Някой трябва да й затвори очите

Бел. ред.: Има ли поколение на прехода, или то бе забравено, ако не и предадено? Откъсът, който публикуваме, е от новата книга на писателката Силвия Томова „Милост за приятелите“. “Това е откровен, социално чувствителен роман, който се вглежда в съдбата на обикновена момчешка банда от малко градче край морето. Момчета, които търсят, понякога наивно, своето място в един безсърдечен и объркан свят”, пише редакторката София Несторова.

 

 – Стефане! Стефане, трябва да ставаш, братче! Стефане!
Някой крещеше току до мен, а после две силни ръце ме разтърсиха. Отворих очи с нежелание. Свит като пашкул се бях изолирал от жегата или вече ѝ бях свикнал. Сред трептящия дори под покрива на палатката въздух се открои Къдравия. Беше на колене, с издължено лице. Трепереше. Бяхме брадясали всички, но в този миг чертите му изглеждаха като на мъченик.
– Стефане, Илина не е добре, пич… Чух я да бълнува. Май е в безсъзнание… Стенли не се е върнал още… Анатоли отиде да го намери…
Скочих и пустинята се завъртя пред погледа ми. Хукнах към шведката, която още си лежеше така, както я бяхме оставили снощи, леко отвита. Димо ме последва, но доста по-бавно. Наложих си да съм спокоен. Няколко пъти казах трите си имена наум. После единния си граждански номер. Наведох се към нея. Очите ѝ бяха полупритворени, кожата ѝ гореше, но дишането бе толкова леко и плитко, че едва се усещаше. Косата ѝ бе залепнала върху черепа, а носът ѝ ми се стори някак по-издължен, неестествено изострен над напуканите устни. Край устата, от носа до брадичката, се спускаха две дълбоки бръчки… Не приличаше на себе си. Наведох ухо до гърдите ѝ. Исках да чуя бесни удари на сърцето, хъркане, дори стон… Но не, Илина лежеше почти безжизнена и дори не реагира, когато опитах да я вдигна. Ръката ѝ се свлече по мен с отпуснати, но свити пръсти.
– Илина – прошушнах в ухото ѝ, но гласът ми едва се чуваше. – Илина! Къдрав, донеси ми вода!
После светът се разпадна. Виждах с периферното си зрение как Димо отваря багажника на джипа и измъква оттам бутилка. Аз придържах тялото ѝ в полуседнало положение, докато моят най-добър приятел я пръскаше в лицето. Откопчах ризата и взех бутилката. Измокрих я почти цялата. Водата в ръцете ми пареше, но шведката не реагира. Вдигнах я на ръце, главата ѝ се килна настрани, и я поставих на задната седалка. Димо я прегърна, за да я държи по-здраво при неравностите по пътя, а аз седнах на мястото на шофьора.
– Мамка му, пич! – в огледалото за обратно виждане лицето на моя приятел изглеждаше обезумяло. – Тя няма пулс!
Подкарах бясно. Гумите вдигнаха прах, а автомобилът за малко да изскочи извън това, което трудно бих нарекъл път. Къдравия вече бе разкъсал ризата на Илина в опит да ѝ направи сърдечен масаж.
– Леко, Димо! Не ѝ чупи ребрата – чух се да казвам, докато кракът ми почти срита педала на газта. – Моля те, Димо, моля те!
– Млъкни и карай! Давай, Стефане, по-бързо! Мамицата му, мамка му! Божичко!…
Подкарах към развалините на това, което някога е било Кадес. Не виждах нищо освен някакви нащърбени останки, но нито една жива душа наблизо. От Анатоли и Стенли нямаше и следа. Едва не затънахме, когато реших да мина за по- пряко направо, после заобиколих, докато дългата коса на Къдравия се показваше и потъваше под огледалото. Стисках зъби, слепоочията ми пулсираха, сърцето ми щеше да се взриви в гърдите. А когато минутка по-късно стигнахме, изскочих от колата. Страх ме беше да погледна към задната седалка, но се чух да окуражавам Димо. Не помня какво му казах и хукнах сред пясъците. Търсех Стенли и Анатоли, мислех, че крещя имената им, но вместо това се чух да викам: „Илина! Илина!“. Накрая двамата най-сетне изплуваха от трептящата мараня. Анатоли бе прегърнал Стенли през кръста и го подкрепяше, а той бавничко подскачаше на един крак.
