6 истории за хляба и свободата

40-годишният Атем е емигрант. Връща се през лятото в родното Долно Дряново, поглежда околните родопски баири. „Виж ги тия хълмове. Едно време, през комунизма, всички бяха обработвани. Хората пееха и работеха, работеха и пееха. Всички работеха, щастливи бяха. Песен можеше да чуеш. А сега – празно. Мъка и немотия“, казва Атем. „Е, щастие… Кои бяха щастливи? Ние не знаехме какво е щастие. Кола не може да вземеш, в чужбина не може да излезеш, кое му беше хубавото? Щастливи бяха мързеливите и привилегированите“, включва се братовчед му Рахим.

Разговорът е за прехода. За 10 ноември, „преди“ и „след“. По принцип разговаряме за друго, но за каквато и да приказваш из България, раздумката винаги опира в тази необятна тема.

Атем емигрира на запад през 1997 г. Спи в тоалетната на семейството, което го приютява. Ляга на дюшека, влиза някой от домакинството да си върши нуждата, Атем се завива през глава да не гледа – така е било. Вече е установен там, и семейството му е при него. „Беше 1997 г., заплатата ми – 50 лв. Тъкмо се роди щерката, в кувьоз бе. Само млеката струваха 40 лв. на седмица, а ми даваха 50 лв. на месец. Откачаш, човек, откачаш! Казах си – каквото и да ми струва, ще осигуря живот на децата си. Тези деца ние сме ги създали, не може да имат такава съдба. Ще им осигуря друга, каквото да ми струва. Каквото!“, разказва Атем защо е избягал.

Рахим е 48-годишен. Той остава в България, учител е, инициативен, върти няколко дребни бизнеса. „Средна класа“. Разказва: „Беше си уравниловка, от полза за някои. Председателят на ТКЗС-то всеки ден ядеше печено агне, от общото. Произвела кооперацията примерно за 3000 лв. продукция на човек. Взел си 1500 лв. аванс, накрая ти дават още 1500 лв. Обаче имаше една група, мързеливите, взели по 2500 лв., ама изкарали 1500. Става председателят на кооперацията накрая и казва: Другари и другарки, произвели сме толкова, дали сме толкова, имаме несъбираеми вземания, ей тия трябва да връщат пари. Ама не ги връщат“. „Така беше. Оня му дреме на цървула, взел парите вече“, съгласява се през смях Атем.

„Идеални строеве няма. През комунизма обаче работа имаше за всички. Хората си изучаваха, караха стаж, после отиваха на работа – без проблем. Иска Иван къща, прави къща. Иска Хасан, и той прави. Сега двамата търсят работа и къща, ама нанайци“, не отстъпва Атем. „Работа има и сега, лошото е, че не искаме да работим. Искаме да сме началници, за много пари, да не се морим. Има работа на полето, но никой не иска да работи на полето. Когато някой направи нещо, построи, другите мислят, че е за тяхна сметка – как така тоя ще има коли, как така ще има къщи… Но той може да е бил инициативен, предприемчив, късмет да е имал, риск да е поемал…“, казва Рахим. И той е съгласен, че няма идеални строеве.

Никола Жеков живее в странджанското село Сливарово, зад някогашния кльон. Бивш полковник, граничен командир. Награждаван е с орден „9 септември с мечове“, пенсиониран след 10-и (мотив – участие във възродителния процес; той отрича). Сега пасе кози, овце и тъй като граничари няма, пак той пази границата. Бръчките му са повече от листата на странджански дъб. 10 ноември го заварва на заставата в Свиленград:

„Чувстваше се, че системата пада. Че икономиката няма тая предишна сила. Имаше съревнование между двете системи. Беше ясно – която издържи, тя ще е. Голяма е заслугата на Рейгън, който накара арабските производители на петрол рязко да свалят цените. Това постави СССР в лошо положение. От друга страна хванаха Ватикана. Той настрои католиците срещу нашата система. Следях доста нещата, интересувах се. КПСС видя накъде отиват нещата, сложи Горбачов за генерален секретар. Малко след това той отиде при посещение в Англия, при Маргарет Тачър. Като видях как го изпратиха от Лондон, стана ми ясно – вербуван е бил, сто процента. От там като се върна, една година мина, направиха среща с Рейгън. Говориха на 4 очи, умуваха. Разбраха се за съкращаване на въоръженията и едната система загуби“, разсъждава той.

