Клокочеща непоносимост на граница без бариери

В пространството между двете бариери земята изглежда ничия. Граничният полицай на изхода на Сърбия току-що ни е върнал документите и очакваме да преминем още една проверка, за да се върнем вкъщи. Зад гърбовете ни остава новата магистрала Ниш-Цариброд (днес Димитровград), а пред нас над контролния граничен пункт под дъжда и силния вятър плющят две знамена – българското и европейското.

В друг сезон това място почти не се забелязва. То като че ли не принадлежи никому. Автомобилите форсират от едната будка до другата, шофьорите са нетърпеливи, а пътниците се настройват за още няколко завоя през планините, докато отново излязат на магистралата. Оттук до столицата на последната европейска държава преди Турция са само някакви си петдесетина километра. Но не и през юли. Тогава това място изпъква сред околните пейзажи, защото поне от два-три километра до входа на България всички са пленници. Колоната от автомобили с регистрации от Германия, Австрия, Франция, Холандия и дори Дания е станала километрична. Във всички автомобили се говори на турски. Ако пътувате от Пирот по стария път може и да не забележите огромното задръстване. То обаче е видимо отгоре, новата магистрала дава идеален панорамен поглед над стотици автомобили, кретащи един след друг. Тировете и автобусите минават бързо. За тях има отделна лента и дългите им прашни тела се изнизват почти светкавично. Това обаче не важи за нас, за приклещените. Отпускарите от Западна Европа бързат, но няма как да прелетят над проверките и още в началото на колоната наизлизат от автомобилите. Трилентовият еднопосочен път обаче е залят от суматоха далеч преди да се вклинят в потока. Десетки млади и не чак толкова млади мъже с пластмасови бутилки ви пресрещат веднага, щом се измъкнeте стария криволичещ път от Цариброд или се спуснете от магистралата. Тази тълпа си изкарва хляба тук, насред нищото. Първият, който пресрещне кола, има шанс да получи евро. Те не говорят немски, нито английски, още по-малко турски, може би с изключение на някоя и друга дума. Справят се обаче с езика на тялото. Посочват предното стъкло, размахват енергично ръка, сякаш отмиват въздуха и ако шофьорът не реагира, се спускат към следващия автомобил. Мръсни са, пъргави, мокри и мургави. Този юли дойде с много дъждове, но еврото си е евро. Могат да забършат със суха кърпа капака, да разменят по някоя слугинска усмивка с хората, които се връщат в родината за лятната ваканция. В мига, в който отклониш услугата с красноречив жест, те вече са изтичали към колата зад теб, готови да извадят от джоба поредната сервилна усмивка за следващия шаран. Вероятно изкарват добри пари, защото са много. Приличат на армия. Армия миячи, въоръжена с пластмасови бутилки, четки и хавлиени кърпи. Професионални странници, които прелитат от кола до кола, оглеждат с набито око пътниците, подкупват със смешни гримаси децата. А последните са много. Може би двадесет пъти повече, отколкото са притичващите между автомобилите мъже. Във всяка кола има поне две деца. Те вероятно са родени на запад, но всяка година родителите им ги връщат при корените. Някои спят, други са подали лица през спуснатите прозорци, други играят на електронни игри или гледат филмчета на мобилните си апарати. Родителите им видимо са уморени. Те знаят, че оттук до Истанбул е само магистрала, но умората вече си е казала думата и трябва да са нащрек. Прилепят ли се към предния автомобил, шофьорите изключват двигателите. Отварят вратите и оглеждат кривата и дълга като шарена метална река колона. Моторите са замлъкнали и шофьорите от Западна Европа бутат автомобилите, за да се придвижат. Правят го и жените. Мъжът подлага рамо на рамката на купето до шофьорското място, а жената бута колата отзад. Децата са свикнали, защото някои се усмихват, а по-големичките помагат. Има нещо странно в това. Нещо като ритуал, може би, макар да е логично, че вероятно искат да пестят бензин или да опазят двигателя от прегряване. Някои слизат от колите с обувки, други обаче са боси и се обуват едва на асфалта. Почти няма незабулена жена. От тези хора, идващи от Запад, лъха на Анадола. Те не са интегрирани, както пишат вестниците и ни убеждават говорещите глави от телевизорите. Вероятно живеят в затворени квартали, но дори и да не е така, на тази граница те приличат на хора с друг културен код. На границата се говори само на турски. Забрадките изскачат от всеки автомобил, на сръбските павилиони преди техния граничен пункт, се продава чай. Хората край магазините, в които можеш да купиш от парфюм до памперс, не са много. Пътниците, които идват от Западна Европа, не купуват сандвичи от сърбите. Двама-трима чакат дюнери, които им предлага павилион с надпис на турски. Колоната автомобили ръмжи. Не всички са с изключен двигател, но когато някой надуе клаксона, десетки шофьори го последват. Тълпата миячи е останала далеч зад гърбовете ни, но тук друга тълпа, разпределена по автомобилите, надава вой. Тя фучи, скърца, недоволства, бърза. Някои българи правят забележка. Други просто жестикулират. Но шумът е толкова мощен, че прилича на грохот насред хълмовете наоколо. Сръбските полицаи видимо не бързат. Колоната едва се влачи, за да спре само след пет метра отново. Между двете бариери. Разбира се, сега бариери няма. Ничието пространство е обиколено само от знамена. Вдясно е изоставен отдавна затворен фришоп. Табелата над него е ръждясала, буквите едва се четат, а зад мътните стъкла на камари лежат покритите с прах стари щандове, столове и празни кашони. Като че ли онзи, заключил вратата за последно преди десетилетия, не е очаквал, че няма да се върне. От това място гледката на юг е открита. Шосето се вие, изчезва зад зеления хълм, а нататък е вече познатото, то отстои само на километри от родния дом.

Това е ГКПП Калотина. Една малка точка от римския път Виа Милитарис или Цариградския друм. Този път отвежда пътниците от Азия до сърцето на Европа. По него от римско време до днес маршируват войски. Затова е и милитарис. В многогласния ни свят и за други, този път е културен коридор, защото свързва Изтока със Запада. Но очевидно е и двете. Запушените транспортни коридори създават не само напрежение, отразено в надутите до дупка клаксони. Те събират в едно малко пространство различни култури, най-малко два цивилизационни модела, върху една шепа земя. Тази земя не е нито тяхна, нито наша. Тя е опасана с пътища, за да не се сблъскваме, когато пътуваме. Но сблъсъкът е неизбежен. Насред изгорелите газове, какофония от езици, шарени забрадки, боси пети и ужасно, ужасно, ужасно нетърпение в един свят, който все още се колебае дали е глобализиран или това е само повърхността, отдолу тлеят стотици, а може би хиляди граници, в които клокочи бедност, армия безработни мъже, хиляди деца, отгледани през границите, новите гета  и тлеещо, горещо нетърпение по истински родния дом. Единственото, което ти е скъпо. И твое.