„Ел Мараканасо“ – не мач, а погребение*

Може ли човек да потопи в гробна тишина „Маракана“ – най-големия стадион в света, където дори на тренировките идват поне по 20 000 зрители? Досега това са успявали да сторят само трима души. Те са папа Йоан-Павел Втори, Франк Синатра и Алсидес Гиджия. Пред първите двама публиката замлъква в знак на благоговение. А Гиджия става причина за най-голямата трагедия в историята на бразилския футбол. Победният му гол в решителния мач не само носи световната титла на Уругвай, но причинява мигновената смърт на десетина запалянковци.

–––-

Едва ли има бразилец, който да не знае какво се е случило на 16 юли 1950 г. Тогава на „Маракана“ се играе решителният мач за световната титла между домакините и Уругвай. За пръв и единствен път няма истински финал – победителите в четирите предварителни групи правят финална група и всеки играе срещу всекиго. Бразилия и Уругвай се откъсват пред Швеция и Испания. В последния мач и равен стига на „селесао“ да триумфира.

Всеки знае, че у дома и стените помагат. Уругвайците ги чака истински ад. И до днес това остава най-посетеният мач в историята – почти 200 000 зрители. Това е и най-драматичният финал. Не заради хубавата игра или броя на головете. А заради нечуваните последствия.

„В съблекалнята капитанът Обдулио Варела ни строи и обяви, че излизаме за победа. А който го е страх от публиката, да си сложи памук в ушите. Варела нареди на вратаря Гастон Масполи да умре, но да не пуска гол“, започва разказа си пред „Сега“ героят от онзи мач Алсидес Едгардо Гиджия. 80-годишният уругваец бе открит по телефона в Монтевидео със съдействието на колеги от испанският спортен всекидневник „Марка“.

Същата сутрин капитанът купил пачка бразилски вестници и ги раздал на съотборниците си, за да ги надъха. От всички издания гледали лицата на бразилските играчи, обявени предварително за бъдещите световни шампиони.

„На терена едва не оглушахме. Но Варела даде тон за песен и всички запяхме химна на Уругвай“, спомня си Гиджия.

След нулево първо полувреме нещата тръгват по мед и масло за бразилците. С гол на Фриаса те повеждат в 47-ата минута. „И думата пак взе Варела. Под оглушителния шум на трибуните той изкрещя, че щом сме получили гол, следва да им вкараме два“, казва Алсидес Гиджия. Той подава на легендарния Хуан Скиафино, който в 67-ата минута изравнява. И сам вкарва второто попадение в 79-ата. То влиза в историята като „Ел Мараканасо“ – т. е. „ударът на „Маракана“. „Аз нападах отдясно. Разиграхме едно подаване с Хулио Перес. Преодолях пазача си – Бигоде, и приближих вратата под доста остър ъгъл. Забелязах обаче, че вратарят на бразилците Моасир Барбоза очаква да центрирам към Скиафино или Перес. Той се измести към средата на вратата и освободи ъгъла. Реших да рискувам и стрелях ниско по тревата. И чудото стана – топката тупна два пъти, Барбоза се хвърли в ъгъла, но напразно – тя мина над него и влезе във вратата. А аз повярвах едва след като на стадиона се възцари гробна тишина“, споделя Гиджия.

Голът му направо нокаутира бразилците. Те нямат сили да организират свястна атака и мачът завършва при този резултат. Гледката е неописуема. „От трибуните долитаха само хлипания. Сякаш погребваха някого. Футболистите на Бразилия плачеха като деца. Много от нас, уругвайците, също не се сдържаха. Почувствахме се така, сякаш сме сторили нещо на комшиите. Вижте, ние сме малка страна. Едва ли има уругваец, който да не е ходил в Бразилия и да няма свой приятел там“, обяснява авторът на „Ел Мараканасо“. Освен Гиджия днес са живи още само трима от уругвайския отбор, триумфирал на „Маракана“ – Оскар Мигес, Хуан Карлос Гонсалес и Анибал Пас.

Връчването на купата минава без планираната тържествена церемония. Все пак накрая публиката и бразилските футболисти намират сили да поздравят победителите.

Последствията от този мач наистина са ужасяващи. Цели 20 години Бразилия и Уругвай не успяват да се срещнат. Чак през 1970 г. предвожданият от Пеле отбор си отмъщава на полуфинала на световното в Мексико с 3:1. Но преди мача всеки бразилски функционер смята за свой дълг да заяви на футболистите, че могат да загубят срещу всекиго, но не и от „урусите“. Това пише Краля на футбола в биографичната си книга „Моят живот и прекрасната игра“.
След 16 юли 1950 г. бразилките плашат непослушните си деца с „чичко Гиджия“. А в Уругвай се шегуват, че бразилците „напълват гащите“ едва щом някой произнесе името на малката страна.

През 1972 г. светът е разтърсен от „чудото в Андите“. 16 уругвайски младежи са спасени, след като прекарват 70 дни в ледените планини заради самолетна катастрофа. За да оцелеят, те се хранят с труповете на загиналите. Един жълт бразилски вестник коментира драмата така: „Сега вече можем да простим на нашите футболисти за загубата през 1950 г. Все пак те бяха победени не от хора, а от канибали“.

*Статията е публикувана във вестник „Сега“ през 2006 г. под заглавие „Алсидес Гиджия – човекът, който потопи „Маракана“ в гробна тишина“. Гиджия вече не е жив. Той почина през 2015 г., точно когато се навършват 65 години от драматичния мач. По ирония на съдбата или не „Ел Мараканасо“ взе и неговия живот. На снимката – отборът на Уругвай от 1950 г., снимката е с публичен достъп във ФБ.