Относно три споменавания на “българи” в литературата

1856 г. се създават първите български читалища, раждат се Райна Княгиня и Стоян Михайловски; Георги Раковски издава пробен брой на вестник „Дунавски лебед“. Същата година в Истанбул се обнародва т.нар. хатихумаюн, гарантиращ традиционните права на християнските общини, докато в Париж се подписва договорът, който слага край на Кримската война между Русия и Османската империя. Същата пролет в Мелбърн, Австралия, се провежда първият работнически протест с искане за осемчасов работен ден. В Австрийската империя се раждат Зигмунд Фройд и Никола Тесла; в Германия е открит неандерталският човек. Бунтовете в Европа са се поуталожили, докато в живописта се задава импресионизмът, а в поезията мястото си заема свободният стих. Поемите, написани в „проза“, изглеждат все по-естествени и никой не се съмнява в тяхната „абсолютна“ адекватност.

Въпреки че продажбите от първото издание на „Стръкчета трева“ са трагични, през 1856 г. Уолт Уитман прави в пъти по-обемно второ издание, в което включва интересуващата ни поема Salut au monde! (Поздрав към света!). Текстът ще бъде допълван с леки изменения в последващите издания, но още в първата си редакция американският поет споменава и нас, българите. Стихотворението започва с една автореференция: „Хвани ме за ръка, Уолт Уитман!“ и няколко подканящи въпроса в началото на отделните части: „Какво заема място в теб, Уолт Уитман?“, „Какво се чува там, Уолт Уитман?“, „Какво съзираш там…?“. Отговорите сякаш следват „издутата Земя“ с „верига от халки, една за друга свързани, без край“, „сред пояси, морета, водопади, гори, вулкани и тълпи“…

След като поетът е чул песента на труженика, испанските кастанети в сянката на кестените, мелодиите по стари стихове на италианските гребци, скакалците в Сирия сред посевите и тревите, коптските напеви, мексиканските мулетари, арабския мюезин от високата джамия, хриптенето на робските гърди, псалмите, които четат юдеите и т.н. След като е приветствал малките ферми и селца, развалини и гробища, затвори и фабрики, дворци, коптори, варварски колиби, номадски шатри по повърхността, водното изобилие и планините – веригите на Андите, Хималаите, Тян-Шан, Алтай и Гхати, на север Дофра, край морето Хекла… червените мадагаскарски планини, пустините на Либия, Арабия и Азия; след като преброжда и местата на древните империи, след като вижда и Христос, и Кнеф, и Хермес, и бойните полета на Земята, местата на сагите, степите на Азия и тумулите на Монголия, на Абисиния платата, снежни равнини и ледени полета и пр., градовете на Земята, изпарения, издишвани от неизследвани страни…

След като вижда черноработниците на Земята, „цивилизация и варварство – без да подбирам, с тях се смесвам, / за да приветствам жителите на Земята“, идва и 11-ата част на поемата: „Ти който и да си! / Син или дъщеря на Англия!“, след което се изреждат националности и раси и идва ред на следния пасаж: „Сардинец и баварец! Шваба! / Саксонец! Влах! И българин! / Грък! Римлянин! И неаполитанец!“… Скоро европейците се изчерпват в изброяването и започва изреждането на националности в Азия и Океания, и т.н. Разбира се, картината не е, а и едва ли би могла да е напълно изчерпателна, колкото и всеобхватна да изглежда в стихотворението – от нашите съседи не са споменати изрично тези от Запад например, въпреки че от 1835 г. сърбите вече дори имат своя конституция.

