами: третичен свят. Лесна е аналогията с така наречения трети свят на Земята, лесна, но не и сгрешена. Тоест третичният свят не е даже втора цедка, а е тотална щета. Кибербитието е мизерия. В действителност.

ІІI.

На 13 ноември 2015 стана отвратителното клане в зала „Батаклан” и на още няколко места в Париж. Тутакси в центъра на Западна Европа беше разгърната невиждана поне в рамките на моя живот полицейска и военна операция. Брюксел беше блокиран от милитъри камионетки, гледките от телевизиите наподобяваха филма на Лана и Анди Уашовски „V като вендета”. Улици, площади, барове опустяха. Секнаха гальовните гълчави из гостилниците. Хората съвсем бяха сврени в миши дупки заради ужаса от терора. Видя се колко лесно може да бъде въведена военна диктатура. Интернет, доказано беше още повече, че е най-добрият от възможните светове.

ІV.

Усилва се тенденцията, за която не нужно да си Бергсон, та да я доловиш интуитивно – че станеш ли медийно известен, станал си свръхчовек. Затова повечето драпаме да се явим по телевизията (която също все повече е в интернет). Дай боже да е по-продължително в някое риалити явяването ти, да се водят виртуални войни „за” и „против” теб в социалните мрежи. „Тя го прави само с извиестни”, както подигравателно изпяха интелектуалците от философската рап-група Ъпсурт. Телевизията те превръща в свръхчовек. Затова, след като не ги огрява да „ги дават” по телевизора, все повече хора започват да се самоснимат, да си качват лицата в Ютюб. Така тия, на които им викат формени идиоти, се прочуват. Да не давам примери, сещате се. После видят ли те в обективната реалност на летище например или в някой ресторант, те оглеждат като същество от друг разред. Дори да си се прочул кофти в медийната действителност, ти вече си нещо повече от тия, които не са медийно известни. Заглеждат те скришно или пък натрапчиво. Дивят ти се, правят си селфита с теб. Много свръхчовеци дори се дегизират в обективната реалност с шапка с очила да не ги разпознават. Защото се случва като в твърде нашумялата мисъл на актьора Мел Гибсън – даваш си сметка, че си прочут, като се усмихнеш на някое момиче, а то вземе, че припадне. Как ли щеше да се подсмихва под мустак чичо Ницше, ако разбереше, че свръхчовекът се е реализирал по комичен начин? Пак: смях.

V.

Утре обаче ще спре токът. И целият интернет ще отиде на кино, заедно с неизбродимите масиви от киберархиви. И човечеството ще се върне в първи клас. Така ще изчезне и нашата цивилизация, както са изфирясали Баалбек, Саксайуаман. Ще си позволя полушеговита спекулация: Знае ли някой със сигурност какви са били античните ядрени войни? От къде ни е известно, че в древността не е имало интернет? Знаем ли какво е имало в древния интернет, по дяволите? Разказваше се даже виц по тоя повод, който обаче съм забравил, но пък се сещам за друг подобен. Един от симпатичните умнотъпи вицове по темата – дето Карабас Барабас пита Джепето на смъртния му одър: „Разкрий, умолявам те, как управляваше дървена кукла без конци?”. Джепето, с последни сили: „Уай-фай, братле… уааай-файйй…”

VI.

Е, и? Как може да се преустанови подтикваната от сатаната масова бежанска вълна на човечеството към интернет? Към мизерното в същността си кибербитие. Тоест в нищото. В робството. Нахалният ми отговор е – чрез книгосексуалност. Разбирам книгосексуалността като обсебваща любов към книгите… Човек, който изпитва удоволствие да мирише страниците на книгите, хартията им, да ги докосва, прелиства, чете, колекционира. Няма да видите прайд на книгосексуалисти, но, слава богу, има ги. Тя/Той са книгосексуалисти… Тия, които се опиват от библиотеки, книжарници, четящи хора. Борхес ли си беше представял рая като библиотека? Май да. Момент да проверя в „Гугъл”. Да, точно така. И все пак, за да сме „в час” с авторитетите в днешния лигав, пренаситен с глупави стоки спортно-музикален свят на консумиране, консумиране и консумиране, редно е, струва ми се, да цитирам някой адекватен на духа на времето ни VIP, например небезизвестния боксьор Кубрат Пулев. След като го бяха били, като един дълбокомислен Пиер Гасенди, той прокламира от боксьорския ринг: „Продължаваме напред”. Тоест: Аmbulo ergo sum… Не спирай, с надеждата, че в обърнатата днес пирамида има жироскоп, че тя отново ще си застане с върха нагоре. Това може да не се случи през твоя живот. Може да е след десетилетия, дори столетия… Но не спирай да предпочиташ ума!
И ако Трета световна война затрие човечеството, пак книгосексуалистите ще спасят света.