Предишният строй е по сърце на бай Никола. Но признава: „Не трябваше да има насилствена колективизация. Народът си работеше, всеки втори човек имаше животни, всеки първи – чифт волове. Второ, не трябваше да забраняват религията“. Бай Никола е бил комунист, военен, учил на младини в СССР. Но – религиозен.

Александър Цолов е на 37 години, от Плевен. Бивш фотограф, сега – промишлен алпинист (изолация на сградите). През 2011 г. пада от скалите в Тюленово, строшен и обезкръвен. При една от поредните операции „се вижда отгоре“. Сега ходи, плува, работи, изкарва си хляба. Прелом? Той знае какво е това.

„Случилото се в България е преход към зло, разруха и погром. Спомням си с носталгия детските години, спокойствието, уюта и взаимното поздравяване с непознати по улицата. Сега сме толкова далече от най-обикновените човешки ценности, че имам усещането, че времето преди 10 ноември съм го сънувал, живял в друг, по-хубав живот. Анархията навлезе още 90-а година със спекулата, огромните опашки за наливно олио, празни магазини, улични екшънчета. Спомням си 10-и, Живков го дадоха по телевизията изтръпнал, като зле изглеждащ манекен. Според мен е бил натъпкан с транквиланти. Сега нашите младежи гледат така вечер по пътеките в Борисовата градина. Да, преходът можеше да е по-разумен, човешки и християнски. Можеше. И ако годините на народния съд са били ужасни, то също толкова ужасно се завърна капитализмът в България, което със сигурност ще върне Народния съд в още по-извратена форма“, казва Александър.

Мариела Шошкова е галерист в Троян. На 10 ноември е 18-годишна, участва в гладна стачка, включва се в бурния обществен живот на страната на демокрацията… Партиите и политиците я изхвърлят, сега дори не гласува. Намира бягство в природата, филмите, книгите.

„Аз съм прекалено свободолюбива, за да мога да бъда щастлива в ония времена. Четях Фройд, отпечатан на циклостил. Исках много да пътувам, преди 89-а ми се отдаде единствено да посетя Москва. Вярвах в Бог, а ми забраняваха да ходя на църква. Повдигаше ми се от онова „другарю“, „другарко“. Но има и друга страна – бях млада, обградена с приятели, емоции, любови. Вероятно хората изпитват носталгия по тези времена просто заради младостта си. Сега съм по-доволна от времената, най-малкото защото имам избор – в магазина, къде да почивам, какво да чета и пиша“, казва Мариела. Говори за избора: „Едните от българите се опитаха да погълнат всичко възможно – земя, пари, власт. А другите бяха прекалено малодушни да се преборят с всичко това, предпочитаха да страдат и да бъдат мълчаливи жертви“.

Радостина Цанева е юрист. Тиха, скромна, но ако има граждански активен човек, това е тя. 40-годишната Радостина осъди миналата есен община Пловдив за несправедлив критерий при приема в детските градини. Намирам я на обучение в Германия:

„Ако не беше промяната, българските юристи не биха имали подобна възможност да обогатят своя мироглед и знания. За мен щастлив е свободният човек. Свободата, която имат българите сега, е дар, който трябва да ценим. Той е многопосочен – не просто свободата да се пътува, но свободата да бъдеш информиран, да можеш да избираш, да можеш да представиш себе си. Нашите артисти, певци, писатели, спортисти могат свободно да се презентират, да бъдат превеждани, да стъпват с изявите си на международната сцена. Много българи работят в европейски институции и достойно защитават доброто име на страната ни. Нашето законодателство се синхронизира с европейските изисквания, непрекъснато текат промени, които в най-широка степен да гарантират човешките права и свободи. В този смисъл пътят, по който вървим, е правилен.“

Това бяха 6 истории за хляба и свободата. Тези дни от медиите се леят напоителни оценки за 10 ноември. Но знайте, че вярна е само личната.

 

Текстът е  публикуван във в-к „Сега“