Лицемерие ли е свободата?

Едва ли има исторически период, в който хората да не са смятали своето време – времето, в което живеят – за най-добро. Така смятаме днес в епохата на глобализацията, която ни дава бърз достъп до всяка точка от планетата, така са смятали обаче и хората в навечерието на първия глобален катаклизъм, предизвикан от човечеството – Първата световна война. Разбира се, тази картината не би била пълна и вярна, ако не допълним, че от появата на Христос досега, християнският свят очаква и Апокалипсиса, пришествието на Спасителя, който да накаже отклонилите се от вярата и да награди с вечен живот кротките, да приеме онези, които са се обърнали и са станали като малки деца, за да влязат в Царството небесно. Но дали тази представа за по-добрия свят, за по-добрия живот е вярна… Ние приемаме казаното по-горе за истина, защото непрестанно сравняваме своето поколение и условията, в които живеем с времената преди нас и хората тогава. Днес имаме достъпно здравеопазване, гарантирано от закона, имаме законодателство, което постулира неприкосновеността на живота и имуществото ни, свободни сме по силата на международните договори и всевъзможни харти да изказваме мнение, да се сдружаваме в икономически и политически съюзи, да купуваме и да продаваме. На изброеното едва ли би се намерил човек, който да възрази. Но казаното по-горе макар да не е лъжа на пръв поглед, няма как да е напълно вярно. И тук не става дума за субективното усещане, което всеки от нас има за справедливостта, истината, доброто, благоденствието и не на последно място за свободата, която би трябвало да е неотменима. Нека обаче опитаме да погледнем на нашия, уж цивилизован свят по-отблизо. За кого времето днес или времето преди сто години е било по-добро от епохите преди това. За собственика на магазин за тютюн в центъра на Лондон по времето, когато Великобритания издига  първите концентрационни лагери в Африка, или за малкия фермер отново в Африка, видял единственото си богатство да изгаря, подпалено заедно с фермите на още 30 хиляди души, от същите тези англичани? За поданика на Леополд Втори в Белгия, който продава изделия от каучук или за личния роб на същия този Леополд, който добива каучук с цената на живота си в Конго?

В настоящето приемаме почти без спор постулата, че последните времена, от Ренесанса и Просвещението насам, а още повече в либералната епоха, нашите права са гарантирани. Но тези права, де юре, са били гарантирани и по време на двете англо-бурски войни и по времето на Леополд… В Англия още през 1628 година е приета Петиция за правата, според която кралската власт се простира дотам, откъдето започват индивидуалните права и свободи за поданиците на краля. 50 години по-късно парламентът на същата тази империя гарантира правото на свободен избор, правото на свободни обсъждания и т. н. Всички познаваме и приноса на Франция с Декларацията за правата на човека, в която се казва, че всички хора се раждат и остават свободни по достойнство и права, както и приноса на САЩ с Декларацията на независимостта, която дръзновено ни обещава, че имаме право да бъдем щастливи.

Но къде са тези права?! И за кого, де факто, са написани? Според една от най-разпространените версии т.нар. бели страни, тоест достигналите по-високо ниво в цивилизационно отношение държави, стъпват в Африка, за да освободят Черния континент от робството и такива диващини като човешките жертвоприношения, канибализма и т. н. Мисионерите прокарват сухоземни и морски пътища, за да възвестят на изостаналия според тях свят Евангелието, а заедно с него да изпълнят цивилизационната си мисия и да му „подарят“ свободата. Свобода, подразбира се същата, каквато има всеки един гражданин от метрополията. Всички знаем обаче, че тази идея, написана и наложена от по-добрия свят, не е нищо повече от пропагандно клише. Или с други думи казано, тя е лъжа.

Днес и на малките деца е ясно, че дейността на мисионерите е само маска за експанзията и тоталното ограбване на покорените от по-“издигнатия“ човек народи. След като нито дипломацията, нито евангелизацията успяват да надвият традиционната търговия и вярвания, се ражда убеждението за „дълга“ на белия човек, натоварен макар и със сила, с мисията да освободи народите от игото на техните тирани и да ги научи да експлоатират своите собствени богатства. Доколко богатствата на тези, взети под опека племена и държави са собственост на хората, а не на завладялата ги империя, вече знаем. Всички големи сили от края на по-миналото столетие се стремят да извлекат максимална изгода от Африка, правейки възможно най-малко разходи. Нещо повече, техните привилегировани компании на Черния континент, притежавали суверенни права да събират данъци и да поддържат армии, които уж трябвало да предпазват едното местно племе от другото, докато всъщност били използвани за кървава саморазправа. Горната картина не би била пълна, ако не припомним, че двама от авторите на Декларацията на независимостта, която гръмко раздава право на щастие, са крупни робовладелци. А един от тях, Томас Джеферсън притежава близо 200 роби, докато критикува Британската корона за… търговията с роби.