Може би това е и причината поетът да се застрахова в края на тази 11-а част: „И вие, подир векове, когато чувате гласа ми! / Където и да сте, към всички се обръщам, / дори ако не ви посочвам тук! /…/ Защото до един сме неизбежни, / и до един – безкрайни. С право над Земята / и с общи, вечни със Земята цели – до един. / И до един еднакво сме божествени“. Тези стихове заслужават специално внимание, тъй като дават ключ за цялостното разбиране на произведението, както и на позицията на лирическия герой, ако използваме този оперативен шаблон, в по-общ план дори за неоезическия обрат и космополитизма на Уолт Уитман, израстващ от „новата американска идентичност“ с парафразата на Емърсън, че „Самите Съединени щати всъщност са най-великото стихотворение“.[1] „Защото до един сме неизбежни, казва поетът, и до един – безкрайни“…

Свикнали сме да мислим, че до Априлската епопея българите не съществуват за Запада, че сме забравени от столетия и че едва ли не сме изличени сред християнските народи на ориенталската империя, но ето че има кой да измие патината на това клише и не случайно може би това е „поетът на Новия свят“ в пълния смисъл на тези думи. Разбира се, един поет, бил той и Уолт Уитман, не може да е идеален заместител на „общественото мнение“, което ще избухне две десетилетия по-късно, но да се върнем за малко на двустишието „Саксонец! Влах! И българин! / Грък! Римлянин! И неаполитанец!“ Къде е поставен българинът, защо в тази точно компания? Къде са и защо ги няма народите на бивша Югославия или албанецът, да речем?

Четенето на Уолт Уитман през подобни етнически и националистически маркери вероятно е последното, за което той и познавачите на поезията му биха се съгласили. Но само на пръв поглед, според мен, защото темата е изрично зададена. Парадоксално или не, но сам той, Уолт Уитман, е олицетворение на Америка преди Холивуд и Статуята на свободата, преди „Макдоналдс“ и „Кока Кола“. Затова мнозина погрешно, според мен, четат това стихотворение като призив към милионите настоящи и бъдещи имигранти, и пр. По тези и подобни въпроси може много да се говори и да се приведат други стихове („Ти ли си новият човек от мен привлечен?“, „Възпявам себе си“ и др.), но нека се върнем около 1300 години назад във времето и да разгледаме един друг пример.

Към 547–548 г. един пътешественик от Александрия, Египет, оттеглил се в манастир на Синайския полуостров, съставя своето голямо съчинение под наслов „Християнска топография“. Името му е Козма Индикоплевст, т.е. „плавалия до Индия“, чиито пътища като търговец са го отвели  покрай черноморското крайбрежие, в Арабия, Източна Африка, чак до остров Цейлон. Както вече се досещате, интересът към този ранносредновековен бестселър от страна на българските изследователи идва не толкова от критиката на Козма на Птолемеевото учение за вселената[2] и тълкуването на Писанието по въпросите на физическата астрономия, колкото от многобройните преводи на книгата сред т.нар. южни и източни славяни и споменаването на българите в съчинението.

И така, в частта за разпространението на християнството по света, нали и заглавието е „Християнско местоописание“, четем, че „Също така и у бактрите, и у хуните, и у персите, и у останалите индийци, и у персарменците, и у мидийците, и у еламитите, и в цялата персийска земя има безброй църкви и епископи, и много християнски народи, и много мъченици, и монаси безмълвници. /…/ Също така и в Киликия, Азия, Кападокия, Лазика, Понт и в северните области – между скитите, хирканите, херулите, българите, еладците, илирийците, далматите, готите, испанците, римляните, франките и другите народи чак до Гадира към северната част на Океана, има люде, които са повярвали, възвестяват Христовото евангелие и изповядват възкресението на мъртвите.“[3] Каква е различното от епохата на Новото време и Уолт Уитман, връщайки се 13 столетия назад? Как вижда нещата александриецът от 6. век в сравнение с един янки от 19. век? Българите отново са поставени между германци/власи – херулите, и гърци, и римляни, с разликата, че в този кратък пасаж са упоменати и днешните ни западни  – илирийци и далмати – съседи.

