Болка, мечта и срам – в България

Ходили ли сте до Козлодуй? Въпросът е риторичен. Има значение обаче какво е Козлодуй в нашето съзнание.
През ноември се отдаде възможност да отидем. Решихме, че е важно малката ни дъщеря да стъпи на този исторически бряг. Запалихме колата и се понесохме из разбитите пътища на Северозападна България. Минахме през възможно най-интересния маршрут. Ако някога имам възможност да заведа висш европейски чиновник до Козлодуй, ще го прекарам през този път. Та, трасето е: Монтана и надолу през дивото сърце на Северозапада – Лехчево – Хайредин – Козлодуй. Със сигурност ще останете впечатлени. Селата са на прага на човешкото си съществуване. Я видите някоя бабичка на пейката пред къщата, я не. Повечето сгради не са ремонтирани от създаването им, а пътищата не са пипнати от Байтошово време. Не се притеснявайте, ще имате възможност да разгледате отблизо селата, защото на много места се кара на първа предавка.
Сигурно си мислите, че това е ирония? Не е. Това е болка, която не знам как иначе да изразя. А селата са наистина великолепни. Носят чара на граничните територии. Природата е много близо до хората, за жалост, хората вече ги няма. Излишно е да припомняме статистиките за най-беден край на ЕС. Но нека продължим по пътя към Дунавския бряг. Тук-там се разминаваме с някоя кола. Мокро е, има локви, селата са облепени в предизборни лозунги. В Хайредин на площада са се събрали шепа хора. Жена ми предлага да спрем и се разходим малко. Минаваме покрай училището. Голяма масивна сграда, пред която щъкат някакви деца. Изглеждат весели и безгрижни, каквито трябва да са всички деца по света.
Пиша този материал сега, на прага на новите избори. Сигурен съм, че по онези села отново греят ликовете и великите обещания за светлото бъдеще на Северозапада.
Някои се сетиха, че тази България, която е обект на подигравки не от вчера, е време да се превърне в приоритет.
Някои се сетиха, че най-бедният край на ЕС е обида не само към най-бедния край, а обида за цялата държава, а това ще рече и към онези, от които зависи това да се промени. Нещо повече. Това, че допуснаха Северозападът да заприлича на военна територия, легитимира собствената им некадърност да променят ситуацията.
Мечтата на хората в тази част от България е да си намерят работа в АЕЦ „Козлодуй“.
„Всеки иска да е чистачка в Централата! Знаеш ли колко взима чистачката там? 900 лв. Как е?” – чувам. „Брей, да взема да стана чистач в АЕЦ-а” – отговарям.  Ще станеш друг път“ – смее се човекът от кафето в Хайредин, с когото се разприказвахме.
Влизаме в Козлодуй. Времето е мрачно, сиво, носи някаква потиснатост. Ноември не е жизнерадостен. Не съм бил в Козлодуй от дете. Аз очаквах повече, но тук по нищо не личи, че чистачката взима 900 лв. Не знам защо наивно си представях, че ще е най-малкото нещо като Севлиево.
И пак въпрос. Към кандидатите за депутати.
Не е ли АЕЦ „Козлодуй“  най-голямата работеща икономика в България?
Защо тогава градът и околните села изглеждат като след опустошително земетресение?
Река Дунав тече бавно. Има някаква мъдрост и могъщество в подобни реки. Спираме колата около Ботевия парк, който е в безобразно състояние! Покрай реката се мярват тук-там хубави къщи. И толкова. Сигурно са на някои от високоплатените служители в Централата. „Радецки“ е пристанал тихо в залива. Честно казано, вълнувам се да пристъпя. Владеят ме чувства, който се страхувам да определя като патриотични след това, което видях по пътя до тук.
И все пак! Дошли сме да се поклоним пред подвига на велики хора. За същите тези хора на 2 юни сирените вият, а пешеходците спират за минутка. Извън този протокол: Ако имаш сърце, трябва да дойдеш тук и да отдaдеш мълчалива почит към тези герои, без които днес… Сами довършете изречението, има толкова много възможности.
„Радецки“ не е голям кораб. Eкскурзоводката ни развежда, разказва ни важните моменти. Кое как е станало.  Показва ни каютите – има нещо много силно в каютите! Нещо, което трябва всеки сам да изпита. Малките кръгли прозорчета са до половината потопени във вода, има четири легла. На някое от тях е лежал Ботев. Мен ме побиха тръпки.
Историята всеки я знае. За онази хубава традиция, която някои наричат Ботевата Голгота – „По стъпките на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица“- сте чували. Всяка година през май. Тогава сигурно не е толкова тъжно.
В края на обиколката жената ни казва, че е хубаво да дойдем пак през лятото, защото тогава корабът плава и можем да се повозим на него. Ще дойдем, разбира се! Преди да си тръгнем написваме нещо в книгата за впечатления. Оставяме малката ръчичка на дъщеря ни и няколко думи, истински и искрени.
Надолу по реката е Оряхово. Тази част на Дунава е най-дивата и красива в българския участък. Има много острови, блата, тресавища и притоци, които водят свой собствен живот, които сами по себе си са цял отделен свят.
Напускаме борда смълчани. Преди да потеглим по обратния път към вкъщи, карам колата направо към Атомната електроцентрала. На входа ни спира полицай. „За Хайредин къде е пътят?” – питам – “Трябва да се върнете назад, не мога да ви пусна оттук“.
 А от Централата има път, който води на шосето за Хайредин, но аз нямам пропуск.
Преди да обърна подхвърлям: „Вярно ли е, че чистачката тука взима 900 лв.?“ Полицаят само се усмихва.
Пътуваме обратно и си мисля за:
високите заплати в АЕЦ
славната история на този бряг
щедрата природна картина
Звучи наистина парадоксално, че Козлодуй изглежда като Лехчево или Владимирово, или Хайредин. Сиви пусти улици и тук-там някоя хубава къща, колкото да потвърди, че в България отдавна няма средна класа и че пропастта между много бедни и адски богати е станала още по-дълбока. Нека завърша с нещо към онези хора, които с престъпните си действия или бездействия допринесоха за тази катастрофа.

Уважаеми политици,

Ако има нещо, от което трябва да се срамувате зверски, е Северозападна България. И докато не поправите тази наистина фрапантна грешка, вашите послания ще стигат само до подигравките на хората, които вече изобщо не ви вярват. Унизително е, че Ботев и неговите четници, заради които пускате сирените през юни и гърмите фойерверки, са заменили живота си за вашия. А вие дори не сте им направили свестен път до мемориала.
Не ви ли е срам поне малко?

Бел.ред.: Снимки от репортажа може да се видят в галерията в началото на текста.