Спи й се

Нощ. Бавачката Варка, тринайсетгодишно момиче, люлее люлка с бебе и едва-едва припява:

Цяла нощ до ранина,

нанкай, нанкай, на-ни-на…

 

Пред иконата гори зелено кандилце, а през цялата стая от ъгъл до ъгъл е опната връв, на която са прострени пелени и голям черен панталон. От кандилцето върху тавана се образува голямо зелено петно, а пелените и панталонът хвърлят дълги сенки над печката, люлката и Варка…Когато кандилцето захване да примигва, петното и сенките оживяват и се раздвижват, сякаш ги лъха вятър. Задушно е. Мирише на чорба и кожа за чизми.

Детето плаче. То отдавна е пресипнало и изтощено от плача, но продължава да врещи и не се знае кога ще се утихомири. На Варка й се спи. Очите й се залепват, главата й тежи надолу, боли я вратът. Тя не може да шавне ни с клепачи, ни с устни, струва й се, че лицето й е пресъхнало и се е вдървило, че главата й е станала мъничка като главичка на карфица.

– Всичко живо, що е вън – мърка тя, – спи спокойно сладък сън…

В печката пее щурче. В другата стая, зад вратата, похъркват стопанинът и чиракът Атанасий… Люлката жално скърца, самата Варка мърка – и всичко това се слива в нощен, приспивен рефрен, който е така сладко да слушаш, когато си лягаш в кревата. Сега обаче този рефрен само те дразни и досажда, защото те кара да задремеш, а не трябва да се спи; ако Варка, не дай боже, заспи, стопаните ще я пребият.

Кандилцето мига. Зеленото петно и сенките се раздвижват, проникват в полузатворените неподвижни очи на Варка и в нейния наполовина заспал мозък се напластяват неясни видения. Тя съзира тъмни облаци, които се гонят по небето и плачат като бебета. Ала ето – повя вятър, разгони облаците и Варка съглежда широк път, покрит с лепкава кал; по пътя скърцат каруци, влачат се някакви хора с торби на гърбовете, носят се напред и назад някакви сенки; от двете страни през хладната и сурова мъгла се виждат гори. Изведнъж хората с торбите и сенките падат на земята в лепкавата кал. – „Защо така?“ – пита Варка. – „Да спим, да спим!“ – отвръщат й. И заспиват дълбоко, спят сладко, а на телеграфните стълбове стоят врани и свраки и врещят като бебе и се мъчат да ги събудят.

– Цяла нощ до ранина, нанкай нанкай, нани-на… – мърка Варка и вече се вижда в тъмна и душна селска къща.

На пода мърда и припъшква покойният й баща Ефим Степанов. Тя не го вижда, но го чува как се върти от болка по пода и стене. Както той казва, „му се е разиграла хернията“. Болката е толкова силна, че не може да каже и дума и само засмуква в себе си въздух и трака със зъби като барабан:

– Бу-бу-бу-бу…

Майка й Пелагия е изтърчала към имението на господарите да каже, че Ефим умира. Отдавна е отишла и би трябвало вече да се върне. Варка лежи на печката, не спи и се вслушва в бащиното „бу-бу-бу“. Ала ето, чува се как някой пристига пред къщицата. Господата са пратили младия доктор, който им беше дошъл от града на гости. Докторът влиза в къщурката; не се вижда в мрака, но се чува как кашля и захлопва вратата.

– Дайте огън, – казва той.

– Бу-бу-бу… – отвръща му Ефим.

Пелагия се хвърля към печката и почва да търси кутията с кибрита. Минава една мълчалива минута. Докторът се поразравя из джобовете си, пали своя клечка кибрит.

– Ей сегинка, бащице, ей сегинка, – говори Пелагия, хуква навън и след малко се връща с парче свещ.

Бузите на Ефим розовеят, очите му блестят и погледът му е някак особено остър, сякаш Ефим вижда и през къщата, и през доктора.