Очевидно е, че съгласно днешните ни познания, изброяването на народите, общо взето, става от изток на запад, като за тази цел трябва само да разменим местата на хирканите, обитаващи най-вероятно южното и източното крайбрежие на Каспийско море, и скитите, които би следвало да разположим по северните брегове на Черно море. Разбира се, и римляните са преди испанците, строго погледнато, като цяло това е положението и до ден-днешен, независимо коя страна на Дунава заема днес племето на българите. Ако продължим малко по-натам със смелото предположение, че американският поет от 19. век може би е знаел нещо за българите от хроники за времето на най-голямото им могъщество, то това и ще обясни липсата на останалите по-малки народи на Балканите.

Така например в том II на „Латински извори за българската история“, стр. 59, можем да прочетем следния откъс от произведение на Валафрид Страбон, излагащ в стихотворна форма събития от политическата история на Франкското кралство по време на Лотар I и по-точно конфликта между франките и българите през 827–829 г. по река Драва и в Горна Панония (дн. Австрия и Унгария):

 De adventu Hlotharii imperatoris

Intus, extra, longe, iuxta

fulgeat Concordia;

Britto cedat atque Bulgar

omnis ardor hostium.

 

По случай пристигането на император Лотар

Нека вътре, вън, далече и наблизо

да цари съгласие; нека отстъпи [пред

теб] бретонецът и българинът, и всякакъв

вражески напор.

 

Използвана литература

Хермес 11’01. София, „Тот-Х“ – „Хермес“, 2001 г.

Уолт Уитман. Летя над всичко (Избрани стихотворения). София, ИК „Критика и хуманизъм“, 2015 г.

Фредрик Джеймисън. Единствена модерност (Есе върху онтологията на настоящето). София, ИК „Критика и хуманизъм“, 2005 г.

Юрген Хабермас. Философският дискурс на модерността (Дванадесет лекции). ЕА – Плевен, 1999 г.

 

 

[1] Уолт Уитман. Летя над всичко, (Избрани стихотворения). София, ИК „Критика и хуманизъм“, 2015 г., стр. 2.

[2] Наред със съдържащия бестиарий, пътеписи и пр., „Християнска топография“ е прелюбопитна книга и доколкото представя една нова, християнска представа за света, чиято форма вече не е кръгла, а наподобяваща паралелепипед, тоест за негов модел се използва старозаветната скиния, чиито схематични изображения биха могли да се оприличат на авангардистки рисунки. Приликата на [ранното] християнство с модернизма, като понятие от естетиката и морала, не свършва дотук, разбира се. Модернизмът, като понятие от естетиката, се появява в речника на европейците в първата половина на миналото столетие, като в различните държави, които повече или по-малко влияят на този речник, хронологията се различава в тесните си рамки. Американският философ Фредрик Джеймисън твърди например, че пръв използва термина modernismo никарагуанският поет Рубен Дарио през 1888 г., очевидно като синоним за стила, наричан на други места symbolism или Jugendstil. И ако в една по-различна координатна система, касаеща този път най-вече морала, модерността скъсва по радикален начин с традицията и основава изцяло нов подход към битието на биващото, то не е трудно да вземем за пример християнството поне що се отнася до собственото ни минало и бъдеще. „Бъдеще“ дотолкова, доколкото „новото време“ означава все предстоящата епоха, започваща с второто пришествие. Макар в същото време чисто светското хронологическо разглеждане на настоящето да ни поставя в отправна точка „след новата ера“, сиреч „след Христа“, Който пък  (за нас християните) вече е възкръснал от мъртвите за вечен живот, а това значи, че (ние) би следвало да живеем във, със и чрез Него, а не след Него.

[3] Цитатът е по ГИБИ (FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE). Том I. София, БАН, 1954 г., стр.  197. Интернет достъп: http://macedonia.kroraina.com/gibi/1/gal/1_197.html

 

На снимката: Вселената във формата на скинията на Мойсей. Миниатюра от Лаврентиевския ръкопис на „Християнска топография“