На цар Виктор му се плаче

Вероятно последните ти минути са били горчиви, старче.
Вероятно в отчаянието си ти — последният жив от фамилията Хених, си мислел, че смъртта завинаги ще заличи спомена за теб. И си бил прав.
Дали, след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали — както красиво е казано — духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му — в тяхната памет и дело.
Повечето от твоите ученици са живи, но от устата им не може да се изкопчи думичка за теб. Ти си мъртъв. Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство.
По-скоро то има нещо общо с мен.
Защото бях забравил кой съм!
Сега ми иде да извикам като юдейски цар — бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем — които би трябвало да ни извисят, — ни носят присмех, горчилка и кикот?
Трябва ли в мъката си да обричаме тези неща на господ?
Видя ли го там, на небето, или си изгнил и цигулката е изгнила с теб?
За какво си се досещал, когато започна да работиш този непобиращ се в рамките на занаята инструмент?
Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.

 

***

Георг Хених, ти, който си на небето!
Цар Виктор говори!
Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска — ти там сигурно си на почит и уважение, — тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:
— Майстор тръгва! Време няма! Господ моли — книга не забравя!
Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:
— Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!
Алелуя!
Алелуя!
Алелуя!