Божията игра: The end

Тясна ми е тази държавица. И направо светът ми убива. Не е направен по моя мяра. Първо, родена съм върху сгрешени координати. По някаква бясна ирония душата ми е избрала да се въплъти по места и време, които далеч не подхождат на вътрешното ми обаяние. И това може да потвърди всеки, бил някога в досег с мен. Достатъчно е само да ме погледнете в очите. Не е необходима кой знае каква интуиция, за да намериш в зеницата ми царствен отблясък. Така в теб може да се вглежда само величествена птица. Не е нужно да притварям бавно клепач, нито да изтеглям лицето си в полупрофил, за да те жегне това, което жреците от древността са виждали в своя идол. Не, нищо страшно или злокобно няма в моето присъствие. Величието не си служи със смъртта, защото никъде не граничи с нея. Пирамидите в Египет нямат възраст във въображението, просто хвърлят тъмни сенки върху нажежения пясък. Е, нещо такова съм и аз.

Виждала съм многократно как дъхът на хората, които срещам, секва, как внимателно подхождат към мен, след като разменим по някоя и друга, дори и безсмислена, дума. Как едва доловимо, съществото им прави крачка назад и между нас се настанява нещо, много подобно на обожание. И тъй като тези невидими движения на съществата се улавят много трудно, само снабдените с много чувствителен датчик могат да разкодират магията. Не е нужно да уточнявам, че толкова чувствителна апаратура се инсталира от боговете извънредно рядко. И в недългата си, но уханна на емоции биография, съм срещала само един индивид с приложена му по рождение програма за неутрализация. Разбира се, от онзи сблъсък нищо не произлезе. Родените да бъдат боготворени не могат да мелят брашно. Природата е прекрасно равновесна. Когато върху едната везна има съкровище като мен, върху другата могат да бъдат изсипани безброй човешки животи, объркани и не чак дотам, съдби, а понякога и цели протяжни епохи, но без никакъв шанс да натежат. Зарът на съдбата. Игра на случайностите. Химическа вакханалия, езическо пиршество или, както щете – перлите от дълбините са в състояние да засенчат и взрива на свръхнова. Чувала съм, че във вселената съществуват звезди с обратна тяга. Раждат се, изгряват горди на небесната сцена, изиграват отредената им от вечността роля, а после, малко преди да въздъхнат за последно, нещо в тях преобръща физическите закони. Отварят широка и алчна паст, за да погълнат всичко, което до този миг ми се е възхищавало. Не им стигат само планетите наоколо, не са им достатъчни и съседните галактики, апетитът им е вълчи – бездънен, неутолим – и в предсмъртната си прегръдка засмукват обозримото. Миналото разтрошено полита към острието на захапката, неслучилото се бъдно гори. Така вероятно ще изглежда и краят на мирозданието. Повлечено в мръсна есенна вада и изгъргорено в случаен крайпътен канал. Божията игра: The end.

Бързам да кажа, че аз собствено не се натъжавам. Душата е вечно присъствие, дори когато изчаква ред за следваща инкарнация. Подозирам дори, че моята душа е чакала цяла вечност преди да се роди като свръхново обаяние, като самото значение на това, което описваме с думата съвършенство. Затова и всичко ми се удава. Всичко в периметъра на моите дадености, разбира се. Таланти, както би казал Свети апостол Павел. Дар да се прицелваш с поглед, дар да засенчваш, дар да говориш различни езици, защото по професия съм преводач. Въпреки небесната ми природа в този си живот съм принудена да вляза в роля. Превеждам от испански, понякога от италиански, говоря свободно английски, за мен не е проблем да нагодя ухото си към различни наречия, макар да правя всичко възможно да страня от жаргона. Намирам циничното отношение към света за сквернословие. Вселена, успяла да роди великолепие, подобно на мен, не трябва да бъде осквернявана. Аз самата, макар и висока, някои ме наричат направо едра зад гърба, се стремя да не се натрапвам. Усвоила съм изключително полезни за всеки случай навици. Стъпвам меко, почти на пръсти, дори и да бързам, не разтварям широко ръце, не повишавам тон, дори когато се налага. Приплъзвам сянката си кадифено, отражението ми във витрините е украшение за всеки магазин и може да продаде всяка скапана стока…

С годините се научих на търпение. Това бе най-трудният ми урок, всъщност. Съгласете се, че сътворените от висините, трудно откриват точната мяра. Гласът, присъствието, стойката, жестовете трябва да отговарят на определен стандарт. Така в миналото са били отмервани капките амброзия в бокалите на поднебесните. И щипката бучиниш в чашите на императорите. Но всичко, повтарям всич-ко, се усвоява. От околните остава само да се преглътне. Не, че е лесно. Но човечеството прави опити още от коронясването на първия папа. Сравнението поне звучи успокоително. Съвсем не искам да звуча така, сякаш за мен в този свят изобщо няма тайни. Напротив. Случвало ми се е, когато пътувам по работа, а това ми се налага доста често, да остана незабележима. Много е сладко да останеш невидим за определен отрязък от време. А и е удобно, трябва да призная. Хората отстъпват пред въздушните ми, полупрозрачни дрехи. Моля да приемате написаното току-що по-скоро като метафора. Примигване, докато струята въздух, която сте поели току-що възпламени въображението. Нито една пещ не може да лумне без мех. Невидим ковач надига чук над нажежено желязо, а изкованият меч съска, потопен във вода. Преобразихте се, нали? Същото е и с мен. Описвали са ме като незабележима, а с годините усвоих изкуството да сдържам усмивки. Няма да се разсмея иронично, по лицето ми няма да пробяга подигравателна гримаса. За да получиш вечността, разтрошена на милиарди мигове, се налага да преглътнеш заблудите на смъртните. Понякога даже и тяхната любов.

Случвало се е да отстъпвам. Преводачът трябва да е нещо като сянка. Точен калъп, от който да произлезе същият екземпляр. Но всичко това е за кратко. Миг върху опънатия върху преизподнята мост. И по който, разбира се, минавам царствено… С всичко дотук съвсем не искам да кажа, че съм застрахована от произшествия. Ужасно се дразня, например, когато моята класа не бъде отбелязана веднага. Но тогава не си и губя времето. Прибирам обратно невидимите пипала, които понякога своеволно се отклоняват извън моята власт, свеждам бързо очи и пъргаво се изнасям. Няма никаква нужда, а и едва ли си заслужава да осветявам места, хора и обстоятелства, които са прекалено млади. Във физическия, чисто научен, аспект на тази дума. Какво са няколкостотин прераждания пред неумолимото слънце, нали? Делят ни не просто пластове вечност, а цели геодезични епохи.

Всъщност, такъв е случаят и в момента. Нещо между нас не се получава така, както подобава. Химическите реакции са прекалено забавени и се налага някак да затворя страницата. Не да обърна другата страна, както ни съветват пораженческите благовестия за някаква си дева и невинния уж й син. Когато не става, просто не става, но преди да се разделим. Удар с палка върху мокър чинел. Пръски. Писък. Коларатурен сопран. Don’t leave me this way…, се налага да кажа, че когато моето време изпърха из шепите на вечността, в ковчега ми ще бъда поставена седнала. Защото това е последната роля, която трябва да наблюдавам с изискуемата за тази сцена гордост… Може и без цветя!

Нали така?!