“Джинове нема. Господ е един, той ни пази, вервайте!“*

,,Който ми каже, че съзнанието на съвременния човек не е изпълнено с митология, няма да е прав. Включете телевизора, вижте вестниците – пълно е с хороскопи, предсказания, последователи на Ванга, Нострадамус. Хората вярват в „Ясновидка номер едно на републиката“. Вярват, че като пратят есемес на произволен номер, ще разберат защо са нещастни. На този целия фон аз бих предпочел да вярвам в джинове, хали и караконджовци“.

Думите са на Росен Гацин, етнолог. Той не вярва, а изследва – българската митология. Всъщност въпросът за вярата въобще не стои: „Не е важно дали тези персонажи ги има, или ги няма. Ние като професионалисти нямаме право да питаме за това, длъжни сме да разберем кое е допринесло за появата на страха от тях. Защото тези образи не са нищо друго, освен въплътеният страх на древните“.

Така двамата се озоваваме в село Славейно, в сърцето на Родопите, сред разреден въздух и мечки, които, мине не мине месец и слизат край колибите. Търсим оцелелите вярвания в демонични същества. Защо? Ами защото Росен изследва генезиса на страха в народната памет, а на мен ми е интересно. Пък и все някой трябва да запише свидетелствата от епохата преди телевизията и „Фейсбук“.

Славейно е в община Баните, на 1200 метра надморска височина, на трийсетина километра на изток от Рожен и Пампорово. В него живеят едва 150 жители, които през лятото се удвояват с децата, пратени при баба. То е единственото село в района с почти изцяло християнско население, а паметта е съхранила свирепи битки с османлиите още от периода на завоюването на Родопите. Тук в кървавата 1876 г. местните първенци изгонват ксантийския владика Калиник. В по-ново време избухва Илинденско-Преображенското въстание. Всичко това е не само местна гордост до днес, но и минало, което здраво се е вплело в бита, психологията и представите за живота на хората.

Росен Гацин търси най-възрастните хора, за да разкажат те какво са чули от своите родители и прародители. Не е трудно, тъй като до 50-те години на миналия век Средните Родопи живеят в слаба връзка с околния свят. Стръмните склонове са запазили традициите самобитни. Темата с духовете се възбужда чрез въпроси за смъртта и начина на погребението. Именно страхът от неизпълнението на порядките при изпращането на покойника води до появата на демоните. И хората, най-често жени на 80-90 години, разказват.

Някои истории сякаш живеят единствено сред боровете на планината Иноглово (навътре в Родопите, откъдето произлиза Славейно) и трябва настоятелност, за да бъдат разказани. Други битуват в съзнанието, изговарят се с вътрешна убеденост. Всички анкетирани са силно религиозни и напълно в тон с християнската традиция отричат езическите вярвания. Но едни споменават за свръхестествени езически явления, предадени от техните родители. Други говорят за християнски знаци и символи, давани от „отвъдното“. Всички тези хора са се интегрирали в модерността, отгледали са учители, юристи, лекари (Славейно е кандидатствало за „Гинес“ с най-много медици на глава от населението). Но поназнайват нещо и за „стария свят“, а знанието им е като конец върху забрадката. Колкото повече го дърпаш, толкова повече се разбулва една епоха, за която често съдим единствено по легендите. Тези хора стоят на границата между „новото“ и „старото“, а всяка разказана от тях история завършва с еднаква поука: в каквото и да вярва, човек просто трябва да бъде добър.

86-годишната баба Добра първоначално не говори за духове. Но от дума на дума стига до „бубураците“, които живеят вдън гора, построили са си тунели от клони и шума, хранят се с животни. След разговори и с други хора бубуракът се оказва местният дух, именуван хала, джин, дракус в различните райони на България. Бубуракът плаши хората, той е голям и снажен. Според едни не излиза от гората, за други влиза в крайните къщи, трети пък си спомнят, че с тях родителите са ги плашели като деца. Понякога се появява нощем и се страхува от първи петли, друг път дохожда денем. Според баба Добра бубураците са обитавали планината Иноглово, но ги изгонили бунтовниците. „Ходили навсякъде, но като чули че има комити, избягали извън граница“, разказва жената. Всичко това тя узнала от своята баба, което онагледява представите някъде в XIX век. Баба Добра е силно религиозна. Вади костите на мъртъвците от гробището на Славейно. В планинските селища земята не достига, няма място за гробове и като минат определени години, останките на мъртъвците се изравят, за да бъдат положени новите. Старите кости се слагат в торбичка в ковчега на новия починал, или в постройка в гробището. Докато разказва как хората вече увиват покойниците в дебели одеяла и останките трудно изгниват, баба Добра си спомня за смъртта на собствения си син. Бил още непогребан и в къщата влезли някакви хора да му запалят свещ. „Имаше едно шише, дето се сипваше вода – пукна се“, разказва Добра. За нея това е ясен знак, че синът й не е желал присъствието на тези хора.

Цялото село говори за случката в къщата на Пуда Стоянчина. Най-добре я описва 74-годишната баба Велика. Зимата тя живее сама в цяла махала, чест гост в дома й е бил Николай Хайтов, приятел на покойния й мъж. А ето и историята: „В оная къща, както стоят жените – предат, тъчат и си говорят, виждат как бакъра, пълен с нещо, на веругата (верига с кука – бел. авт.), се мести. Нещо го откача и мести. Мойта майка присъствала там и видела всичко“. Обяснението на хората е, че стопаните построили къщата върху стари гробове. И духът (джин) им показвал, че е недоволен. „Стопаните са били мъж и жена, възрастни. Разбират, че нещо става, но не са знаели, че има гробове. Бяха беднички, майка направи някое ядене и ние им го носим. Казваше вътре да не влизаме, отвън да чукаме, да викаме“, разказва баба Велика. Майка й е била религиозна, а случката станала, когато била на средна възраст – сигурно свидетелство за баба Велика, че разказът е истина.