– Е, какво има? Какво си намислил? – казва му докторът, докато се навежда към него. – Яаа! Отдавна ли го имаш това?

– Как? Ще се мре, ваше благородие, дойде ми времето… Нема да съм жив повеке…

– Хайде глупости сега… Ще те излекуваме!

– Както речете, ваше благородие, благодариме покорно, ама ний си знаем… Като дойде умирачката, няма накъде.

Докторът се занимава около четвърт час с Ефим; после се изправя и казва:

– Аз нищо не мога да направя… Трябва да отидеш в болница, там ще те оперират. Веднага заминавай… Непременно заминавай! Малко е късно, всички в болницата спят вече, но няма нищо, аз ще ти напиша бележка. Чуваш ли?

– Бащице, че какво ще го закара? – казва Пелагия. – Ние нямаме кон.

– Нищо, аз ще помоля господата, те ще дадат кон.

Докторът си отива, свещта гасне, и отново се чува „бу-бу-бу“… Половин час по-късно някой пристига до къщата. Господата са пратили каручка, за да се иде до болницата. Ефим се приготвя и заминава…

И ето настъпва прекрасна ясна сутрин. Пелагия я няма вкъщи: тя е отишла в болницата да разбере какво става с Ефим. Някъде плаче дете и Варка чува как някой пее с нейния глас:

– Цяла нощ до ранина, нанкай, нанкай, на-ни-на…

Пелагия се връща, кръсти се и шепне:

– През нощта го разпориха, а отзарана предаде богу дух…Царство му небесно, бог да го прости… Казват, че късно сме го закарали… По-раншко трябвало да сколасаме…

Варка отива в гората и там плаче, но изведнъж някой я халосва по тила с такава сила, че лицето й се блъсва в брезата. Тя вдига очи и вижда пред себе си стопанина чизмар:

– Какво дремеш, гнидо? – казва й той. – Детето реве, а ти спиш?

Той болезнено издърпва ухото й, тя тръска глава, люлее люлката и мърка песничката си. Зеленото петно и сенките от панталона и пелените се колебаят, мигат и скоро пак превземат мозъка й. Тя отново вижда пътя, покрит с лепкава кал. Хората с торби на гърбовете и сенките са изпоналягали и спят дълбоко. Като ги гледа, и на Варка ужасно й се доспива; тя би легнала с наслада, но майка й Пелагия върви наблизо и я кара да бърза. Те и двете отиват в града да си дирят работа.

– Дайте милостиня в името на Исуса! – моли майка й срещнатите хора. – Смилете се за бог да прости, господа добрички!

– Я дай детето тука! – отвръща й някакъв познат глас. – Дай детето тука! – повтаря същият глас, но вече сърдито и рязко. – Чуваш ли, мърло?

Варка рипва и като се оглежда, разбира за какво става дума: няма ни път, нито Пелагия, нито пътници, а насред стаята стърчи само стопанката, която е дошла да накърми бебето си. Докато дебелата плещеста стопанка храни и успокоява детето, Варка стои, гледа я и чака кога ще свърши. А зад прозореца въздухът вече синее, сенките и зеленото петно на тавана забележимо бледнеят. Скоро ще съмне.

– Вземи го! – казва стопанката, докато си стяга ризата на гърдите. – Плаче. Сигурно са го урочасали.

Варка поема детето, полага го в люлката и пак почва да люлее. Зеленото петно и сенките лека-полека изчезват и вече няма кой да й нахълтва в главата и да й затъмнява мозъка. Но пак й се спи, ужасно й се спи! Варка обляга глава на края на люлката и люлее цялото си тяло, за да надвие съня, но очите й все пак залепват и главата й тежи.

– Варка, запали печката! – раздава се зад вратата гласът на стопанката.

