Тюркян, розоберачката на България

На 22 май, неделя, към 10 часа сутринта, в казанлъшкото село Кънчево спира автобус. От него слизат туристи и започват да снимат. Руси девойки с вплетени цветя в косите пеят, играят, правят венци от свежи цветове – разиграват ритуала розобер. Младежи в китни носии им поднасят плетени кошове, усмихнато придърпват косите на момичетата и ги закичват. Туристите, основно японци, изпълват сърца с тази радост и хармония – берат се рози, долината грее, щастието полита към слънцето.

На 20 км на запад, няколко часа по-рано, в сърцето на Розовата долина, към землището на село Ясеново пристъпва Тюркян. На 10 юли тя ще стане на 12. Петокласничката отива да събира рози, за да изкара 10 лв. за училище. Часът е 5.30. Вали. Не е порой, но упорито. Тюркян е най-малкото от осем деца, а бащата, известен като Инката, два часа след нея с махмурлийска походка върви към изкупния пункт – отива, взема заработеното от предния ден и се прибира на сухо. Розоберът въобще не е това, което е.

„Няма работна ръка. Просто няма. А работната ръка е лимитиращ фактор при розопроизводството. Преди 12 години, когато започнах да гледам рози, беряха хора от заводи, взели отпуск, данъчни инспектори дори. Спират колите, слизат… След това идваха баби, пенсионери, небето ги прибра… После разчитахме на цигани – опитни работници, качествени, започнаха да ходят по Гърция, Испания… Сега рози берат хора, които са на дъното на социалната пирамида. От най-най-най-ниското дъно. Други просто няма, на тях разчитаме“, казва розопроизводителят Павел Пенев. Никой не кара Тюркан да бере, не я насилва. Но го прави. Край нея е 25-годишният й брат Рашко, учил до 5 клас. Там са 30-годишната Бонка, която не работи, 59-годишният Рашо, завършил 8 клас в строителен техникум, 29-годишната Анифе, която също не работи, и се притеснява да не й вземат майчинските… Това са розоберачите на България.

Липсата на работна ръка е следствие на опустошителното обезлюдяване на страната. Специално край Казанлък тази година има и друга особеност – оръжейният завод „Арсенал“ е затрупан с поръчки, назначава работници. Хората нямат интерес да оставят дългосрочната служба, за да се занимават един месец с рози. А в последните години масивите от Карлово през Стрелча до Казанлък се увеличават. Появяват се стопанства от по 500-600 декара с дестилерии, построени с пари по САПАРД. Търсенето на хора вследствие на увеличените розовите масиви още повече катастрофира в… липсата им. Пенев, който притежава 40 декара и произвежда розово масло, обяснява: „Не може да си представите колко важни са берачите в нашия бранш. Трудът е изцяло ръчен, розата се бере на мига, не чака… Може най-добрите рози да отгледаш, да се грижиш за тях месеци, но като няма берачи… И знаете ли какво се получава – розите окапват. Идете в стопанство от 500 декара, да видите как цветът загива. Производителят губи. Сбъркан модел. Не трябваше да се насърчават големи стопанства, а по-дребната собственост. Така едно семейство само можеше да си ги бере, нямаше да са нужни толкова много работници. А и хората щяха да си останат по селата, свързани със земята“.

Рози се берат през втората половина на май и юни. В пиковите моменти, когато цветът е най-много, на декар е нужен един берач. Търсенето на работници увеличава цената на труда. За десетина години заплащането се увеличава от 30 на 60 стотинки, до 1 лв. сега на килограм. Бере се 3-4 часа сутрин. При 1 лв. на килограм за месец сръчен работник си докарва около 800 лв. „Бера всеки ден към 25-26 кила“, казва 59-годишният Рашо. „Около 20-40 лв. на ден с жената вадим. Вчера заедно имахме 41 кг“, съобщава 30-годишният Зибеид (той е „средна класа“ – гледа 41 кози). А Анифе, която се притеснява да не й вземат майчинските, пита: „По 10-12-15 лв. на ден изкарвам, проблем ли има?“. Налага се да обяснявам, че съм журналист, не съм инспектор и няма да й взема майчинските.

Всъщност работниците са притеснени от еднодневните договори, които сключват това лято. Преди розобера социалните служби са провели кампания, в която са им разяснили, че никакви помощи не губят с тях. Производителят Пенев обаче е недоволен: „Досега не се сключваха никакви договори. А някой от нас е предложил граждански, а на другия ден ромите са отишли при друг, понеже не искат да изтърват помощите. За мен няма проблем да има договори, искам да има – досега им плащах пари, които никъде не ми се отчитаха като разход. Но еднодневните са пълна глупост. Той набрал за 5 лв. рози, а себестойността излиза над 6 лв. с осигуровките. Може ли да работи 2 часа, а да му платиш осигуровки за 8 часа?! Питам и друго – видяхте какви хора работят при нас; той никога не е сключвал договор, няма трудова книжка, партиди… Къде отиват осигуровките?“.

В долината има и други проблеми. Мощни фирми – френски и американски, са изкупили масиви, произвеждат розово масло, като едновременно са краен потребител – и диктуват цените. Говори се за подставени лица, които перат пари на мощни фигури, което още повече изкривява пазара. Както и за несправедливото субсидиране (колкото за пшеница, толкова и за рози). „Българските производители сме световни монополисти. Клиентите са изцяло външни, сред най-богатите в света, привличаме свежи пари. Трябва да се помогне на отрасъла – с добри цени, по-малко бюрокрация… Предлагахме да се върнат ученическите бригади, за да има кой да бере… Иначе и аз искам да давам по 2-3 лв. на килограм, но не мога да се конкурирам с Гърция, Англия, Испания… Дадоха милиони за една роза да нарисуват, но за да е реално, трябва да сложат един циганин, дето бере рози“, казва Пенев.

Цената на килограм розово масло миналата година наближи 10 000 евро. За повечето производители това не е милионерски бизнес – през 2013 г. България произведе общо 1.2 тона, през 2015 г. след слаба реколта – около три пъти по-малко.

На самия Павел Пенев, който е 44-годишен и ветеринар по образование, мечтата му е била да се занимава с животни. Но понеже животните в България са кът покрай унищожаването на животновъдството, се е насочил към рози. Би трябвало да е най-големият им ласкател. Шокира ме: „Един цвят тежи 2 грама. От 3500 кг розов цвят излиза 1 кг масло. 20 човека са станали днес в 5 часа. Газят в дъжда, калта. Продукцията е изцяло, за да се удовлетворява нюхът на човека, капризи… Цялата една промишленост се завърта, за да му мирише хубаво на някого, който лежи в легло в стил „Луи XIV“. Ние не храним бедните хора, а се стремим на някого да му мирише на хубаво. Човечеството е извратено“.

А дъждът продължава да вали. Тюркян е между редовете, снимам я. „Ще се разболееш“, казвам й . „Аз съм болна. От пневмония“, отвръща. Аз, журналистът, в този момент се обърках: „Как? От пневмония?!“ „Да, лекарят каза. Даде лекарства, но свършиха“, отвърна братът Рашко. „Като се прибере, ще си стопли краката, ще й направим чай“, отговори добродушно на стреснатия ми поглед Рашко.

„Мама пак избяга…. А кой ще ми даде пари за училище?…“, чувам между редовете.

Част от хората си тръгват. Тюркян кашля. „Тюркян, хайде, отивай си“, казва някой. Остава.

 

Текстът е  публикуван във в-к „Сега“