Къмпингът е само за птиците

Когато редакторите от Popular Science ме помолиха да напиша нещо за къмпингуването, изпитах известна неохота – същата, която изпитвам към стъпкването на пеперуда, за която знам, че ще снесе яйца, от които ще се излюпят червеи, които ще изядат зелките ми.
Американската мания да пътуваме насам-натам в моторизирани каравани несъмнено е интересна като етнически феномен и много доходна за производителите на джаджи и доколкото мога да преценя, не води до някакви гигантски и непоправими поражения освен развод и фалит.
Хората смятат, че понеже аз съм къмпингувал и съм писал за това, значи го одобрявам. Не е задължително да е така, макар че разбирам всеобщия порив. Замърсеният въздух, истеричният трафик, тежестта на тълпите и съревнованието, страхът от старостта и провала, непрестанната нервна амбиция да изпревариш другите или поне да си наравно с тях – и отгоре на това претенциите, хаосът, шумът и най-сетне сивото разочарование от полученото в резултат на всички трескави усилия – няма как да не породят в изтерзаната душа мечта за простота и покой, фолклорен спомен за човека близо до природата и за природата като нещо скъпо и мило към човека.
Мечтата е неизбежна. Торо го е казал и го е направил и всички ние искаме същото. Ако за своето време Торо е установил, че „масата от хора води живот на тихо отчаяние“, то какво ли щеше да каже за нашето време, когато Пандора и Пандемониум са се врекли един на друг. Но толкова силна и сладка е мечтата да избягаме на наше лично езеро Уолдън, че не смеем да я проверим по-отблизо от страх да не се окаже само мечта.
В продължение на хикс милиона години човешкият род е бивакувал, понеже не е имал избор. Следвали сме храната, живели сме в пещери, храсти, кухи дървета или под изсушената кожа на животни. Чак когато сме се научили да сеем и да съхраняваме реколта и да контролираме и опитомяваме животни за храна, е възникнала нуждата да строим къщи, сетне села, а накрая и градове; и този голям напредък се е случил съвсем скоро в нашата история. Междувременно у нас е вградена памет за добрите, стари, простички милиони години от нашата праистория, без никакъв спомен за мизерията, неудобството и опасностите, които са били вечни спътници на човека. Но е факт, че една нощ на открито – в дъжд или сняг, без сергия за хотдог докъдето поглед стига или каквито и да било съвременни удобства, ще извика този стар и страшен спомен у всеки начинаещ любител на природата.
Къмпингуването е и трябва да бъде само начин да се направи нещо, което не може да бъде направено другояче. Всеки, който е готов да замени удобното легло в топла стая с неравна купчина борови клони и спален чувал, стягащ като гипс, е или луд, или голям лъжец. И тъй, напразно се мъчим да съчетаем най-доброто от два свята – т.нар. простота на природата с комфорта на съвременния апартамент – та оттам и големият, растящ интерес към караваната, мобилния дом, кемпера, гарсониерата на колела.
Пробвал съм всичко. Веднъж, когато следвах пътя на реколтата, имах стар хлебарски камион с матрак. Беше доста приятно вътре, когато валеше – да си седиш на леглото и да топлиш консерва боб на пламъка на примуса. Много по-късно, когато възрастта съвсем увреди здравия ми разум, тръгнах да прекосявам страната с Чарли. Тогава ползвах всичкия комфорт, който можех да сместя на такова малко пространство, и къмпингувах, защото само така можех да видя и чуя това, което исках. През това време вероятно направих всички възможни грешки. Тъй че това ми дава право да предложа съвет на начинаещия къмпингар, макар че нито за миг не се съмнявам, че той ще се вслуша в думите ми толкова, колкото и аз навремето.

 

Мечтата

 

Всеки е виждал лъскавата реклама на разкошна екипировка за къмпинг – каравани за четирима, че даже и за шестима. Не го правете! Ако не можете да се удържите да не ходите на къмпинг, то поне тръгнете сам или максимум с един спътник, когото обичате от сърце и когото сте готов да прежалите, защото трябва предварително да знаете, че любовта ви няма да изтрае до финала на пътешествието. Древната мъдра поговорка – никога не напускай пределите на града с приятел – важи с двойна сила за къмпингуването.
Шестима човека накуп – без значение колко лъскав и нов е покривът над главите им – е твърде ужасно да си го представим дори. Рекламата ни показва слънчева поляна с лютичета и живописно поточе, което намира пристан в синьо езеро. Светеща от щастие жена готви нещо вкусно, докато таткото носи едра пъстърва към скарата. Дечицата – същински ангели, чакат търпеливо за вечерята, след което моментално ще се пренесат в света на сънищата.