– Айде бе! Айде! – крещях на стотина метра от джипа. – Илина е зле! Връщаме се! По-бързо!
Плувнал в пот, дотичах, за да им помогна и подкрепих Стенли от другата страна.
– Fuck – шепнеше последният.
– Fuck! – Стефане, ти запалѝ колата, аз ще го донеса…
Анатоли се наведе и трудно, но вдигна Стенли на раменете си. Аз вече тичах обратно към джипа. Двете му странични врати бяха отворени, а Димо, опрял се на бронята, свит на две повръщаше.
– Аре, Къдрав, качвай се! – изкрещях, когато най- сетне стигнах. – Тръгваме.
Моят приятел вдигна очи, напълно отсъстващ.
– Няма я – рече и се разрида. – Издъхна.
После миговете се сляха, омекнаха като памук, в който потънах. Виждах се отстрани как измъквам на ръце безжизненото тяло на Илина, поставям я върху пясъка и дланите ми, една върху друга, лягат върху слънчевия ѝ сплит.
– Къдрав – крещях, – брой до седем! Бавно!
– Едно!
Крещеше над мен, докато аз натисках гърдите ѝ, а после залепях устни в нейните.
– Две…
И движенията се повториха стотици пъти. Или хиляди. От мен се стичаше пот на вади, нямах въздух, не виждах нищо. Накрая Анатоли почти ме удари, за да я оставя на мира. Илина, или това, което бе останало от нея. Лежеше като купчина дрипи върху твърдата, напукана от жажда земя, а все още мократа ѝ коса бе пълна с пясък. Лицето ѝ бе сиво, а там, където допреди малко лежаха ръцете ми, сякаш имаше дупка. Бе като счупена порцеланова фигурка. И вече не беше с нас…
Стенли бършеше сълзи в ръкав, а с другата си ръка държеше подутия си, доста посинял глезен. Анатоли се бе смалил наполовина. Димо бе легнал по лице на земята. Това бе най-дълбоката тишина, която някога съм долавял. Небето някак се отдалечи, пустинята ни прегърна…
– Трябва да я погребем – рече тихо Анатоли. – Арабите погребват мъртвите в същия ден.
– Да я какво? – бях сигурен, че съм способен да го убия само с едно кроше.
– Да я погребем, Стефане – повтори, като ме гледаше от упор, адски, ужасяващо спокоен.
– Тя е още топла, Анатоли! Топла е, разбираш ли?
– Тя няма да изстине, Стефане…
Приближих го и бях убеден, че животът му виси на косъм. Той отстъпи две крачки и вдигна ръка във въздуха.
– Тя няма да изстине – повтори твърдо. – Огледай се… Къде сме, Стефане? По пладне слънцето ще нагрее до петдесет градуса. – И внезапно, сякаш присетил се за 260 нещо по-важно, попита: – С колко вода я поляхте, докато я спасявахте?
Не издържах, наведох глава и се хвърлих върху му. Юмруците ми летяха във въздуха, но в отговор срещаха само длани. Успях да го ударя два или три пъти, но нито веднъж не ми отвърна. Обърна ме по гръб на земята и ме подпря с коляно. И двамата се задъхвахме.
– Тя е мъртва, Стефане – по ъгълчетата на устните му се спускаше лига. – А водата трябва да се пести!
Сритах го в областта на слабините с все сила. Той изстена, претърколи се и се сви на кълбо. Изправих се, преизпълнен с енергия, за да продължа, но Димо ме удържа през гърба. Анатоли се изправи бавно и изтръска пясъка от себе си.
– Трябва… – гласът му бе отчетлив и висок – да направим това, което казах. Тук има камъни, за да я покрием. Ако изровим дупка, ще се изтощим. Древните са поставяли мъртвите си под пирамиди от камъни.
