Създаваш водородна бомба и… печелиш Нобелова награда за мир*

Представете си следното: голям американски университет се отказва от футбола в името на разума. Превръща ненужния стадион във фабрика за бомби. Толкова за разума.
Имам предвид моята alma mater, Чикагския университет. През декември 1942 година, много преди аз да отида там, учени осъществяват първата верижна реакция с уран под трибуните на стадиона „Стаг фийлд“. Намерението им било да покажат, че може да се направи атомна бомба. Тогава сме били във война с Германия и Япония.
Петдесет и три години по-късно, на 6 август 1995 година, в църквата на университета имаше събиране в памет на петдесетгодишнината от детонирането на първата атомна бомба над град Хирошима, Япония. Аз присъствах.
Една от речите произнесе физикът Лио Серен. Той бе участвал в успешния експеримент под безжизненото спортно съоръжение преди толкова време. Представете си само: той се извини, че е направил онова!
Някой е трябвало да му обясни, че да си физик на планета, чиито най-умни животни толкова силно мразят живота, означава, че никога не е нужно да се извиняваш.
А сега си представете следното. Един човек сьздава водородна бомба за обхванатия от  параноя Сьветски съюз, уверява се, че тя функционира, а след това пече­ли Нобелова награда за мир! Този реално съществувал човек, достоен да бъде описан в разказ от Килгор Траут (писател фантаст – бел.ред.), е покойният Андрей Сахаров.
Той получи Нобеловата си награда през 1975 година, защото бе настоявал да се спрат опитите с ядрени оръжия. Разбира се, по това време вече е бил изпробвал своето оръжие. Жена му е педиатър! Що за човек е този, който може да е женен за специалист по детски болести и в същото време да усъвършенства водородната бомба? Що за лекар е този, който би могъл да остане с дотолкова превъртял съпруг?
–  Скъпи, случи ли се нещо интересно днес на работа?
– Да. Бомбата ми ще работи чудесно. А какво стана с детето, което имаше варицела?
През 1975 година Андрей Сахаров беше светец, от тези, които вече не се почитат, защото Студената война приключи. В Съветския съюз той беше дисидент. Призоваваше да се сложи край на разработването и изпитването на ядрени оръжия, както и да се даде по­вече свобода на хората. Беше изритан от съветската академия на науките. Заточиха го в малко градче сред вечните ледове.
Не му позволиха да отиде до Осло, за да получи наградата си. Жена му, детската лекарка Елена Бонер, я получи вместо него. Само че не е ли време да се запитаме дали пък тя, или който и да било друг педиатър или лечител, не заслужават в по-голяма степен награда за мир, отколкото ръката, създала водородна бомба, независимо за какво правителство, независимо къде?
Човешки права? А какво може да бъде по-безразлично към правата на която и да е било форма на живот  от една водородна бомба?
През юни 1987 година Сахаров бе обявен за почетен доктор на колежа Стейтън Айланд“, град Ню Йорк. И отново правителството на страната му не го пусна да получи отличието лично. Бях помолен да го направя от негово име.
Трябваше само да предам посланието, което бе изпратил. То беше: „Не се отказвайте от ядрената енергия“. Произнесох го като робот.
Бях толкова любезен! Само че това стана година след най-смъртоносното ядрено бедствие на смахнатата планета, край Чернобил, Украйна. Деца от Северна Европа ще боледуват, ако не и по-лошо, години заради изпуснатата радиация. Колко много работа за педиатрите!

*Из „Времетръс“, заглавието е на сайта