Насилие, модернизация, СССР и Сталин*

Бел. ред.: Публикуваме откъси от книгата “Ролята на насилието в историята на държавния социализъм”, автор проф. Васил Проданов. Това е едно от малкото неидеологизирани и чисто научни изследвания на принудата в държавния социализъм. Подходът на проф. Проданов е исторически, той показва, че насилието е етап от модернизацията и се проявява при определено ниво на политическите и обществените отношения.

 

През последните десетилетия за един от най-тежките недъзи на реализиралите се системи на държавен социализъм в СССР и Източна Европа се смята липсата на представителна плуралистична демокрация и многопартийност. В не един анализ това се разглежда като фундаментална причина за рухването на тези системи. От друга страна, така разбраната демокрация се възприема като предимство на западния капитализъм.
Дали обаче тази интерпретация е вярна? Мисля, че не, защото демокрацията във формата на участие на всички пълнолетни граждани в избори между повече от един кандидат за властта или пък проявяваща се в действия на профсъюзи, които могат да вдигат стачки и да налагат така волята си, е конкретно историческо явление. То става възможно и необходимо едва на късен стадий на модернизацията и изисква като предпоставки съответно равнище на образование и култура на гражданите, както и определен икономически стандарт. Преди това е трудно реализуема и силно противоречива, води да висока нестабилност на обществото.
В продължение на четири века капитализмът се развива при силно авторитарни и диктаторски режими. В началото това са абсолютни монархии, а по-късно се появяват и парламентарни управления, но при силно ограничени избирателни права. До средата на миналия век във всички развити страни по-малко от 2 на сто от населението има право да гласува. При тези политически условия се извършват ранната модернизация, урбанизацията, първата индустриална революция, въвежда се масово образование. По същество всички промени в развитите капиталистически страни са резултат на насилието на една малка група от хора над цялото общество. Във Франция и Англия всеобщото избирателно право се налага чак след Втората световна война, а в Швейцария чак през 70-те години на ХХ век, т.е. тези страни най-напред извършват първата и втората индустриална революция, достигат едно високо равнище на развитие и след това си позволяват лукса да дадат на всички граждани правото да участвуват в политическия процес. Сравнена по тези критерии през 80-те години, когато се поставя въпросът за развитие на политическата демокрация, СССР не е по-развита по своя стандарт държава.
Чак до средата на ХІХ век в най-развитите страни съществуват авторитарни и недемократични режими. Дотогава думата “демокрация” се употребява само от маргинални за обществото “опасни радикали”.  Наполеон управлява чрез тотална цензура, намалявайки съществуващите в Париж вестници от 73 на четири като всеки от тях се чете от министъра на полицията преди да се отпечата. Цензурират се и театралните пиеси, а разпространителите на книги нямат право да продават произведения, които не са престояли при цензорите поне седмица. В пощите са създадени отдели, където писмата се задържат и преглеждат, а печатарите задължително полагат клетва, че няма да печатат нищо, което е насочено срещу интересите на държавата.  Но и след поражението на Наполеон нещата не стават по-добри. За силите на “Свещения съюз”, който ръководи по това време съдбините на Европа, да обвинят някого, че е “демократ”е равнозначно да обявят някого за “комунист” в Западна Европа след 1945 г.  Дотогава, както сред консервативните политици и идеолози, така и сред либералите доминират елитаристки идеологии. Англия започва съвсем внимателно да разширява избирателните права след като по същество завършва първата индустриална революция, превърнала я в най-богатата страна в света. Този процес в нея протича чак до периода след Втората световна война, когато всички граждани получават равни избирателни права, макар че с цел стабилност на политическата система се запазват остатъци от домодерна легитимност – монархическата.
Хитлер е обвиняван за неговия расизъм и за превърнатата в политика евгеника, чрез която се практикува “чиста” и здрава раса. Но факт е, че подобни практики имаме по същото време в много други страни от Швеция до САЩ. В САЩ още през 1927 г., т.е. преди Хитлер да дойде на власт в Германия, Върховният съд узаконява практика на насилствено стерилизиране на хора, на които е поставен етикет “умствено недоразвит, побъркан, епилептик, рецидивист, морален дегенерат и сексуален перверзник”, както и такива “които могат да се превърнат в заплаха за обществото”.  (…)
Що се отнася до  Русия, то там до 1907 г. не съществува парламент, а първата конституция се създава след революцията. Руските царе възприемат страната като своя собственост, а до втората половина на ХVІІІ век помешчиците са задължени да изпълняват съответна държавна служба. Строг контрол е установен и над буржоазията. А селячеството, което е основната част от обществото, е по-безправно от населението на която и да е друга страна в Европа. Съществуват огромни политически и идеологически ограничения, които не могат да изчезнат с магическа пръчка дори след една революция.  Затова не е случайно, че в СССР има ограничения върху публикуването на “вражеска” литература. Факт е обаче, че в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в Англия, която по редица показатели на икономическо и индустриално развитие, степен на урбанизация, образованост и култура на населението, е по това време  на равнището на СССР от времето на Сталин, е достатъчно в дома ти да намерят такова класическо произведение като “Правата на човека”  на Томас Пейн, за да бъдеш преследван и осъден на затвор. Това става, независимо че в тази страна вече повече от пет века има парламент, а от 1688 г. по същество действа и конституция, макар и неписана. Следва да се има предвид също, че в СССР ролята на идеологията е много по-важна, тъй като тя компенсира слабостта на икономическите стимули и затова вниманието към нея, нейната хомогенност и стимулираща роля е неизмеримо по-голямо.
