МИСТЕРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

Всички знаем легендата за Аспарух, повел своя народ през Дунава, търсейки спасение от хазарите в земите на Романия, или Византия, както казваме днес. Бягайки от тежко поражение, българите изглежда са били готови да започнат нова война и то срещу далеч по-именит противник. Нищо че самата империя по това време има сериозни проблеми с арабите от юг и дори пред самите стени на Константинопол. Между другото някои изследвачи са изказвали предположения за възможна колаборация между арабите и славяните около две десетилетия по-рано. Връщайки се във времето на Константин Погонат обаче, не е за пренебрегване фактът, че самият император повежда войската си срещу българите в Долна Мизия и по стечение на обстоятелствата последните триумфират. Както знаем, ромеите търпят поражение и василевсът позорно бяга с кораб през Варна. Или може би в обратен ред, самодържецът решил да се върне у дома заради пристъп на мъчеща го подагра, войниците му си помислили, че бяга, и го последвали, пък нашите се поздравили за щастливата развръзка, като едва догонили тогова-оногова. Колкото и нелогична да изглежда тази история, толкова пък и се е затвърдила в националната ни памет, и е останала като един крайъгълен камък в целокупния разказ. Дори нашият бивш външен министър и изтъкнат атлантик Соломон Паси наскоро даде пример с тази история, че, видите ли, самият Аспарух е дошъл тук като бежанец и пр.
Колко мило ми стана обаче, когато онзи ден разбрах, че същата тази история се разправя и за друг един конен народ и то не на Атлантида, а по същите тези места на Балканския полуостров, макар и четири-пет века по-рано. Кой казва, че историята се повтаряла като фарс? Не щете ли, и тези в началото правели само краткосрочни набези в римската провинция на юг от Дунава, стигайки доста далеч понякога – до Мраморно море и Мала Азия, впрочем също като славяните на техните еднодръвки след едно турско робство време, но за това малко по-късно. Та същите тези така наречени готи къмто средата на 2. век били ударени от хуните от изток и трябвало да търсят спасение. Къде-къде, на юг от Дунав, покрай делтата и направо в обезлюдената (каква изненада?) Долна Мизия. Тук ще спестя някои иначе интересни подробности от похода на готите, как например поради липса на продоволствия се налагало дори да продават сами себе си или децата си в робство – нещо, което са ни спестили в повторението*. Та по разказа на Петър Мутафчиев тези изпаднали германци, готите и до ден-днешен са считани за германско племе, надминавали един милион души. Същите, чийто главатар се именувал Атанарих, се пръснали из цялата Тракия и се наложило самият император да се занимае с тях. Известѐн за опасността, Валент побързал да се върне от Азия в Европа, за да посрещне варварите край Одрин. Той обаче нямал късмета да го заболят краката и паднал в битката. „Това нещастие, пише Мутафчиев, става в 378 г.“ Като причина пък да не успеят да се слеят с туземното население византологът вижда това, че готите били ариани, а туземното население ненавиждало еретиците, каква ирония.
Втората ми бележка отново ще се позове на лекциите по история на Византия на Петър Мутафчиев, но преди това ще вмъкна едно многозначително отклонение. Както е известно, официалният канцеларски и литературен език в Източната римска империя е гръцкият, който по време на войната с българите е може би и най-масовият разговорен език в имперската столица. Това навярно не винаги е било така, но поне що се отнася до официалния език, само век по-рано такъв все още е бил латинският. Както научавам, процесът по изместването на латинския започва с безуспешния опит на Юстиниановия министър Йоан Кападокийски да въведе като официален гръцкия и завършва с успешното му налагане по времето на Юстиниан II, тоест в края на 7. и началото на 8. век. С други думи, става въпрос за един преходен период на „двуезичие“ от около век и половина, във времето между Юстиниан I и Юстиниан II, тоест между втората половина на 6. и първото десетилетие на 8. век. Най-интересната и съществена промяна за това време пък изглежда е славянската колонизация, която от Мизия и Тракия продължава на юг, за да стигне чак до Пелопонес. Тази последна област вече в 8. век западните писатели наричали Terra Slavonica – славянска земя. През 623 г. голяма славянска флотилия нападнала и опустошила остров Крит по сведения на един яковитски писател**. Дали обаче има някаква връзка между славянското море и връщането към езика на класическа Елада – на хиподрома и в имперските канцеларии, макар и в новата му средновековна форма?
