Усещам миризма на човек

Нещо никак не е наред!

Усещам миризма на човек. Не виждам, защото очите ми са завързани.

Последното, което помня, е, че излязох от водата, за да взема омайниче от билките на сестра ми Гена. Басейнът от поточето в двора бе пълен със стръкове, но Дана, другата ми сестра, държеше на своето – трябвало й още омайниче!

Хладният вятър, преминал по мократа ми риза, ме накара да настръхна… Разбира се, че не е от вятъра. Само приближаването на враг може да ме наелектризира така. Осъзнах го, точно преди да потъна в мрак, наситен с миризмата на ракия и змийска отрова.

Този човек ли ме упои? Ако е овчар, защо не мирише отблъскващо?

Мозъкът ми бавно се събужда, искам да размърдам изтръпналите си крака и ръце, но съм завързана за дърво. Болезнено усещам с гърба си грапавата кора на стъблото. Птица кръжи над короната му, притеснена от среднощното присъствие близо до гнездото й.

Напрягам слух, но чувам само гората – шепот на листа и треви, крачета на хиляди насекоми, нежно трептене на крилца, едва доловимо триене на пълзящи телца, ровичкане на бръмбари в земята… Птиците са най-шумни. Неспокойното пернато отгоре продължава да прелита нервно.

Усещам човека по-близо. Ами ако отреже косата ми?

По-добре да остана без глава!

Иначе ще съм като птица без криле, като елен без рога или като кон без крака. Силата, която имам, е скрита в косата ми.

 

Бел. ред.: Публикуваният откъс е от „Откраднато“ – роман, вдъхновен от българската митология. Той е част от трилогия, разказваща за самодиви-пазителки и юнаци-овчари, които живеят тайно сред хората. Те влияят с магически сили на природата, пазят златни съкровища, воюват за власт над земята и над човешките умове… Книгата е дебют за авторката Искра Урумова в художествената литература.