Разбира се, това далеч не са единствените примери за нещо, което днес меко бихме нарекли обикновено двуличие. Преди Първата световна война, която част от световния елит чакал едва ли не с нетърпение, а обикновените хора приели като гръм от ясно небе, уж неутралната по смисъла на международните договори Белгия, бива нападната първа. Тогава започна и най-дългата битка, за която един немски писател ще напише „На Западния фронт нищо ново“, но и най-голямата касапница. Но това е удар не само срещу неутрална по смисъла на правото (какво беше това?) Белгия, а удар срещу свободата, гарантирана от същото това уж право. Всичко се разпада. Договори и домове, държави и техните уж цивилизационни, постигнати чрез свободно договаряне, достижения. Съдбата на милиони хора по света е поставена на карта, на колене са семейства и градове, пометени са империи, свалени са корони, с барут и кръв се чертаят контурите на един нов, невиждан дотогава свят. Докато накрая сред руините и пушеците не се създава Обществото на народите, което оттогава насетне бе призвано да възпира войните, които всички, но без победените през 1918 година, вярвали, че са загърбили завинаги. Но нито Бог, който казват, се е смилил над човечеството след Потопа и едностранно е поел ангажимент да не ни погубва, нито нравственият императив, нито юридическите закони, нито договорите успяват да ни спасят от Втората световна касапница, избухнала само две десетилетия след първата. И завършила, както и всички войни дотогава, отново с договори, отново с обещания, отново надежда, че видяното и преживяното няма да се повтори. Никога повече.

Но нарушени договори, които като че ли ни гарантират свободата, има не само на международната арена. Никой не е застрахован от грешки, гласи един стар рефрен. Войните са грешка безспорно. Но грешка ли е самомнението на белия колонизатор, което му дава абсолютни права да се разпорежда със съдбите на хората под благовиден предлог? И загърбвайки всички закони, сред които и десетте божи заповеди, в които същият бял колонизатор се кълне? Нима е грешка и Обществото на народите, защото едно обещаваше, а пък друго се случи в действителност? Грешка ли е наследникът на това общество, а именно Организацията на обединените нации… Нима съвременният човек не наблюдава война след война, след война…

Ако фермер в Африка загуби единствената си педя земя, поминъка и здравето си, близките си, държавата си, а получи насреща обещание, записаното в законите на белия човек, той по-свободен ли става? Или може би по-богат по дух?

През 20-те години на миналото столетие един социален мислител прогнозира, че големите корпорации ще убият частната собственост. Прогнозата е направена не в комунистическия Изток, а в сърцето на корпоративния свят Америка. И то във време, когато частната собственост не изглежда застрашена именно там. Както знаем, класическата частна собственост означава правото на притежание, ползване, управление и разпореждане със собствеността. Но възникването и развитието на големите корпорации от края на XIX и досега постепенно изкоренява това класическо схващане, докато напълно и де факто го унищожи. Днес едва ли има икономист, освен фанатичните пазарни апологети, който да каже, че свободните пазарни отношения важат за всички. Напротив, в нашия свят отдавна властват, при това напълно законно „аристокрация на мениджърите“, която управлява транснационалните компании, чиито пък физически собственици са невидими. Техните имена не присъстват в официалните документи. Но не само невидими, а и мобилни, взаимно заменяеми, защитени от банковата тайна или прикрити в офшорни зони. Когато през 16-ти век заедно с печатната преса се създават акционерните дружества, всеки акционер е отговарял за собствеността с имуществото си. Днес „отговорността“ е размита съвсем законно, защото всеки акционер във всеки един момент може да продаде своя дял, да изтупа ръце и да се втурне към следваща компания, която няма да управлява лично, а чрез  наемници, обучени в най-престижните световни университети. Тези наемници, тази нова аристокрация няма родина, тя прекосява земното кълбо за часове и във всеки един момент е готова да продаде старомодни понятия като морал и чест, за дом по света и банкова сметка. Впрочем, същото може да се каже и за всички останали наемници – държавните чиновници, наемните работници във фабриките… Всички тези хора и групи договарят отношенията си с корпорацията, държавата или собственика чрез договори. Тези договори са доброволни на хартия и рамкират заплащането, часовете за работа и отпуските, двустранните задължения и т. н. Но тези договори, както и по-големите, които касаят междудържавните отношения, никога не са успявали да възпрат стачките, метежите, революциите, войните. Международните договори, които уж гарантират правото на достоен живот, не успяха да възпрат онзи един процент от най-богатите в света да ограбят половината от световното богатство. Данните са на швейцарска банка. Както и договорите за опазването на околната среда в най-доброто от най-добрите времена не успяха да спрат автомобилните концерни да лъжат правителствата, че са спрели отровните газове. Вероятно с цената на колосални подкупи, с които да си гарантират необезпокоявано правото да ни обгазяват.

