Есен

Тъкмо ми беше извадил зъб братовчед ми, стоматолог във Втора градска, и един посегна да ме удря в трамвая, понеже му направих забележка, че не се сеща да отстъпи седалката си на госпожа с бастун. Първият му тупаник нацели изтръпналата ми от упойката лява буза и хич не ме заболя. Тоя обаче се наточи за второ попадение, докато мотрисата друсаше, устремена към крайната си спирка и пресичаше точно в тоя момент площад „Македония“. Естествено, вече окопитен, се гмурнах с ескиваж под замаха на самозабравилия се умник, който надали имаше и двайсет години, и напънът му увисна неосъществен във въздуха. Тутакси му нададох два мъжкарски туката и от себе си. Та изплю и той един зъб. Викам му:
– На мен днес ми извадиха вече пети долен зъб. Хайде и на теб един. Тъй че зъб за зъб. Квит сме, нали?
Вместо отговор асоциалният отворко скочи от спрелия трамвай на спирката на площад „Македония“. Захрачил беше кръв, но сипеше заплахи и показваше неприлични жестове, докато се отдалечаваше. Пресече булевард „Христо Ботев“ и изчезна из сенчестите пресечки.
Разтреперен от емоцията на току-що свършилата глупост и от срам, че пътниците ме заоглеждаха, слязох и аз от мотрисата. За да ми спадне адреналинът, тръгнах с едри крачки почти на бегом към „Петте кьошета“. А оттам, вместо към вкъщи, поех в обратната посока – към Витошка. Влязох в двуетажна книжарница и се зареях за релакс сред изумителните рафтове. Обичам книги. Е, от известно време се бях зарекъл вместо да харча пари за нови томове, както постоянно правя, да спестявам всеки лев за единайсетмесечната си дъщеричка – памперси, играчки, обувчици, – но не се сдържах, щом забелязах заглавието „Богат татко, беден татко“, да не си го набавя. Обичната ми дъщеричка отново се появи в съзнанието ми.
Проглушила ми беше ушите за това книжле моя някогашна съученичка, с която си говорихме в началото на лятото, на купона по случай 22-годишнината от абитуриентската ни вечер. Макар да не си падам по подобен род евтина, по моему, литература от типа „Как да станем богати“, дето прави богати, предимно авторите си, както любимата ми жена веднъж беше отбелязала, явно повлиян от патоса на съученичката ми, извадих машинално десет кинта и се „обогатих“ с въпросния труд на някой си Робърт Кийосаки.
Упойката взе да ме пуска, като се качих в тролея за към вкъщи и болката не само от извадения зъб, но и от тупаника на умника започна да си казва думата, абе, направо започна да крещи. Крещеше ми се и на мен. Уааааууу, ужас. Извадих новата си книга, почнах да я разгръщам за успокоение, да ѝ мириша страниците, когато с периферното си зрение забелязах с бърз ход към мен да наближава силует.
Стреснат от все още отривистия спомен за боя одеве, се вторачих машинално напред. Фокусирах младо, дългокосо момиче, което ми каза с дружелюбна усмивка:
– Много хубава книга четете, господине!
В първия момент си помислих, че е някоя от многобройните стажантки в телевизията, която ме е познала, и отвърнах:
– О, здравейте! Ммм… да, да… – смутолевих, но осъзнах, че това е съвсем непознато девойче, което пък на свой ред измъкна от чантата си книга с лилава обложка и заглавието „Богата жена“, от Ким Кийосаки, след което продължи очаровано:
– Аз пък чета това!
В погледа ѝ искреше очакването да бъде похвалена, че сме от един тим. От отбора на хора, открили най-съществената група произведения на света, затова и оправдах очакването ѝ и с едно престорено „Браво!“, повторено още два пъти: „Браво, браво!!“
Викам си, тая фамилия Кийосаки, изглежда, са доста далновидни как да зарибяват наивниците, ето и мен в това число, и ме напуши смях. Само че не споделих презрението си с момичето, на което очевидно ѝ бяха любими тия нескопосани клишета, след като заради тях дори заговаря и непознати.