Значи, трябва вече да се става и да почва работа. Варка оставя люлката и тича под сайванта за дърва. Тя се радва. Когато бягаш или ходиш, не ти се спи толкоз, както когато седиш. Донася дърва, пали печката и усеща как вдървеното й лице се отпуска и мислите й се проясняват.

– Варка, сложи самовара! – вика стопанката.

Варка нацепва тресчици, но едва успява да ги запали и пъхне в самовара, когато чува нова заповед:

– Варка, изчисти галошите на стопанина!

Тя сяда на пода, чисти галошите и мисли, че би било добре да пъхне глава в големия дълбок галош и да дремне в него известно време… И изведнъж галошът почва да расте, да се раздува, запълва цялата стая. Варка изпуска четката, но веднага тръска глава, опулва очи и се мъчи да гледа така, че предметите да не растат и да не се движат в очите й.

– Варка, измий външното стълбище, че е срамота пред мющериите!

Варка мие стълбището, чисти стаите, после пали другата печка и тича към лавката. Работата е много, няма ни минута свободна.

Нищо обаче не тежи толкова, както да стоиш на място пред кухненската маса и да белиш картофи. Главата тегне към масата, картофите танцуват пред очите, ножът изпада из ръцете, а наоколо ходи дебелата, сърдита стопанка с навити ръкави и говори толкова силно, че в ушите звъни. Мъчително е също така да прислужваш на обяд, да переш и да шиеш. Има мигове, в които ти се ще, без да се съобразяваш с нищо, да рухнеш на пода и да спиш.

Денят минава. Като гледа как в прозорците притъмнява, Варка стиска изтръпналите си слепоочия и се усмихва, без и тя да знае защо. Вечерната мъгла гали нейните залепващи се очи и й обещава скорошен здрав сън. Тази вечер стопаните имат гости.

– Варка, сложи самовара! – вика стопанката.

Самоварът на стопаните е малък и преди гостите да се напият с чай, се налага да го подгряваш поне пет пъти. След чая Варка стои цял час на място, гледа в гостите и чака заповеди.

– Варка, я отърчи да купиш три бутилки бира!

Тя се откъсва от мястото си и гледа да тича по-бързо, за да прогони съня.

– Варка, бегом за водка! Варка, къде е тирбушонът? Варка, изчисти сельодка!

Ала ето най-накрая гостите са си отишли; огънят се гаси, стопаните си лягат да спят.

– Варка, полюлей детето! – прозвучава последната заповед.

В печката свири щурче; зеленото петно на тавана и сенките от панталона и пелените отново проникват в полуотворените очи на Варка, мигат и й размътват главата.

– Цяла нощ до ранина – мърка Варка, – нанкай, нанкай, нани-на…

А детето врещи, изнемогва от писъци. Варка отново вижда мръсния път, хората с торбите, Пелагия, татко Ефим. Тя всичко разбира, всички познава, но през своя полусън никак не може да разбере каква сила сковава ръцете и краката й, задушава я и не й позволява да живее. Оглежда се, търси тази сила, за да се отърве от нея, но не я открива. Най-накрая измъчена, напряга всичките си сили и зрение, гледа нагоре към мигащото зелено петно и – заслушана в пищенето, намира врага, който й пречи да живее.

Този враг е детето.

Тя се смее. Чудно й е как по-рано не е могла да съобрази тази дреболия. Зеленото петно, сенките и щурчето също изглежда се смеят и чудят.

Лъжливата представа завладява Варка. Тя става от табуретката и с широка усмивка, без да мига, се разхожда из стаята. Приятно и трепетно й е от мисълта, че сега ще се отърве от детето, което сковава ръцете и нозете й…Убий детето, а после спи, спи, спи…

Смеейки се, като намига и заплашва с пръст зеленото петно, Варка се прокрадва до люлката и се навежда над детето. След като го удушава, веднага ляга на пода, смее се от радост, че вече може да спи, и след минута вече спи дълбоко, като мъртва…

Превод: Бойко Ламбовски