Бягай, Емил Стрезов, бягай!*

Бел. ред.: Публикуваме откъс от романа “Кротките” на Ангел Игов (изд. “Жанет 45”). Контекст: Епизодът се развива непосредствено след Народния съд. Лиляна, ремсистка от нелегалната борба, избира за мъж на живота си по-възрастния от нея политкомисар Цеко Ценев. Току-що са се нанасли в жилище, предоставено от партийния големец Крумов и освободено от осъдения от Народния съд псевдопоет, бохем и развратник Ростислав Щилянов. Обвинител по време на процеса му е главният герой Емил Стрезов – млад комунист идеалист, влюбен в Лиляна. През целия роман обвинителят Стрезов се мъчи да раздаде справедливи присъди на Народния съд, но за Щилянов, чиято вина са няколко нелепи стихотворения, иска…. смърт. Може би пародийният Щилянов притежава качества, каквито Стрезов няма, но с които…. би имал Лиляна.

 

 

Лиляна простираше.
Имаше толкова време работа за вършене в тази къща, но белотата на блузите й беше винаги с предимство пред другите домакински задачи. Дори в месеците на нелегалност беше успявала да поддържа чистота и хигиена и нямаше никакво намерение сега да прави компромиси. Беше отворила широко прозореца, за да влезе чист въздух. Откакто дойдоха тук, вече няколко дни все й миришеше на спарено. Като че ли нещо от още непроветреното присъствие на предишния обитател изпълваше апартамента с гнилоч и задух. Или може би бе от книгите му, които във всеки случай трябваше някой ден да прочисти. Библиотеката сигурно беше пълна с пошли и упадъчни книги, щеше направо да ги даде за претопяване. Е, сигурно има  и какво да се запази. А може и да даде някой от томовете на Емил Стрезов. Или направо да го покани да си избере. Той дали вече се е отказал от наивното си увлечение? Ако да, то нищо не им пречи да бъдат приятели, като с Коста. В края на краищата, той е чудесно момче, истински предано на идеалите – и в съда го показа. Ако пък ли не… То тогава пак ще е добра идея да го покани тук, да дойде и да види как живеят, да се увери, че е щастлива. Защото аз съм щастлива, каза си тя и се погледна в огледалото, сякаш търсеше видими признаци на щастие на лицето си. Аз съм щастлива, повтори си. Взех правилно, сериозно решение. Цеко е сериозен другар, зрял мъж, пред когото тепърва се разкрива бъдещето. Нашето бъдеще. Практичен. Мил и суров едновременно, калЕн в борбата, но не е изгубил себе си.  Знае как да обича една жена. Скоро и Емил Стрезов ще си намери другарка в живота. Коста също. Тя може би трябва да помисли за подходящи момичета, да ги запознае. Както ги вкара в ремса, така би могла да се погрижи и за семейното им щастие. Тя изтиска шаячния пуловер, който с много настоявания бе смъкнала от гърба на Ценев, за да го изпере, и го простря на въжето да се суши. От усуканите ръкави покапаха капки. Тя надникна през перилата на балкона, просто ей така, но видя нещо неочаквано.
По улицата се задаваше Емил Стрезов. Ходеше бавно, много по-бавно, отколкото му беше навикът. Обръщаше глава наляво-надясно и като че ли разглеждаше сградите. Досущ като човек, излязъл на спокойна разходка, но в стойката му имаше нещо нервно. Какво можеше да търси тук? Нямаше откъде да знае, че те са се нанесли на това място. Не, не би могъл да идва при тях. Може би беше попаднал случайно на тази улица. Но Емил Стрезов се спря точно отпред и погледът му тръгна нагоре по етажите. Лиляна бързо се отдръпна навътре и се подпря с ръка на перваза. Умът й бързо съобразяваше. Откъде би могъл да научи, че с Ценев са взели това жилище? Със сигурност не по някакъв официален път: дори да бе получил достъп до деловодството, заповедта още не бе излязла, чакаха я всеки момент. На Коста не бе казвала, значи и през него бе невъзможно. Нима би могъл да има някакви други свои канали – нещо, свързано с радиото, с онзи насмешлив евреин, който се държеше сякаш знае всичко и всекиго? Тя изведнъж се сепна; ръката й излетя от перваза и се спря на устата. Крумов. Онзи недодялан, гранитен човек, прорязан от неведоми пукнатини, които най-неочаквано изкарваха на лицето му спазми от болка. Той бе задвижил конфискацията на отнетото имущество и Ценев тъкмо с него бе говорил да се изнесат тук, защото бе харесал това жилище, избрал го сред всички, които оглеждал през последните месеци: масивна, нова сграда; вътрешен апартамент със съвсем прилични размери, при това обзаведен удобно; и приятен, симпатичен квартал, без разрушения от бомбите и в същото време без прекомерни претенции. Него харесах – бе казал Ценев и Крумов, с разрошила лицето му усмивка, бе отвърнал: ами, щом си го харесал, вземай го. Само този невнятен човек бе довел Емил Стрезов тук, под прозореца й, докато тя простира прането, съвсем неподготвена за тази среща. Как да се отърве от него сега? Или да го покани горе? Оставаха още две ризи на Ценев и нейната черна пола. Оставаха толкова много неща помежду им – така и неизговорени, неподхванати дори. Оставаше сянката на Ростислав Щилянов – мост между двама им, разделящ и свързващ, очертал границите и предложил неизбежен, мрачен път между двата бряга над кипналата черна река. Щилянов непроветрен, недоизгонен още от своя апартамент, където на балкона висеше прострян пуловерът на Ценев и от усуканите му ръкави капеше вода: кап-кап, кап-кап. В коридора чакаха неразвързани бохчи с вещите им, а по лавиците с книги прахта беше станала толкова плътна, че в нея можеше да се пише с пръст. Прах, останала от предишния свят. Лиляна си пое дълбоко дъх, направи крачка напред и се надвеси от балкона.

– Емиле! Какво правиш тук?

Емил Стрезов я погледна само за миг; после бързо наведе глава, поколеба се и изведнъж побягна по улицата.
Бягай, Емил Стрезов! Бягай далеч от хубавата, огряна от слънцето сграда, тичай по едрия паваж под присмехулните погледи на прозорците и отмъстителния дъх на липи. Бягай от разкривения пуловер, окачен на въжето като обесен клоун.  Бягай, докато Ростислав Щилянов лежи. От себе си бягай, от кожата си, остави собствената си сянка далеч назад. Бягай, както не си го правил от дете, удряй ходила в земята, хвърчи като вятъра, излез.
Новото жилище на Лиляна и Ценев ще остане за теб, мечтата за смърт ще остане за теб, съдът ще остане за теб.
А книгата на твоя живот ще пишем ние: хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи: кротките, които ще наследят земята.

*Заглавието е на сайта.