Спи, детенце, спи, на върха ще бъде райхът!

Бел.ред.: Годината е 1941. Германският райх владее територии от Балтийско до Черно море. Победителите чертаят картата на една нова Европа, в която ще господства арийската раса. България е изправена пред съдбоносен избор. Как ли изглежда един от най-страшните военни сблъсъци в историята на човечеството през погледа на обикновения немски войник, а и на обикновените хора, оказали се на пътя на германския ботуш? Разказва ни „Грохот“, новият роман на Силвия Томова. Публикуваме въздействащ откъс от него, който не оставя съмнения за стойността на книгата. 

 

 

 

Пръчката в ръката на капитана описа пирамида. На върха ѝ Нойман нарисува пречупения кръст.

– Това е нашето надмощие над света. На върха ще бъде райхът, а под този връх – всички останали. Веднага след нас и в средата на пирамидата са анексираните към нас държави, спомагателните народи и сателити, нашите съюзници…

– А в основата?

– В основата са всички останали. Германия ще владее всичко това. А и в момента ние сме най-мощните… Не си ли слушал речите на фюрера?

– Слушал съм ги, разбира се.

– Е, тогава знаеш… За да има мир, трябва да има ред. Железен ред! И ние ще създадем този ред.

Нойман размаза с подметка рисунката и продължихме.

– Защо питаш, лейтенант Шулц?

– Защото говорихме с Макс, Йозеф Дием и Франц Биндл онзи ден…

– Кои са Йозеф и Франц?

– Дием е ефрейтор, господин капитан. А Франц е радиосвързочник.

– Значи, сериозни млади мъже, които се вълнуват за съдбините на райха. Впечатлен съм, лейтенант.

Имах, разбира се, и други въпроси, но нямаше как да попитам без да се издам. Не исках доктор Нойман, а и който и да било от нашите капитани, да разбира за Екатерина. Макар възпитани мъже и офицери, не можех да разчитам, че няма да тръгнат приказки. В кабинета ни чакаше войник, който капитан Нойман прегледа пред мен. Банално главоболие. Пациентът си тръгна с прахчета и дочакахме вечерта в пълно мълчание.

 

Във войската всеки ден трябва да се доказваш. Това бе един от първите уроци, който получихме още в казармите. Лампите в помещенията угасват и заспиваш, звънецът за събуждане на следващата сутрин кънти в главата ти и вече трябва да си станал, да си облечен и в поза мирно до леглото. Плътно прибрани палци към шевовете на панталона, брадичката високо, погледът – напред. „Марш!“, крещи някой, чието лице не виждаш, и поемаш след този пред теб. Раменете му се надигат и свличат, надигат и свличат. Излизате в нишка и бързичко се подреждате. Рамо до рамо. Стотици и стотици млади мъже, които ако се хванат за ръка, могат да прегърнат планетата. Вместо това я  прегазват. Плодородни, току-що разорани ниви и слънчогледови поля, кокетни малки селца, спокойни градчета, индустриални предградия и площади, украсени с мраморни статуи и дялан камък, малки параклисчета и внушителни катедрали, болници, училища, академии… Светът притичва край теб, като че ли го наблюдаваш от влака, където си се качил в последния момент. Знаеш, че линията е глуха, но нямаш друг избор. Не можеш да се откажеш, няма връщане назад. И още тогава, в първия миг, в първата секунда, в която каишът на пушката се опъне по гърдите ти и усетиш тежестта ѝ на гърба си, вече си разбрал: нищо от това, което си научил до този момент, не важи тук. Нямаш право на свой светоглед, защото вече си монтиран в машина. Обикновено болтче, което придържа реда, докато не бъде ликвидирано. Тогава на мястото ти ще бъде поставено друго подобно, докато и то не се износи, счупи или изгуби някъде по пътя. Колкото и малък да си обаче, тежестта на цялата машина е върху твоите плещи. Докато те остави без дъх. Нямаш право на маневра встрани, нямаш право да кроиш планове, различни от тези, които вече са били определени за теб от Генералния щаб. Имаш възгледи? Принуден си да ги запазиш за по-добри времена. Имаш друга концепция? Никой не се вълнува от нея. Бил си непокорен човек само преди година? Армията ще те подеме като воденичен камък, ще те захапе между челюстите си, докато строши и последната костица съпротивление… Дисциплина и унифициране.

„Напред!“, чуваш същия глас, подобен на фенер в черепа ти, и поемаш. Порцията, която са ти приготвили, е горчива, мнозина са умирали още при първия залък, но ти затваряш очи с надеждата този път да ти се размине. И ангелът, който ти е зачислен още от люлката, да отклони куршума, предназначен за теб… Слава богу, жив съм, ще си кажеш, ако извадиш късмет. И покой за душата на убития, чиято гибел, надяваш се, не е била напразна. Защото оттатък другото опразнено от непрестанен огън селце те чака мирът. Разположил се е в креслото си, отпива от чашата с уиски, в която кротко се топи кубче лед, и те гледа право в очите. Прилича на политик, който никога не е помирисвал барут и сажди, не знае какъв е вкусът на пръстта, не е губил другар, който само преди секунда се е сражавал наравно с теб…

Свободно, лейтенант – ще каже. Ти воюва за родината. Имаш право на заслужена почивка. Призови обратно онзи човек, който някога си бил. Син, баща или брат. Вече имаш право отново да мечтаеш. Ти си бъдещ хирург или летец от гражданската авиация. Розовите облаци на благоденствието и спокойствието те очакват. Schlaf, кindlein, schlaf*, както се пее в една приспивна песен.

*Спи, детенце, спи (нем.) Б. а.

 

(Снимката на Силвия Томова е на Sofia Ars Net, издател на книгата е „Жанет 45“)