Още Монтескьо в Духа на законите отбелязва, че на голяма територия по-трудно се управлява и по-лесно възниква деспотичен режим. Това може да бъде едно от обясненията за дългото съществуване на полуфеодалната система на самодържавието в Русия. Но то не само е предпоставка за липсата на каквато и да е демократична традиция, но и идва да покаже, че поддържането в едно цяло на една шеста от територията на земята, с изключително тежки климатични условия, с десетки различни географски локализирани народности, много от които до 1917 г. са на феодален или племенно-кланов стадий на развитие, не е възможно без висока доза на насилие. Всъщност не е случайно, че няма голяма териториално държава, независимо от равнището й на развитие, която да е парламентарна демокрация. Петте най-големи по територия държави в света са или президентски републики или монархии. Факт е, че дори САЩ, където няма териториална ясна обособеност на различните етнически общности, а те са повече или по-малко разместени във всички щати, успяват да запазят своята териториална цялост и да не се разпаднат само след ужасите на една кървава гражданска война, в периода 1861-1863 г., след която се създават силни бариери срещу всякакви опити за отцепване на една или друга територия. В още по-висока степен СССР се нуждае от такива бариери във формата на силна централизация и концентрация на властта срещу евентуално разпадане на страната. И отслабването на ограниченията след 1985 г. би могло да запази евентуално целостта на СССР само с помощта на “американския опит” на гражданска война от 1861-1863 г. или на силно военно насилие.
Колкото по-бедно е едно общество, толкова е по-трудно да бъде поддържано като някаква цялостна и интегрирано система със средствата на плуралистична и представителна демокрация. Насърчавана и налагана с помощта на развитите страни в много райони извън капиталистическия център, тя фактически много бързо се трансформира в хаос или в нови форми на авторитаризъм, на господство на олигархически и компрадорски върхушки. Това се случва неведнъж през последните десетилетия в различни държави на Африка. Множество изследвания показват, че стабилността, осъществявана без значима директна политическа репресия, става феномен на относително късно равнище на модернизация на едно общество. Така например, зависимостта между грамотност и политическа стабилност е особено силна. Хънтингтън открива, че честотата на революциите е обратно пропорционална на образователното равнище на едно общество. Броят на смъртните случаи от групово насилие вътре в една страна е обратно пропорционален на броя на децата, които посещават първоначално училище. По подобен начин икономическият стандарт е свързан с политическия порядък: изследвания в 74 държави показват корелация между брутния вътрешен продукт на човек от населението и броя на смъртните случаи от насилие в съответната страна. Открива се и зависимост между равнището на брутния вътрешен продукт на човек от населението в една страна и броя на революциите. Насилствените конфликти, а от тук и насилствената репресия срещу тези, които създават конфликтите, са няколко пъти повече и няколко пъти по-вероятни в по-бедни, отколкото в по-богати страни. (…)
 В своята работа Комунизъм, конформност и граждански свободи Самюел Стауфър проучва в началото на 50-те години три хиляди американци, разделяйки ги на три категории – “малко толерантни”, “междинна група” и “високо толерантни”. Отговорите показват, че групата на “високотолерантните” сред високо квалифицираните кадри е 66 на сто, докато сред физическите работници е 30 на сто, а сред занимаващите се със селскостопански труд – 20 на сто.   Подобен тип корелация между образование, квалификация, тип дейност и толерантно отношение към различията обяснява защо между 30-те и 50-те години има една голяма авторитарност на режима в СССР и защо при Хрушчов и след това, става възможна либерализация, както и това защо именно интелигенцията се оказва ключова социална група за политическите промени през 80-те години в бившите социалистически държави.