Поверията приемат и други образи. Така например не само в Славейно се смята, че да убиеш змия в къщата не е на добро. Всеки дом си има стопанин и той е змия, в чието тяло се предполага, че се е вселил духът на някой от предците в рода. Специално бубуракът пък има аналогия с Мечия човек, който се появява в Широка лъка. Напоследък излязоха статии, в които се пише за живи свидетелства от такова същество, но доколкото няма доказателства, ще го приемем за мит. А препратка може да се направи и с вярванията във Врачанския балкан, също изследван от Гацин. „Описанието на бубурака съвпада с това на Чумника от село Камено поле (община Роман) – демонично същество, останало според населението от времената на чумата. Според някои легенди бил неин брат, според други той дори спасил хората от коварната болест. А може да се направи и препратка към друг образ в българската народна култура – св. Харалампий, честван на 10 февруари и наричан също Чумник“, твърди младият етнолог.

В основата на всичко е отношението на човека към света, непознатото, независещото от него. Демоните въплъщават страха, те обитават „чуждия“ свят, който е непонятен, но влияе върху житейската съдба. Имената им са различни в отделните области на България, но отношенията на хората и описанието им в представите са еднакви. Възникват в съзнанието все по повод на мъртъвци и се появяват на „гранични места“ – прага на къщата, края на селото, на моста, в старата воденица и т.н. Така например пак в Камено поле един от живите образи е този на Кераца, внучка на Иван Асен II. Тя се появява на моста при гробищата, макар и не на всеки.  „Старите казват, че се появявала, за да покаже, че скоро в селото ще се случи нещастие. Така и ставало“, разказва Гацин.

Една от най-старите жени в Славейно е 93-годишната Шинка Стайковска „Джинове нема, Господ е един, той ни пази и вервайте“, казва жената. През смях и с присъщия родопски диалект разказва за „възпитателната“ роля на духовете в нейното детство: „Баби сложили корпи на главини и викат: баба Ега, баба Ега.“ Шинка Стайковска също е религиозна и твърдо вярва във връзката с отвъдното. „Има задгробен живот, да знайте. Ако съм правила хубаво, хубаво ще найда. Ако съм правила лошо, ще ме наказва Господ. Ако правиш хубаво, то за внуците и правнуците хубаво ще е“.

Баба Шинка разказва за бременността си с третото дете. Тя била на 33 години, срамота било за онова време да ражда. Щяла да маха бебето. „През нощта ми се яви свети Илия на санон (на сън – бел. авт.). И ми каза: Да си не посмела“. Днес въпросното дете е културен и интелигентен мъж, доскоро учител в Славейно, вече пенсионер. Казва се Таньо Стайковски и слуша със симпатия историята на собственото си раждане.

Край Славейно има много параклиси. „Човек постоянно търси контакт с другия свят, осъзнава, че се случват неща, независещи от него, затова се появяват и места за границата между „тази“ и „другата“ земя – светилища, оброци, свети места и т.н. В старо време там е била точката на контакт между човека и божеството или свръхестествените сили, а също така и с мъртвите“, казва Гацин. Според него християнството е приобщило повечето езически вярвания.

Изследването на митовете в района не може да подмине и един твърде любопитен факт. С паметна плоча е почетен не човек или събитие, а истинска легенда. Митът разказва за някакъв ага, който си харесва българско девойче. То се казвало Злата Зенгин Милкова. Вместо да му пристане, момичето се самоубива. Това предание, срещано в подобни варианти навсякъде из България, символизиращо отстояването на народната чест, е датирано върху плочата – 28 август 1790 г. Изборът на августовския ден е разбираем, тогава се чества Свето Успение Богородично. Но датирането на годината е загадка. Никой не знае дали тази история се е случила, но митът е почетен с плоча, направена отдавна  и освежена наскоро. Тя е дело на хората от съседното село Петково и е по пътя за Славейно.

Като студент в Софийския университет Росен Гацин е проучвал и образа на чумата в народната памет. Някъде тя е страшилище, другаде хората си я представят като старица, кокошка, котка, кукумявка. Но Гацин е открил, че в Средните Родопи чумата е мома, която ходела нощем по къщите, пляскала с ръце и който я чуел – умирал. 100-годишният Бекир от село Дрангово, махала Колъ, казва: „Ага га чуеш мома да оди по сукакот и да чука ръките – онаа е била чумата“. А ето още живи разкази от възрастни родопчани: „Чумата е било страшно, казват старите, че се е чуело нещо надалеч, като рев ли, като викане ли, ора са пищели, страшно е било… Много е обичала питки с мед и ората правиле питки, та ги туряли на кръстопътя да се обърка и не мори човеците“.

Гацин е от последните етнолози, които изследват селото. „Имам щастието да живея точно сега, когато умира една епоха. Записвам последните й думи, чути в народната песен, в легендите, сънувани“, казва той. А после, когато епохата си отиде? „След като вярвания и ритуали изчезнат, значи просто от тях престава да има нужда“, спокойно разсъждава етнологът.

Извори за изследване на старото време са песни, предания, сънища, паметници, имена, изображения върху чешми, колони. Какви ли ще бъдат изворите за изследователите на „глобалния свят“ и „информационната епоха“?

 

*Текстът е публикуван във вестник “Сега” през 2011 г. със заглавие „По дирите на хали и чума“