Плавеят*

*Поради рядката си употреба думата плавей е съвсем забравена и малцина знаят значението й. Иначе то е близко до ума – нещо плаващо по вода, обикновено дърво. На английски: driftwood. – Б.а.

 

Дотекла е река Дунав
и си носи едър плавей.
В него седи малка мома.

Народна песен
 

 

Първо усетих зъбите, болката дойде по-късно. Вече бях чул познатия шум на двигателя и тръпнех в очакване дали най-после не идваше моят ред. Така и стана. Бяха три дребни човешки същества – бързи, грозни и потайни. Нощта скриваше изкривените им напрегнати лица, но всички в гората ги познавахме отлично. Винаги идваха по тъмно, режеха ни незаконно и безразборно, товареха ни на малки камиони и си отиваха. Никой от нас не знаеше какво се случваше с мъртвите ни братя. Само Дунавът, който течеше край нас и бе видял какво ли не, имаше представа, но той бе един стар мълчаливец и не ни обръщаше внимание. Кой да предположи, че именно Дунавът щеше да бъде моето последно убежище!
Рязаха ме дълго и мъчително. Пъшкаха в подножието ми, веригата свистеше и плюеше стърготини от плътта ми, а аз се чудех как да падна така, че да смачкам поне един от тях. Не се получи – бяха прекалено хитри и опитни. Рухнах до брега, на няколко метра от водата, само върховете на клоните ми я докосваха. Тримата бързо ги окастриха, освободиха трупа ми и се приготвиха да ме насекат на късове, удобни за пренасяне и товарене. Не бях стар, не бях и млад, но бях як и строен, тялото ми бе огромно, пълно с жизнени сокове и нямаше да им се дам лесно! Какъв бряст щях да съм аз, ако се оставех безпомощен в ръцете на тези лакоми твари? Вярно, накрая те щяха да победят – винаги успяваха, но поне щях да ги измъча докрай. Цяла нощ щяха да се борят с мен!
Най-дребният от тримата попита дали да не „гътнат” още пет-шест от нас и тогава да ни разфасоват, но съществото с резачката му отвърна, че аз съм достатъчно голям – нека първо свършели с мен, пък тогава. Изтръпнах, но веднага след това се примирих. Можех ли да избягам от съдбата си? Та аз бях един обикновен бряст, при това повален. Лежах обречен в меката пръст, дишах тихичко и чаках. Катеричката от съседната топола ме гледаше с навлажнени очи. Вече нямаше да се катери по мен, да скача по клоните ми и да чопли сплесканите ми семена.
Бръмченето на резачката се усили, усетих пръските масло по кората си, но вместо парещ спазъм в мен блесна силна светлина. Бе прожектор, в чието огромно ярко око попаднах и аз, и трите човешки същества. Моторът изведнъж спря. Чу се: „Стойте на място! Не бягайте, ще стреляме!”. Последваха гневни викове, псувни, крясъци, закани – общочовешки изблици на ярост и страх, породени от всяко единоборство между хората. Отдъхнах си. Тия с прожектора бяха представителите на властта, които преследваха нарушителите, виновни за поголовната и незаконна сеч на горите край Дунава. Честно казано, едва ли някой от нас ще е по-щастлив, ако го секат законосъобразно. И все пак стихийността, особено природната, не е за предпочитане.
 След час всичко замря, небето обаче се навъси, месечината се скри зад грозни облаци, за да не гледа безпомощното ми тяло, по което закапаха първите капки на дълъг септемврийски дъжд. Оказа се проливен и не спря цели три дни. Дунавът започна да приижда главоломно и още на сутринта ме пое в мътните си води. Понесох се по течението, без да съзнавам, че това бе началото на моя край.