Интересен и малко известен факт е, че поне от края на 5. век на Хлебния пазар в Константинопол е имало издигната статуя на човек, възседнал бивол, за която казвали, че е „статуята на българина“ (Вачкова, Веселина. Белите полета в българската културна памет. София, Военно издателство, 2010); на друг интересен факт се натъкнах в изследването на Флорин Курта „Създаването на славяните“, който цитира „Стратегикона“ на Псевдомаврикий от края на 6. век, където при описанието на облеклото, употребявано у редовната византийска войска се споменава и „българска мантия“. Дори само тези две позовавания ни подсказват, че към този ранен период чисто номинално „българите“ и „българското“ всъщност не са нещо чуждо и външно за ромейското възприятие***. Което, изглежда, би могло да се каже и за българите по отношение на ромеите. Споменавайки Първото българско царство по време на дискусионното предаване „История.BG“ на 21 март 2017 г, византоложката проф. Лиляна Симеонова отбеляза, че по време на имперските банкети, организирани два пъти годишно в Константинопол, за Коледа и Великден, българските нотабили никога не използвали услугите на преводачи, за разлика от всички останали гости, за които такава информация изрично се намирала в изворите. Но да се върнем на славяните. В споменатото изследване на Курта се отстоява тезата, че „славяните“ всъщност са изобретени от ромейските писатели и хронисти някъде в периода на управлението на Юстиниан I. На основата най-вече на статистически изследвания на извънредно богат археологически материал изследователят от румънски произход стига до извода, че т. нар. славяни от долното течение на река Дунав не са дошли от някъде другаде, ами винаги са си били там, че това всъщност е автохтонното население в този ареал. Разбира се, тази теза не е нова, но сега е обоснована по нов начин и с нови аргументи.
И нека отново се върнем на „Лекциите…“ с два примера на масирани ромейски кампании срещу славяните. И така, през 657 г. император Констанс предприема, забележете, „голяма военна експедиция срещу тях“. „За подробностите на тоя поход… нямаме известия. Византийците проникнали до Солун, а славяните, подчинявайки се на необходимостта, се признали за поданици…“, но без да бъдат наистина усмирени, също като готите по-рано те признавали само властта на отделните си князе. И вторият пример: „В 688 г. Юстиниан II потеглил срещу славяните, които населявали Тракия, минал през земите им, като ги разорил и пленил и стигнал до Солун“. На връщане бил нападнат от българите, като едва се отървал жив. Какво е общото в тези два примера? Водена от своя император, византийската армия тръгва на поход срещу славяните и стига до… Солун. Дали пък хипотезата на осмивания вече повече от век д-р Ганчо Ценов (1870 – 1949) няма един ден най-после да бъде разгледана с цялата й полагаща се сериозност. Че всъщност т. нар. Стара Велика България се е намирала там, където горе-долу се намира и днешна България. Че когато ромейският хронист я локализира до планината Кавказ, той има предвид Рило-Родопския масив. А последното би могло да се нарече и рецидив, тъй като и други, много по-стари, автори изглежда „бъркат“ Кавказ с планина на Балканския полуостров – Страбон, Аполодор и Есхил****.

 

*Като интересен паралел може да послужи следният откъс от речта на Синезий от Кирена (370 – 413), видна личност в националистическия кръжок в Константинопол, противопоставящ се на т. нар. готска партия, т. е. чиято цел била да се изгонят всички варвари на високи длъжности в империята: „Колко е странно – всяка малко или много заможна къща има скитски роби… и тези хора, които в нашите къщи изпълняват робска служба, в обществения живот остават наши господари“. (Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия, том първи. София, Анубис, 1995, стр. 98). Нека припомним и популярната етимология на думата „славянин“, лансирана от Паул Кречмер (1866 – 1956), според която думата произлиза от нгр. σκλάβος „роб“, образувано от σκλαβηνός.

**По името на Яков Барадей, монофизитски богослов от 5. век. Вж. Сирийска православна църква

***Тук може да се изтъкне и предполагаемия „български пояс“, използван от вандалите в Картаген, както и употребата на етнонима „българин“ като лично име у готите на Иберийския полуостров.

****Вж. Ценов, Ганчо. Кроватова България и покръстването на българите