Българската журналистика на нивото на заета домакиня

Когато преди седмица стотици заети с пране и гладене домакини бяха изумени какво се случва в Европа в XXI век, това не беше особено изненадващо. Навикнали да гледат към света през сакралния прозорец телевизия и да поглъщат без следа от съмнение всяка дума като светая светих – шоуто на  д-р Оз, крилцата на Джейми Оливър, „София ден и нощ“, понякога и новините изпълнени с постижения – тези жени създават така желаната захаросана картина в главите си. Когато през цялата следваща седмица слушаме водещи журналисти, които декларират изненада и неразбиране какво се случва в Европа и света, това вече е явен белег, че трябва да си кажем истината в очите.

Простият извод гласи, че българската журналистика е аналитична и информирана до нивото на средностатистическите домакини (не обиждам последните, най-малко защото никой не им плаща за това), без да ѝ се налага да отдава време на съпрузи, деца и къща. Свикнал да пише под диктовката на редакционната колегия, която пък внимателно следи посоката на политическия вятър или бизнес интересите на собственика на медията, обикновения журналист „твори“ без особено задълбочен размисъл. Неслучайно  в писането се наложи модата на репортажност, която изисква просто излагане на фактите на събитието, но не и задаване на въпроси започващи със  „защо“ и най-вече с „кой“. Въпреки този факт, все пак би трябвало уважаемите професионалисти да следят международното положение и в случаи като този преди седмица да бъдат адекватни.

Учудващо е, че според тях, зверствата извършени в Париж са нож в сърцето на вековните европейски ценности. Ако се върнем само 80 години назад, ще открием надигащ се фашизъм, който позволява европейци да избиват европейци по особено жесток начин. И това не е само в Германия. Испания, Италия, Хърватска, Румъния, Украйна, възползвайки се от мощта на Третия Райх, методично избиват населението на своите съседки и вътрешната опозиция. Българският фашизъм се ограничава „само“ с убийството на собствените си граждани. После комунистите в ред държави продължават безчовечното зверство „в духа на епохата“. ИРА и ЕТА извършват безпричинен терор от онова далечно време до новото хилядолетие, за да спрат едва преди няколко години (ЕТА през 2010). Преди година възродилият се украински фашизъм извърши зверство над мирно протестиращите одески граждани само на няколко стотин километра от нашата граница, убивайки 37 от тях по особено жесток начин – факт който поради политическият вятър бе срамежливо премълчан от българската журналистика. Тя се събуди едва преди няколко месеца, за да заяви, че и тя е Шарли, а после бързо го забрави, улисана в това „да вади хляба си“. Изненадата от атентата в Париж показва, че журналистът няма никаква представа за до тук изброеното, но това далеч не е всичко.

Нашият журналист рядко пита „защо“. А не е ли съвсем естествено случващото се след внесените насила европейски (по-скоро американски) ценности на свобода и демокрация? Поднесохме на хора с различна религия и култура подарък, който те не са желали посредством бомбардировки, последвани от граждански войни. Въпреки гласовете на разума, че островите на стабилност не трябва да бъдат разрушавани, че обществата имат правото сами да решават своето бъдеще, че всичко това рано или късно ще рефлектира върху нашия континент, журналистиката възторжено отразяваше „цивилизаторската мисия на демократична Европа“, също както викторианските поети издигат обикновения масов убиец Александър до степента Велики, защото уж разпространявал елинизма (отъждествяван с “нашето”) до сърцето на Азия.

Днес ние се отъждествяваме с Европа, поради което явно е нормално да бъдем съпричастни към Франция, което ясно заявяваме с поставянето на френското знаме върху профилната си снимка. Десетте дни изпълнени с телевизионни предавания, посветени на този кървав атентат, многократно надхвърлящи по брой предназначените за няколкото други през последните седмици, узакониха неосъзнатото лицемерие на домакините, които вероятно никога не са достигали до дълбоко хуманната идея на Джон Дън от XVII век:

      … смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;
        така че никога не питай за кого бие камбаната;    тя бие за теб.

Безспорно сериозно постижение за нашата журналистика! Сърцето ѝ бие в едно с това на ревностния ѝ зрител, слушател и читател. Защо да излиза от този здрав ритъм? Разбира се, би могла да му обясни, че европейските ценности са просто и удобно за политиците словосъчетание с няколко примера натрупани от многобройните командировки в чужбина. Че България е на картата на Европа предимно според нас. Едва ли само на мен се е случвало да пътувам от Брюксел за Париж в автобус пълен единствено с чернокожи, а влезлите на проверка полицаи да загубят всичкото си време, за да изяснят кога точно аз ще напусна родната им Франция? Само на мен ли се е случвало да бъда проверяван в едно с двайсетина свои колеги – все дейци на културата, от холандски полицаи с поглед и поведение на скинари, които без всякакъв повод ни наредиха! да напуснем малкото им градче? Само на мен ли се е случвало да работя с кротък германец, отлично владеещ френски, но системно отказващ да го говори, когато стъпим във Франция, защото това е вражеска страна още от времето на средновековието? Хората по света доста си приличат по това, че искат да се различават един от друг. И ние следваме този повик. Различаваме се на сини и червени, леви и десни без да разбираме особено собствената си позиция. Кой би могъл да ни помогне? Ами очаква се най-вече тези, които ни информират.

Проблемът се състои в това, че журналистите също изповядват неособено аргументирани позиции. Верни на господстващата идеология, войнстващите либерали (извинявам се за оксиморона, но ми се струва най-подходящ) вече пледират за битка с исляма и кроят до скоро невероятни съюзи в редица публикации. Изобщо не поставят под съмнение възможността тази религия да се изповядва от напредничави и мирни хора. Не знаят или не признават факта, че уахабитския ислям на Саудитска арабия (верен партньор на САЩ) от десетилетия променя света на вярващите в Пророка от Индонезия, през Пакистан до цяла Африка – пред погледа на всички ни. Излиза, че журналистите не са чели дори хита на Грег Мортенсън „Три чаши чай“, където е отделено достатъчно внимание на тези смущаващи процеси. Изобщо не става въпрос за релацията между потреблението на петрол, така необходимо за всички нас, и количеството на  средствата отиващи за строеж на медресета, проповядващи вярванията на пустинната суадитска секта (различни от т.нар. градски ислям). Вече се дискутира война с исляма, без изобщо да се мисли за съотечествениците ни изповядващи това вероизповедание. Дори и за миг никой не споменава, че т.нар. български турци изобщо не се идентифицират с „новопокръстените“ пазарджишки цигани, развяващи смущаващи знамена…

„Не обвинявайте за всичко журналистите!“ Вече чувам този вопъл, причинен от несправедливите обиди написани в горните редове.
Та нали журналистиката е тази, която най-силно влияе върху общественото мнение. Тя представя пред публиката бъдещите победители и управляващи вече две десетилетия. Резултатите от нашето настояще са в голяма степен резултат на нейната дейност и бездейност, но това е предмет на съвсем друга ретроспекция…

В края искам да се извиня единствено на неколцината професионалисти, които не свеждат глави под натиска на обстоятелствата и верни на своите принципи се опитват да надвикат безсмислената гюрултия на своите колеги. Никога не съм обичал да поставям хората под общ знаменател с обичайните „ние, българите“, „ние, мъжете“ и т.н., и сега не искам да го правя. Има ги и тези, които съхраняват надеждата. Благодаря им!