 

Видях го в последния момент. Ударната вълна ме бе насочила към него. Той бе заседнал с единия си край на брега. Тялото му се подпираше от ниска върба, която не му позволяваше да продължи да плава. Явно Дунавът го бе изхвърлил тук – заклещен между земята и водата за вечни времена. Бе започнал да прогнива отвътре, а това бе чудесно обиталище за риба като мен. С мъка доплувах до него, шмугнах се в тялото му и бавно започнах да се възстановявам.
Извадих голям късмет! Копелетата хвърлиха артилерийския гръм точно в средата на нашия пасаж, но аз бях в края му и мехурът ми не се пръсна от взрива. Все пак бях достатъчно зашеметена и изплувах по корем на повърхността. Тялото ми пищеше, но очите ми виждаха парещото юлско слънце и мъртвите ми посестрими, които се носеха към дългата мрежа, спусната от лодката на копелетата, за да ги съберат по-лесно. Само аз оцелях. Освестих се овреме, гмурнах се и заплувах с всичката останала в мен сила към брега. Там, мислех си, щях да намеря някой подмол. Така се натъкнах на плавея.
Вътре в него бе просторно и хладно. Водата бе достатъчна, за да прекараш в нея с часове, имаше и въздух във високия край на огромната му кухина. Бе цяло щастие, че се озовах в плавея. Чудно, не го бях виждала преди, а бях идвала и друг път в тоя край на брега. Дъното бе каменисто, водата бе дълбока и чиста. Вероятно бе заседнал тук отдавна и сигурно много по-малки риби се възползваха от него. Едва ли друга бяла мряна с моите два килограма щеше да се приюти тук.
„Не си първата!”, чух дълбок топъл глас, а после усетих и усмивката му през водата. Трябваше ми време, за да осъзная, че това бе плавеят. Той сам го потвърди с гърлен смях и леко поклащане на огромното си голо тяло. „Само че ти си по-особена! Прочетох го в очите ти…” Не разбирах какво ми казваше, но той се поясни: „Имаме сходна орисия. Теб едва не те убиха, а мен ме отрязаха и оставиха на произвола на Дунава”. Пак се засмя, въпреки цялата неуместност спрямо случилото се. С времето разбрах, че каквото и да станеше, той все се смееше. Накрая мъдро заключаваше: „Нима един ден ще се разлистя отново!”.
Такава бе първата ни среща. Ако някой ми беше казал тогава, че тя ще е и съдбовна, нямаше да му повярвам. Защото и след като се съвзех и се отправих в дълбокото, и след като цяла нощ бродих по дъното, за да търся храна, а и на сутринта, напълно вече забравила за взрива, аз не спирах да мисля за плавея, за мекия му глас, за уютната му утроба и неизменния му смях. Още не осъзнавах, че съвсем ме беше обсебил. Бързо заплувах към него.
„Знаех си, че ще се върнеш!” – посрещна ме. Попитах го защо е толкова убеден. Мислех да го излъжа, че просто минавам; още не бях влязла в него. Плувах на място пред отвора към тялото му и се чудех как да не ми личи, че го харесвам. „Влизай, не се колебай! С мен ще ти е забавно след дългото и скучно плуване.” Подразних се от веселата му самонадеяност. Откъде накъде си въобразяваше тоя прогнил пън, че животът ми е само скучно плуване! Отдръпнах се рязко от него и тръгнах в голям кръг срещу течението. Чух го да подвиква: „Твоя воля, ще те чакам…”.
Не минах пет метра и се спрях. Обърнах се и без да мисля, се стрелнах право в проядената му сърцевина. Усетих парещата му прегръдка ведно със сладостния му смях и равномерното му завъртане. Уж бе заседнал в камъните, а се движеше така свободно. Кой знае защо, но се чувствах безкрайно и необяснимо сигурна и щастлива. Каквото и да бе прочел в очите ми, плавеят бе прав – ние двамата бяхме орисани един за друг.
