„Господи, нека стисна ръката на детето си, и ми вземи живота“

27 август 1982 г., 9 часа сутринта. Мозамбик. Един джип бавно напредва по току-що трасирания през гората път. Пътниците са българи: инженери и строителни техници. Шестима.

В южната част на земното кълбо е зима, Африка е хладна и дъждовна. Но не това е причина пътуващите да са сгушени и настръхнали. От известно време се разнасят тревожни слухове за конфликти между местните правителствени сили и появили се в района партизани. А българските строители нямат дори елементарни средства за самозащита. Всеки ден влизат на 100-150 км в джунглата, за да изпълняват задълженията си.

Изведнъж пред колата изскача висок чернокож мъж. Обсипан е със странни червени панделки, окичен с оръжие и патрондаши. Край пътеката са налягали един до друг въоръжени до зъби чернокожи бойци.

Българите са отвлечени. Четирима мъже и две жени прекарват 72 дни в джунглата в плен.

***

Това е една история, сред най-стриктно пазените от Държавна сигурност. В нея има живот сред заредени срещу теб автомати, препускане в джунглата, взривен самолет, мъртъв съветски полковник, ковчези. „Господи, искам да отида, да хвана ръката на детенцето си, да го разходя пред детската градина, и тогава ми вземи живота“, простенва един от пленниците.

***

Цялата тази история е като на кино. Днес оживява в съвсем истински кино – документално. Творчески екип е филмирал драмата. Тя е с хепиенд. 30 години по-късно оцелелите заложници застават пред камера и разказват какво е да си жертва на терористичен акт, зад който стои цяла армия (РЕНАМО, движение за национална съпротива, протежирано от САЩ и воюващо с подкрепяната от СССР официална власт в Мозамбик). В лентата говорят и дипломати, проследявайки действията и бездействията на редица посолства за спасението на заложниците.

Филмът се казва “Двата слона и тревата”. Заглавието е изведено от думи на една от жертвите на отвличането: „Двата слона САЩ и СССР се бият, а ние сме смачканата трева под тях“. Филмът е изключително интересен, използвани са архивни телевизионни кадри, както и снимков материал на самите българи в Мозамбик (на първата илюстрация към публикацията е сцена от живота в африканската държава, на втората – част от отвлечените българи). Сюжетът не е само политически и криминален. Той проследява промяната на характерите и взаимоотношенията между пленниците, поставени в пределна ситуация на живот и смърт. Ужас, страх, вцепенение, плач, лудост… – се смесват с усещане, че играят приключението на живота си. Друго голямо достойнство на филма е неговата искреност. „Отидох в Мозамбик да работя заради трите хиляди долара“, споделя участник в драмата. „Искахме апартамент да си купим“, добавят други. Спомнят си как радио „Свободна Европа“ е единственото, съобщило за тях. Но през смях уточняват, че ги е представило за „антикомунисти“ – с надеждата, че ще се изкарат жертва на комунистическия строй.

Сценаристи са проф.Николай Проданов и Ралица Димитрова. Режисьор е Ралица Димитрова, оператор – Пламен Герасимов. Николай Проданов е историк, фокусиран върху теми от националната сигурност. Именно той разбира за отвличането през 1982 г., което дълги години е табу в България. Филмът е осъществен благодарение на фонд „Култура“ на община Варна. През август ще бъде излъчен по телевизия „Варна“, а вероятно и по национални канали.

***

С днешна дата цялата тази тема отваря един много важен ракурс към българското кино. Стойностни неща се правят, въпросът е, че не срещат достатъчна подкрепа. В случая община Варна е единствен спомосъществувател (петима от отвлечените са варненци). Високата култура се нуждае от мощно рамо, иначе чалгата ще убие всички ни.