След още няколко разменени похвали за превъзходните автори, девойката слезе от тролея, а аз се прибрах у нас в квартал „Лагера“. Любимата ми жена тъкмо привършваше с храненето на дъщеричката ни, махна ѝ лигавника, обърса оранжевата консистенция от пюре по бузките ѝ и я отвърза от бебешкия стол за ядене.
– Ще я разходиш ли? – попита ме, опитвайки се да я оригне.
– Естествено, скъпа – отговорих.
Свалих количката с малката по стълбите на блока, поех по вътрешните улички. Жълтото на окапалите листа по тротоарите и жълтото на слънцето облекчаваха все повече и повече болката в челюстта ми, но най-вече я облекчаваше гукането и бебешките песнички на сладката ми дъщеричка. Забравих за всички срещнати днес умници. Отправихме се с бебето към закътана площадка между старите блокове от времето на Сталин, които изобилстват в „Лагера“, с идеята да изпуша една шоколадова пурета с дъх на есен. Рядко приятно. Уморен да пускаш кълбета дим сред греещото между катерушки, дървеса и жилищни блокове октомврийско слънце. Вечното слънце, което много повече от някои си от клана Кийосаки ми напомня всеки път, когато посъзерцавам за няколко минути благосклонните му лъчи, колко незначителни са проблемите ни на нас, хората.
Запалката ми обаче не проработи. Докато търсех огънче от насядалите по пейките майки и баби с колички, някакво момиченце се приближи към мен:
– На колко е бебето? – детското ѝ гласче ме превърна и мен в малчуган.
– На 11 месеца – отвърнах с вдетенен глас, без следа от обичайния ми баритон.
– Ела тук, Рокси! – викна момиченцето на джак-ръселче, което се мотаеше сред храстите наоколо и то дойде при нас.
– Много хубаво кученце! – похвалих го.
– Аз имам сестра на 2 години – обяви момичето.
– Ей, браво на теб – откликнах на желанието му да общува. – А ти в кой клас си?
– Трети. Искам да си имам и братче.
– Е, ми ще си имаш.
– Вие в какъв апартамент живеете – двустаен или тристаен?
– Двустаен.
– И ние. Мама и тате не искат друго бебе засега. Аз толкова много ги обичам… – замечтано момичето се вторачи в дъщеричката ми. На мен ми стана мило.
– Може ли да разходя бебето?
– Разбира се.
Преотстъпих количката, момичето врътна кръгче с нея из градинката, но тъй като ми беше неспокойно да не вземе да я обърне, го настигнах скоро по алеята, с все още незапалена пурета в уста. Оправдах се, че с бебето трябва да се прибираме. Момичето ме попита къде живеем. Като задоволих отново любопитството му, предложи да ни изпрати до вкъщи.
Съгласих се, дори взех да водя, както третокласничката ме помоли, сговорчивия Рокси за каишката му, докато тя се изживяваше като мама, но после се сетих да не ме обвини някой едва ли не в педофилия, такива времена настъпиха, че знае ли човек, пък не съм Хумберт Хумберт, затова я финтирах, че утре ще се видим отново и тогава ще ѝ дам да разхожда бебето на воля.
Скрих се зад един висок блок. Оставаше около час от уговореното с жена ми време за обиколки из квартала. Тръгнах към евтино заведение до сградата, където понастоящем се помещава Софийския районен съд, а в миналото беше Главното управление на строителните войски (ГУСВ). Бебенцето заспа от неравностите по пътя и успях съвсем необезпокояван да изпия две бири, както и да изпуша няколко пурети. Накрая ми остана само една пурета в кутията. За щастлив финал реших да се направя, че съм я забравил тази пурета.
Тръгнах си, но щом се отдалечих на достатъчно разстояние, се обърнах.
Насладих се отдалеч на гледката как сервитьорката от кръчмето отсервира масата ми и лицето ѝ почва да сияе от радост, че заради разсеяността ми открива цяла непокътната пурета в кутията. Моето лице също засия. Доволен от живота, забутах бебешката количка към вкъщи. Исках да нацелувам жена ми.