От тоя миг насетне вече си имах убежище. Плувах спокойна и уверена, спазвах повелите на своята природа, но знаех, че той е някъде там и ме чака да се върна. С времето усещахме, че вече не можем един без друг. Съвместното ни съществуване бе нашата взимна изгода. Той го наричаше свобода, дори започна да се обръща и към мен с тази дума. Казваше ми: „Ти си моята свобода, защото ме караш да се чувствам жив след всичко, което ми причиниха човеците”. Понякога добавяше още: „Те са хищни и алчни, измислили са си богове за страх и оправдание, но забравят, че ние сме създадени преди тях”. Честно, не го разбирах, но го слушах в захлас и му вярвах. Беше наистина забавен! Заобичах го повече от всичко.
А когато реката все пак го преместваше и понасяше със себе си по течението, аз се гушвах в него и така двамата заедно се оставяхме на волята на тоя „стар мълчаливец”, както често наричаше Дунава моят възлюбен. „По този начин, свобода моя, ние с теб опознаваме света”, казваше плавеят и продължаваше: „Нека погледнем на живота от добрата му страна. Аз щях да си стоя до смърт на едно и също място, най-много да ме бяха превърнали в някакъв строителен елемент или – ако имах късмет – в мебел, което си е пак движение, но твърде, твърде условно…”.
Скитахме и спирахме на различни места по двата бряга на Дунава, радвахме се на живота, който ни се предлага, и не мислехме за неговия край. Разбира се, редовно хвърлях хайвера си, щастлива, че човеците не го ядат. (Научих го от плавея – бил отровен или нещо такова.)
Един ден реката ни изхвърли отново към брега, близо до населено място. Усетих тревогата на моя възлюбен. Разбрах го, тъй като сега той се смееше много по-рядко, накрая дори престана. Попитах го защо, а той ми отвърна, че усещал нещо неприятно: „Не смея да си го помисля дори!”. Настоях да ми каже какво и след дълго колебание той рече: „Виждаш ли лодката, която идва към нас?”. Изплувах на повърхността и ги съгледах. В нея седяха две копелета и гребяха срещу течението в нашата посока. Бяха същите като ония, които хвърлиха артилерийския взрив. Обзе ме ужас. Бяха твърде близо, за да се спася и тоя път. „Не бой се!” – успокои ме плавеят.  – За мен идват, не за теб.” Как така? – зачудих се, а той спокойно ми обясни, че това били човешки същества, които събирали плаващи дървета по Дунава, за да ги използват за огрев.
Разбрах всичко и още повече се ужасих. Нима щяха да ми го отнемат завинаги, нима щяха да изгорят моя възлюбен бряст! Не исках да го повярвам. Не, казах си, ще остана с него докрай. Той ме разбра и извика. За пръв път ми крещеше така: „Бягай, свобода моя, плувай където ти видят очите, само не оставай с мен!”.
Нито за миг не се поколебах. Влязох в него и останах там. И да искаше, нямаше как да ме изгони от утробата си. Той започна да се върти, за да ме изтласка от себе си, но не успяваше. Молеше ме да го послушам, ала аз мълчах като истинска риба и не помръдвах. Накрая той уморено прошепна: „Какво пък, така ни е било писано! Моята смърт видях в очите ти, но защо и твоята?”. Нищо не казах, прилепих се плътно о него и зачаках. За пръв и последен път го усетих, че плаче.

Двете същества доближиха плавея. Завързаха го с въже и го повлякоха към брега. Там го извадиха на пясъка и доволни го оставиха да съхне. Отидоха си. На другия ден щяха да дойдат, за да го нацепят. Чак тогава те щяха да видят мъртвата бяла мряна в мъртвото тяло на плавея. Нямаше да повярват на очите си, но щяха да съжаляват, че не се бяха усетили по-рано да проверят какво има в него.

 

Разказът е от сборника с повести и разкази на Емил Андреев „Боби Блажения и Другия американец“. На 20 октомври се състоя премиерата на новия роман на автора – „Нашата книга“.