“Възвишение” – достойнства и недостатъци

Филмът “Възвишение” се завъртя предпремиерно и за кратко време се казаха доста неща. Отзивите почти на 100% са възторжени, което е заслужено. Филмът е много добър, заслужава да се гледа. Достойнствата му трудно могат се изброят. Той разсмива и разплаква. И исторически, и художествен, и философски. С него голямото ни кино получава свежест с нови лица (Стоян Дойчев и Алек Алексиев), а плеядата утвърдени актьори са впечатляващо дозирани – с кратко присъствие спомагат за атмосферата. Емблема в това отношение е появата на Васил Михайлов в ролята на котленски чорбаджия. Само с няколко кадъра Михайлов прави изключително съдържателна и ключова за повествованието роля, както впрочем, само той умее.
Филмът не проследява събития и съдби, а човешки мисли. Увлекателно представя и величието, и елементарната битовост в характерите на борците за свобода. Той е много повече филм за човека, отколкото филм за борбата. Но “Възвишение” е елегантен патриотичен филм, което може би е най-голямата му ценност – не гериоизира лицата и не ги вкарва в пропагандни клишета, но и не употребява изкуствена политкоректност. Турците са си турци, четниците – борци за свобода, революцията е свято общо дело. Главните герои – Гичо и Асенчо, имат своите лутания, колебания, невежество и заблуди, което отваря големите въпроси за смисъла на човешките дела въобще. Нито за миг обаче зрителят не е оставен да избира между добро и зло, да се колебае робско ли е било времето или съжителствено. Без да се спират на глупавата дилема, режисьорът Виктор Божинов и текстописецът Милен Русков са категорични: Възвишението не идва след “споделяне на общи традиции и празници” (както напоследък пише в учебниците), а по пътя към свободата.
Филмът има и няколко малки недостатъка. Приятно изненадана, в първите си реакции критиката ги подмина. Трябва да се споменат, защото крайната възторженост, подобно на крайното отрицание, е необективна. Ето ги:
Филип Аврамов (Димитър Общи) играе като в скеч. Все едно гледаш Коцето от “Домашен арест”, пременен в четнически дрехи. “Възвишение” не е комедия, макар да има много комични моменти. Аврамов играе като в забавно-развлекателна сапунка.
Във филма има страшно много цинизми, псувни, излишен акцент е “изхождането” на един от героите насред поляна (залегнало и в трейлъра). Обяснение може би е фактът, че филмът строго се придържа към книгата на Русков, където цинизмите са налице, а и защото днешната публика трудно може да бъде заинтригувана без простотии – секс следва да има. Във “Възвишение” почти няма жени, с което физическият секс отпада, компенсирано е със словесен. Аргументът “То така са говорили хората навремето” не важи – нито филмът (и книгата) имат претенция за пълна историческа достоверност, нито големите майсторски произведения (тези, които съхранява паметта) са пълни с цинизми. Голямото предизвикателство е да направиш интригуваща творба без глупости.
Действието се развива в рамките на година, сезоните се сменят. За зрителя това време тече бързо, няма го усещането за проточеност на несбъдналата се революция. По-важното е друго – на финала един от четниците избива половината си другари. Ранени са в битка, той ги застрелва, “за да не се мъчат и да си успокоят душата”. Това е разтърсващ момент в драмата, показва грубата първична трагедия на възвишението – душата ще се рее нейде във висините, но тялото е самоубито в гърчеща се безизходност. Моментът обаче е претупан количествено и качествено – действието е скоростно, не е изграден образът на човека, който умъртвява събратята си. Дори името му – Наш Тотко, публиката научава между другото, ако въобще е научила.
Всичко тези критики са субективни, могат да бъдат опровергани, или пък допълнени. В крайна сметка “Възвишение” е прекрасен филм. С него зрителят печели 140 минути.