В Русия  малката група интелектуалци-болшевики привежда в действие една гигантска маса от ниско образовано, лишено от устойчиви политически ориентации население. Това по същество води до “плебеизация на революцията”, до феномен, чиито импулси идват “от долу”, а не от някакъв елит “от горе” и това има съответни следствия за формираните след това структури, политически режим, стил на поведение. През 1912 г. при 150 млн. население на Руската империя в градовете има 2.5 млн. промишлени работници. Тяхната специфична субкултура и начин на живот слабо се различават от тези на селяните. Основната маса работници, включително и живеещите  в столичните центрове, е тясно свързана по своите интереси със селото. Изследване от 1908 г. показва, че 21 % от работниците на Петербург даже са запазили своите стопанства на село.  Руската революция от 1917 г., както във “февруарската”, така и в “октомврийската” си фаза, се извършва от селяните, чийто брой в 1917 г. е 133.9 милиона или 82 на сто от населението. В довоенна Русия има по-малко от 3.5 милиона фабрични работници и миньори и дори по най-широката дефиниция “пролетариатът” наброява само 15 милиона души. Много от  жителите на големите градове са членове на многобройни селски семейства, работещи в града, но живеещи на село.  При това в навечерието на Първата световна война, около 55 % от инвестициите в промишлеността се осигуряват от финанси, идващи отвън, от страни като Франция, Германия или Великобритания и това е допълнителна предпоставка за негативизъм към буржоазията, възприемана като чужд експлоататор.  (…)
През 1925 г. броят на работниците в СССР е 5.4 млн. души сред океан от над сто милиона неграмотно селско население, силно свързано със собствеността върху земята.  За сравнение трябва да се има предвид, че към края на първата индустриална революция в Англия през 30-те години на ХІХ век само 220 000 души от общо 14 млн. население имат право да гласуват. Първата избирателна реформа в 1832 г. разширява броя на имащите право да гласуват едва на нищожното малцинство от 670 000, включващи всички собственици на недвижимо имущество и арендатори, които имат годишен доход не по-малко от 10 липи стерлинги.  Ако приемем нивото на индустриализация на човек от населението в Англия в 1900 г. за равно на 100, то през 80-те години на 19 век, когато по същество цялото възрастно мъжко население получава право на глас във Великобритания, това равнище е равно на 90. СССР достига това равнище на индустриализация едва през 50-те години на 20 век.  (…)
Гигантското селско население в Русия се люшка в отношението си към държавата между анархистични и силно патерналистични крайности. В тази страна условия за парламентарна демокрация липсват, както преди революцията, а още по-малко при бедствените условия и при стремежа към бързо излизане от изостаналостта след това. Множество изследвания говорят за липсата на култура на толерантността и компромиса сред руското население, а именно това стои в основата на демократичния тип поведение. През 20-те години, отбелязва в едно свое изследване Ю. Шнайдер, целият живот в Съветския съюз се състои от постоянни конфликти на всеки с всеки (подобно на Хобсовата “война на всеки срещу всички”). Влаковете не идват навреме, защото машинистите не признават приоритета на разписанията. Разговорите на двама чиновници, често носещи у себе си револвери, напомнят военна конфронтация. През 30-те години системата започва да реагира на тази ситуация, трансформирайки междуличностната и междугрупова репресивност в поведението в държавна репресивност към различията. Преодоляването на огромното количество микроконфликти, на липсата на готовност за компромис в междуличностните отношения, на сблъсъците и нетърпимостта става чрез трансформирането им в една държавна безкомпромисност, която подтиска социалните различия и противоречия в името на една обща цел.  Всеки друг тип поведение изглежда много по-вреден и продължаващ хаоса и дезорганизацията, водещи до по-тежки следствия, отколкото държавната репресия. Сталин великолепно изразява политическата философия на подобна позиция, когато обсъжда със С. Айзенщайн и Н. Черкасов втората серия на филма “Иван Грозни”, заявявайки: “Да се показва, че той е бил жесток, може. Но е нужно да се покаже защо е било нужно да бъде жесток. Една от грешките на Иван Грозни е, че той не е доубил пет големи феодални семейства. Ако той ги беше унищожил, не би имало Смутно време.”  Логиката тук е, че с една по-малка жестокост или насилие трябва да се предотврати по-голяма жестокост или насилие. Тя функционално се появява във всички страни на първоначалните етапи на модернизацията, когато при изграждането на национални държави се води борба за формиране на единна идентичност, а противоположните идеологии и възгледи се ограничават, техните представители се заставят да замълчат или прогонват. Ако трябва да се формира мобилизационен тип съзнание и то на основата на нова идентичност – тъй като православието се е оказало негодно като духовен инструмент за модернизирането на страната – то и този нов тип идеологическа идентичност се налага с всички средства на прякото и непряко насилие. Това обяснява например, изгонването от СССР в началото на 20-те години на голяма група философи и писатели, несъгласни с болшевишките идеи. Тази логика съответства на нагласите на огромните плебейски маси, които реализират революцията и внасят в нея своята традиционно силна авторитарна политическа култура, подсилена от опита на Първата световна война и гражданската война, които масово налагат образците на решаване на всеки конфликт с помощта на нагана, със средствата на насилието. В този смисъл можем да се съгласим с М. Мамардашвили, когато казва: “Никакъв сталинизъм не е съществувал,…това е измислица, посредством която е невъзможно да се помисли това, което ние наричаме с тази дума. Всъщност Сталин е продукт на милиони “самовластия” или по точно – на тяхното фокусирано отражение. За това впрочем и той сам говори, признавайки, че партията го е създала по свой образ и подобие.”

Заглавието е на сайта*