Прегръдката на Анна

Толкова сгъстен мракът може да бъде само преди края. Ивицата светлина, която всички твари чакат, все още не е бликнала от изток, облаците като пяна набъбват над покривите, звездите люлеят отражения между тях.  А край мен е дрезгаво. Гласът на Анна е изплашен, а също и ръцете й, пръстите й едва ме докосват, описват челото, а всъщност просто иска да ме погали. Притварям очи, защото й вярвам. Тя ме вдига, приближава ме до лицето си, а страхът разширява зениците. Пръстите й стават по-уверени, но сърцето се тревожи, чувствам го през пуловера, през преждата, преплетена машинно, през кожата й в мен се забива въпрос. Тя иска да ме пита нещо, но не смее да го изрече. Дори собствените й думи я плашат, а със сигурност биха подплашили и мен. Игор вече се е облякъл, черната риза е скрита под  сиво късо манто. Копчетата се блещят срещу ми. Нямам избор. Ръцете на Анна ме притискат до гърдите, чувствам връхчетата на зърната – тази гореща, настръхнала, опъната като тетива плът. Игор отваря вратата и зад гърба ни остават всичките неща – моето легло с боцкащо и ухаещо на сън одеяло, моят таван, под който мога да се скрия, моята храна, която подмамващо ме събужда сутрин, студената вода, която оставя прозрачна следа… Светът се разпада. Прави го бавно, отломка след отломка. Стълбите с грапавини, омазнен от стотици длани парапет, външната врата на кооперацията, която тежко се отваря и цяла вечност се затваря. Игор изключва алармата на автомобила, а сърцето на Анна вече бие в моето. Три удара в моите гърди, един в нейните. Двамата са по-крехки от мен, а тревогата ги обърква. Искам да ги спра, да се отскубна от тази прегръдка и да се шмугна обратно, да притичам със скок по стълбите нагоре, да блъсна вратата и се скрия. Сред моите неща, в моя свят, който те ми отнемат, за да ме спасят. Двигателят ръмжи, огледалото за обратно виждане отразява само мрак. Той е лепкав и трошлив едновременно.
 – Не се тревожи…
 Чувам гласа на Анна, докато пръстите й докосват гърба ми, разперват се като морска звезда, шарят по мен, сякаш нещо е изгубила в тялото ми и сега на всяка цена трябва да го намери. Всичко в нея изтънява. Не иска да говори, не желае да присъства в тази сцена, да участва в пътешествие, което ще завърши в болницата и може би малко след нея. Жената, която ме прегръща иска да крещи. Да се обърне към това оглушало и бездънно небе, да вдигне показалец нагоре и да го пробие, докато бликне и от тази безсърдечна съдба потече кръв, а заедно с нея се отцеди режеща болка. Да, Анна знае какво е болка, защото предполага, че я изпитвам. Във въображението й болестта гризе вътрешностите ми, отхапва минутите, които някой някъде далеч преди да се родя е преброил, сгъстява пространството, докато ме опре в това, което нито Анна, нито Игор смеят да изговорят. Потегляме, а аз се опирам в жената, която се грижи за мен, която ме учи, която, по всичко личи, ме обича. Тази прегръдка, този трепет, тази сълза, която тя не иска да пусне през решетките на клепачите, не иска да хълца, да търси носна кърпичка по джобовете, да се превива, да крещи. Но не иска и да греши. Защото да се гневиш на неизбежното е непростим, смъртен грях. Ако някой протяга ръка от отвъдното за мен, никой не може да го спре, не може да прегради пътя му, не може да го подгони, нито да тръшне вратата под носа му. Върви си, гадно чудовище, иска да му каже Анна, върви си, идваш прекалено рано, не мислиш ли?! Какво си въобразяваш, че можеш да ме въздигаш, а после да ме пускаш отвисоко сякаш съм непотребна ти вече вещ?! Защо ме окичи с ухания, защо ми причиняваш това, което сам знаеш, блудкаво чудовище такова, не мога да понеса. Защо не ме изпиташ по друг начин?! Можеше да ме подхлъзнеш върху леда, можеше да ми вземеш зрението, слуха, да прободеш с копие сърцето, да ме осакатиш… Но ти, перверзно същество, твар зеленоока, ме убождаш в тези едва три килограма живот, които нося на ръце, за да бъдат спасени. А заедно с тях и мен, и Игор. А той вече завива покрай кооперацията, която остава зад гърбовете ни. Улицата се опъва хладна, като съблечена от змия кожа. Уличните лампи бледо трептят, а ние потегляме към тунела, който вероятно вече открехва двери за мен. Шумът е нетърпим. Гумите стържат асфалта, двигателят къркори, от нас отскачат камъчета, а се забиват все по-дълбоко страхове. Искам да успокоя Анна и се долепям плътно до лицето й. Искам да й кажа нещо, почти го изричам, но тя не говори моя език. Ние сме раздалечени галактики, а преградите между нас са хиляди. Взривявам първата с движение в обятията й, събарям втората като опирам чело в устните й. Тя като че ли се усмихва, усеща, че у мен нещо се бори, болестта не ме е превзела до край, все още сърцето ми като знаме се вее гордо над крепостта, която, обещавам й на моя, неразбираем за нея език, няма да предам. Няма да се отпусна в ръцете й, затова стискам зъби, за да не позволя на дъха от гърдите ми да отлети. Срещу нас се задават автомобили – бързи, бавни, тромави, отчуждени. Поглеждам към тях, търся някой на нивото на моите очи, а и знам, че любопитството не умира. То също като въображаемото чудовище от мислите на Анна е упорито. Прескача оградата от ковано желязо на Рая, свира се между листата на ябълката и съблазнително се облизва. Върхът на езика каца върху зъбите, докато киселият сок на плода се разтича по брадичката на Ева зад гърба на нищо неподозиращия Адам. Анна е преживявала това, както впрочем всяка жена. Всяко живо същество, което престъпя в сянката на дървото и протяга красива длан към короната, за да откъсне това, което онова въображаемо перверзно същество от мислите на Анна е забранило.