 – Дали съм си счупил крака?! – обади се накрая Стенли, но аз някак знаех, че не говори за крака си. – Мисля, че адски се е подул. И много ме боли, мамка му.
Димо го приближи и погледна.
 – Нищо ти няма – рече му с някаква налудна усмивка. – Ще живееш…
– Който има сили, да ми помогне да съберем камъни. Ще я пренесем по-близо до Кадес… ще отбележим мястото. Стенли, ти няма нужда да се опитваш. Гледай си крака и си сложи шина, ако трябва.
Димо вече пушеше, запалих и аз, докато Анатоли измъкна отнякъде някаква блуза и покри лицето на Илина. Тялото ѝ приличаше на изсъхнал есенен лист.
– На колко години е? – гласът на Димо идваше като че ли директно от студения космос.
– Помни ли някой цялото ѝ име? Илина коя? Как се казваше?!
– Илина Квикрот – чух се да казвам. – Имението им в Швеция носи името „Залив на девойката“. Обичаше България…
– Мамка му! – Къдравия отново се разрида, но миг по-късно се отърси. – Ние сме кретени… Шибани, самодоволни кретени! Лайна!
– Стига, Димо – Стенли се бе изправил на един крак и опитваше да отвори багажника. – Кой можеше да предположи, че положението е толкова зле, а? Кой въобще… а?
– Аз можех – обадих се. – Аз трябваше… Тя ми се до веряваше…
– Държим се като някакви пикли – Анатоли изсумтя. – Аз нося отговорност за това пътуване. Аз ви доведох тук, аз ще ви спася! Но първо трябва да погребем Илина. Кой ще я носи?
– Можеш ли да млъкнеш малко, а? – изкрещя Димо. – Вземи млъкни малко, Анатоли, става ли?!
– Къдрав, сега трябва да се държим един друг… Ако някой трябва да отговаря за това, което се случи, това съм аз. Ясно?
– А не трябва ли да се обадим на властите – беше Стенли с изкривено от болка лице, глезенът му видимо бе зле. – Може да съм се потрошил… Илина е мъртва… Да я погребем достойно. Тоест, да я пратим в Швеция. Ще дойде хеликоптер, ще ни вземат, нея ще я замразят в камера… а?
– И да отговаряш пред властите по обвинение в убийство? – Анатоли седна до него. – С египтяните никога не се знае… Шериат.
– Какъв шериат бе, идиот? – търсех чантата на Илина, но явно бе останала при палатките. – Тя е мъртва и заслужава да бъде погребана у дома, в нейния дом! Къде ми е шибаният телефон?
– Тук, край Кадес, няма обхват, иначе щях да ви се обадя и да ви кажа, че Стенли е с изкълчен крак…
– Може и да е счупен.
– Поантата е друга, пич – Анатоли се изправи. – Отивам да намеря място. Сложете тялото на сянка. Тук тру повете се размирисват бързо. Ще я погребем като християнка. Някой, ако знае молитва, да я каже… Дръжте се като мъже!
– Педал – чух се да казвам зад гърба му. – Ти си педал, Анатоли! Страхлив педал!
– Някой трябва да й затвори очите, пичове – Димо се смееше или плачеше, не можех да преценя. – Тя е с отворени очи… Да хвърляме чоп?
– Тупаник ли си просиш?! – огънчето на цигарата почти опари пръстите ми. – Не, Стефане, просто тя наистина гледа, братче. Гледа!
Стенли закуцука до тялото на Илина и внимателно вдигна блузата.
– И без това съм ранен. Няма накъде повече… – дланта му премина по лицето ѝ – да ме боли… Сбогом, красиво момиче.
После седнахме недалеч от тялото. Бе топло като в пещ, но като че ли не бяхме жадни. Някакви изсъхнали храсти чупеха гротескно клони наблизо. Чак до хоризонта небето се разстилаше на пластове. Не бе само синьо. В него някоя ръка бе мацнала бяло, зелено, червено…