“Приготвили сме си ковчези, но няма кой да изкопае гробовете”*

Междуселските пътища в Добруджа са идеален полигон за обучение на шофьори – половин час пътуваш, друга кола не минава. „МПС“-та има по нивите – есен е, оре се. „Аз, като обикалям Добруджа, се разболявам – обрасли къщи, бурени, орехът се свлякъл върху къщата…“, казва ни по-късно събеседник. И ние сме там – да видим дали ще се разболеем.
Първата ни спирка е село Крушари, общински център на 19 селища със 7000 души население. В местното СОУ „Христо Смирненски“ децата непрекъснато намаляват, семействата им се изнасят. Събеседник ни е помощник-директорът Иван Иванов (59 г.). От 1981 г. е в училището: „В силните години, някъде около 1985 г., тук учеха 540 деца. От тях – поравно българчета и турчета, ромчета – малко. Сега са 270 ученици, 10 от тях българчета, няколко се определят като турчета, всички останали – ромчета. Всички. Да, едва 4% са българчетата“. Наскоро от образователното министерство оповестиха данни, според които 5500 деца са прекъснали първия срок заради заминаване на семействата в чужбина. И в Крушари е така. „Тази година имаме десетина тръгнали ученици. Ето, дори в момента две заминават в Касел, Германия. Бащата работел там, майката и двете деца отиват. Циганчета са“, казва Иванов.
Обяснението му за напускащите хора, както и променящите се етнически баланси, е следното: „През 50-те години на миналия век направиха ТКЗС-тата. На селянина, като му вземеш земята, какво ще прави тук? През комунизма миграцията все пак се ограничаваше с изискването за жителство. Пък и в Крушари, макар да нямаше кой знае каква промишленост, работеше един шивашки цех – 300 жени бяха заети. Обаче като падна строят, цехът затвори. Върнаха земята, но на едро. Така се получи в нашия край – все едри собственици. Казват ни – ще правите селски туризъм. Но Господ за селски туризъм ли е създал тук земята? Създал я е за земеделие, но голямата земя трудно се стопанисва от обикновения човек… През демокрацията жителството отпадна, границите се отвориха, хората тръгнаха по София и Варна, от там – в чужбина. Турците тръгваха на два пъти – един път „Голямата екскурзия“, втори път веднага след 1989 г. по икономически причини. Българите – постоянно във времето, пак по икономически причини. Имахме дом за деца с умствена изостаналост, 60 души от селото работеха там, но с деинституциализацията го затвориха. Обезбългарява се, турците заминават, ромите доминират. Преди години ни обучават по един проект за интеграция и обучителите казаха, че при 25% ромчета в училище те започват да налагат своя модел на поведение и българчетата си отиват. Та така – населението се изтласква“.
Иванов отбелязва, че емиграцията особено се е засилила в последната година. Заради „изтласкването на населението“ не иска бежанци, смята хора с „чужда на нашата култура“ за заплаха за националната сигурност.
Бежанци не иска и 28-годишният Юсмен Исмет от село Абрит: „Всеки да си живее у държавата“. Учил е до 4-ти клас. Майка му и баща му били разделени, та се наложило да пасе овце. Турчин, намерил си е хляба в чужбина. Някак разговорът се завърта около задължителното гласуване, но Юсмен не разбира точно за какво става дума. Пък и не е силен много-много в обясненията:
„Не трябва да се гласува с пари. Затуй България стана циганска България. В Англия съм работил – чисто всичко там, не мяза на България. Тука – глад и мизерия, безработен съм. В Англия – на автомивка бях, 14 души от селото отидохме, две години стоях. Англичаните добре се държаха с нас, хубаво, културно, народът по-друг. Веро и материали си купувахме, но изкарвахме добри пари. Език ли – не, не… Сори, сър, казваш, бакшиш дава. Но осигуровки искат и… хайде назад. Договор със собственика имахме, кюрд. 1000 души бяхме, в цялата Англия, обаче всички се върнахме. Ний му плащаме например на седмицата 150 паунда, но той 8 години в джоба си ги слагал. Не плащал осигуровки, хванали го“. Така разбираме, че нашият приятел Юсмен току-що се е върнал в България, след като си се трудел добре в Англия, без бъкел да знае английски. Работодателят му кюрд обаче не плащал осигуровките и….
На десетина километра от Абрит има чисто ново ГКПП, с прясно асфалтирани пътища откъм България и Румъния. Има обаче проблем – не работи. Сградата е на румънска територия и обяснението е, че румънците нямали пари за агрегат, след като до там не е прекаран ток. Бай Йордан от Абрит се чуди хубаво ли е да заработи ГКПП-то: „Бе, един вика да се отвори, друг вика да се затвори. Знам ли, може всякакви да минават, бежанци… Пък и румънци. Ние румънски не знаеме, бежански не знаемe, кво ще правим?“. Другото е разбъркана житейска история: „На 66 години съм, със 133 лв. пенсия. Механизатор бях тук едно време, трудоустроен съм. Обаче навремето не ми направили трудова злополука, нарочно казаха, че съм си вкарал крака в бункера – за да съм инвалид. Може ли човек нарочно да си вкара крака? Искаш ли да ти го покажа? На ТЕЛК се явявах после, инвалидизираха ме. Сега лекарите стачкуват. Бе той, пациентът, тръгнал да умира, те стачкуват?! Да им дават колкото пари искат и да се свършва… Преди родилно отделение имаше в Коритен (съседното село – бел. авт.), зъболекар, линейка… Сега на 6 села един лекар. Дано да са опрай работата, ама… Не знам“.
Село Поручик Кърджиево е на около 3 км от румънската граница. Среща ни баба Марийка Пенчева. Каквото и да питаш, все към страха си обръща: „Гледаме по телевизора, стари баби дават – изнасилвани, нападани, ограбвани… Аз съм на 66, скоро 6 месеца на съпруга ми правихме… Страх ме е. Ето, снощи и децата се обадиха, караха ми се: „Мамо, не трябва да стоиш на село!“. Баба Марийка взема 150 лв. пенсия, след смъртта на мъжа си й дават още 40, а това е повод и за друго ядосване: „Бе, как ще ме карат задължително да гласувам? Ще ми вземат пари от тази пенсия ли? Не е прилично! Селото ни не поглеждат, а те искат пари от мизерната ми пенсия да вземат!“.
Макар и до самата граница, Поручик Кърджиево е било добре населено. Над 800 са били жителите преди 1944 г., после намаляват до 500, около 200 са през 2000 г., сега – 25. Толкова – 25. На втория етаж в кметството зее изтърбушена зала, някога детска градина. А на първия е разположена кинозала – просторна, със сцена, навяваща живот отпреди 20-30 години. Сега на сцената са разположени… ковчези.

„От общината ги вземам, държа ги тук. Ми така е – като умре някой събота-неделя, общината е затворена, няма отде да вземем. Какво ще го правим човека?“, казва кметът Васил Василев. Обаче и друг проблем има: „Няма кой да копае гробовете. Все стари хора са тук, немощни, пък то изисква физически труд“.
Някогашното училище в Поручик Кърджиево е оглозгано до тухла. Бетонният скелет на дворната врата стои, на него са изписани името на футболен отбор и свастика. В природата няма вакуум – на мястото на разрухата се е появил пречупен кръст.

*Текстът е публикуван във в-к  “Сега”