 Вятърът разпуска коси над автомобила, а те са тежки, оплитат се, Игор шофира бързо, но воланът, педалите, огънчето, скътано под капака на колата, го опияняват. В друг живот Игор е бил конник. Животното потръпва под бедрата му, кафявото око на коня се обръща към небето, той се изправя на задни крака, Игор изпъва гръбнак, за да се задържи, а после двамата хукват като в дълга галерия. Зелено, кафяво, черно, златно, синьо се оплитат в дълъг шал, времето препуска назад, а пред тях, човек и кон, една плащеница се разкъсва, някой някъде бил възкръснал, друг въстанал срещу създателя, предпочел калта пред огъня. Смъртния пред безсмъртните.
 Неоновите надписи от сградите край пътя приличат на светкавици. Превиват се, също като мен в прегръдката на Анна. Те също са затворници, осъзнава нещо в мен, също са притиснати в служба – да светят, да указват и уви, за разлика от мен, да говорят на езика на Анна. Думи, които с Игор си разменят, и макар да знаят, че страхът окончателно ме е превзел, се опитват да ме успокоят. Очите на мъжа са добри, те ме галят така, както ръката му, когато се протяга към мен, а крайчетата на устните му се разтварят в усмивка. Игор обича така, както се правят смешки. Между нас има нещо повече от доверие. Ние си говорим без думи. Аз се протягам към него, той ми отвръща с топлото ухание на кожата му, с боцкащо лице и влажни устни, които никога не ме докосват наистина, но аз усещам допира им върху себе си. В локвата, която подминаваме няколко гълъба се къпят. Автомобилът ги подплашва, те се разпръскват като разпердушинено кълбо, а веднага след тях с четирите си лапи в локвата нагазва улично куче. Подгонва ни, а ръцете на Анна все по-плътно ме притискат към гръдта й. Знам, че ей сега ще спрем. Игор ще ни отвори вратата, а Анна с нажежено до пръсване сърце ще ме поднесе под погледа на лекаря. И ще пита с тези широко отворени от ужаса очи, ще кима с глава, сякаш всичко разбира. О, да, докторе, ще срича тялото й, това, разбира се, и на мен ми е известно. Думите са щит, парадна окраска, грим. Анна едновременно да каже всичко, едновременно всичко ще укрие. Сякаш е неприлично да умираш, защото Анна мисли, че аз умирам. Почти невъзможно е да я убедя в обратното. В каквото и да е.
 Докторът е внимателен. Поглежда ме, опипва ме, докато аз се дърпам обратно към Анна, към тялото й, което ме тегли с успокояващата миризма на дома, на онези неща, които знаем само ние. Нещо като тайна, нещо като най-обикновен живот. Мъжът е спокоен, а гласът му успокояващ. Дори оттук, от метър до Анна, мога да отгатна смисъла. Той я насърчава, тя отпуска рамене, усмихва се и моето сърце отново прави три удара – туп-туп-туп срещу един от нейното – туп. Затварям очи, защото не искам да присъствам. Това е малка магия. Отново съм си вкъщи, топлото одеяло ме предпазва от нишката на паяка, опъната като острие над мен. Тази прежда, този плетач с тихичкото скръц-скръц ме унасят. След малко зад прозореца ще гракне птица, друга ще кацне на перваза, дърветата отсреща бавно ще позеленеят, защото след зимата винаги, нали зеленооко чудовище такова, винаги идва пролет, плъзва животът след нея подмамен и толкова непоносимо млад.
 Ръцете на Анна ме обгръщат. Тялото й е топло, познато и дълго. Оттичаме се навън, където цигарата на Игор полита във въздуха и със съсък угасва сред острите треви. Колата отново потегля, а моите и краката на Анна са мокри. Урината изтича от мен без да мога да я спра, а Анна се смее, гали ме, дланта й покрива цялото ми чело. Връщаме се в нашия дом-живот. Ще ме остави там, между моите стени, ще целуне Игор по устните и гласът й с най-дълбоката нежност, на която са способни човешките същества ще ме подкани:
 – Пис-пис…! Ела, ела, красиво мое коте!