 

Действителността

 

Завалява. Децата започват да се бият. Затворени сте в малка, вмирисана, мизерна кутия с глутница ужасни хлапета и съпруга мъжеядка. Поляната оттатък пътя е забранена територия, а горският не ви изпуска от очи. Часове наред сте търсили къде да разположите бивака и накрая сте се примирили с къмпинг срещу 5 долара входна такса, която ви гарантира естествената простота на градско гето. На секундата кучето ви се сбива с кучето на съседите, а съседите са толкова близо, че даже не можете да излезе от колата.
Докато приключите разправията със съседите, децата ви вече издават звук, подобен на магарешка кашлица. Леглата са мокри и няма телевизия. Прекрасната ви съпруга, опитвайки се да стопли три консерви телешко, е разляла алкохола и камионът гори.

 

Заедно

 

Шестместна, друг път! Няма брак, няма семейство, което да може да оцелее три дъждовни дни, затворено в каравана. Дъщеря ви тийнейджърка е в дълбок траур за гаджето, което е оставила у дома, и добрите обноски й убягват. Батко й е надул до дупка транзистора, за да заглуши останалите 300 транзистора, виещи от всички посоки, до един на различни станции. С други думи, да сте заедно е доста мизерно положение, от ъгъла на което дебне предумишлено убийство.
Но да речем, че къмпингувате само с възлюбената си. Тя е един чудесен малък скаут, с други думи, обича да усеща дъждовните капки по лицето си и обожава вятъра в косите. Готова е да изгори до кокал от слънцето и се смее с дързък смях.
В това романтично положение съвсем скоро ще усвоите някои основни истини: сърцето на американския дом не е огнището. А банята. Отнесете една дама далеч от санитарните удобства и сте загазил с двата крака. Виждал съм много подобни съоръжения в много каравани и с едно изключение нито едно не може да опази романтичните чувства даже и за един уикенд.
Скоро подир тази истина ще установите, че за вашия чудесен малък скаут няма по-голям ужас на света от това да си намокри косата или да я разроши вятърът. Понеже за днешните жени покоят и вътрешната хармония се постигат не в църквата, а под сешоара, а изповедникът е персона с меден глас, чийто горен регистър опира в сопраното. Марк Твен навремето описва жените като „прекрасни същества с болки в гърба“. Е, нищо не усилва болките в гърба тъй както къмпингуването.

 

Клийнексовата завеса

 

За ваша изненада всеки ден прескъпата ви каравана замръква паркирана в мотел с двойни легла, горещ душ и тоалетна с течаща вода. Колкото и да си мечтаете за простота, само дръзнете да свършите носните кърпички. Руснаците си имат Желязна завеса, китайците – бамбукова, а ние си имаме клийнексова.
Не че се опитвам да обезсърча инстинкта за къмпингуване, но смятам, че трябва добре да прецените някои широко известни рискове. Ако караваната ви е монтирана върху камион, то имайте предвид, че доста друса. При рязко набиване на спирачки всичко, което не е вързано, ще се разлети във въздуха. Отзад не можете да включите радио, нито пък отопление. Ако готвите с бутилирана газ, нямате право да влизате в тунел, трябва да намерите мост. Чудесните отбивки в гората с място за барбекю и маси за пикник, поддържани от федералните власти, не са за нощуване. Преди да си оправите леглото, при вас вече ще е цъфнал горският.
Щатските и националните паркове имат хубави места за къмпингуване срещу малка такса, с тоалетни и душове. В тях можете да откриете земляци и така да избегнете новото и непознатото. Ако обаче сте издрани и измъчени от дискотечното темпо на нашата просветена култура, идете на къмпинг, но идете сами. Намерете си красиво място, сетне потърсете собственика и го помолете да ви разреши да спрете, дори и ако трябва да му платите за това. И останете. Не се мъчете да намерите по-хубаво място. Може да прочетете някои от книгите, за които все нямате време. Когато вали, е чудесно – но само ако сте сами. А когато слънцето изгрее, легнете по корем на поляната, за да опресните спомените си за тревата и дребните цветя с техните микроскопични цветове. Тогава може да откриете, че и мравките изкарват прехраната си с тежък труд, а не след дълго – че хлорофилът определено приспива. Една такава седмица ще възстанови силите ви и ще ви върне в борбата освежен и превъоръжен – или пък ще ви отегчи до смърт. Само не вярвайте на реклами. Открийте сами за себе си.

 

В България текстът е публикуван във в. „Сега“ през 2014 г.