Тоест, ако се върнем към съдбата на фермера с опожарената от войната ферма, то той така или иначе е бил обречен. Дали фермата му е изгоряла във война или „изгоряла“, казано метафорично, като е била погълната от някоя корпорация съвсем законно или пък изместена от пазара, също в рамките на закона… Не е ли едно и също?

Нито една история, която засяга свободата, няма да е пълна без да споменем свещеното право на избор. На пръв поглед то не е гарантирано от писаните закони, но се подразбира априори поне от мита за сътворението насам. Всеки има право да избере дом, където да живее, управник, който да взима решенията от негово име, държава, в която да плаща данъци. Но законен ли е и свободен ли е неговият избор? Да, законен е, ще отговорят мнозина. Но свободен ли е?

Веднага след края на Втората световна война светът е разделен. Източният лагер е оставен по волята на Сталин, Чърчил и Рузвелт под опеката на СССР, западният лагер е зона на демокрация и свобода. Но хората, които остават на изток от Берлинската стена, не са били питани дали искат да бъдат разпределени в зоната на СССР… Както и след Първата световна война народите на Германия и Австро-Унгария не са били питани дали искат републики… Болшевиките на Изток също никого не питат, подразбират идеите си буквално революционно и потапят бившата Руската империя в чудовищна гражданска война. Въпреки това само няколко години след революцията най-големите демокрации в света признават де юре режима в СССР и приемат, че е правителството, начело на съюза на републиките, е приемник на териториите на бившата империя.

Хитлер е избран съвсем законно, а немците, които са се обявявали против неговия режим, залагали са бомби, за да спасят родината си от диктатора, са били обявени освен за хора извън закона, но и за клетвопрестъпници. Днес мнозина смятат, че висшите офицери, които са опитали да убият Хитлер с атентат, са патриоти и герои. Други пък, напротив, ровейки в законите от онова време, са готови да отстояват обратната теза. Ако Третият райх бе просъществувал, по волята на своя създател 1 000 години, то Хитлер щеше да е герой, както Сталин е бил такъв до появата на Хрушчов. Както и Чърчил е герой, нищо, че наравно с президента на САЩ е отговорен за заличаването на Дрезден, което коства живота на хиляди и хиляди цивилни. И Съединените щати са отговорни за атомните бомби, но какво от това…

Новите социални мислители обаче са хитри. Съвременният, най-добрият от всички възможни светове, създаде вратички, които да оправдаят незаконните по всички международни, а и не само, документи постъпки. Днес вече се казва, че насилието е допустимо, ако властта нарушава определени принципи. Гражданското неподчинение, както днес наричаме някои явления, се оправдават със закон от по-висш порядък, закона на морала… Но закон на морала е било и нахлуването на мисионерите в Африка… Законно е било и разделянето на някои от победените държави след Първата световна война. Законно е да бъдем обвързани с неписани никъде правила, които уж се подразбират. Но и робството се е подразбирало, унищожението на смятаните за по-недоразвити от нас народи се е подразбирало, ограбването на богатствата и поругаването на честта им, се е подразбирало, защото последното е било опаковано от благородни „идеали“.

Сега, в този един момент, ние сме обвързани с повече бумащина, опакована като договори от когато и да било в историята на човечеството до този момент. Имаме договори с общината за данъците на собствения си дом, договори с държавата за своето гражданство, договори с властта за нашата сигурност, договори за мир и благоденствие, а някои са обвързани даже и пред Църквата в свещен съюз, последния свещен от земните договори, този на брака.

Но колко от тези договори действително пазят правата, които същите трябва да гарантират? И пазят нашите права в София и Рим, Вашингтон и Триполи, Дамаск и Москва? И ако вашият отговор е да, аз бих попитала „Докога?“, ако се усъмните обаче… отново бих задала въпрос… Помните ли онзи фермер от Африка, той също е вярвал, докато не е загубил всичко.

И дали не консумираме нашите права и законите, които ни ги гарантират днес, по същия начин, както консумираме кока-кола, пуканки, сериали, статуси във фейсбук, забавни книги, които се четат на един дъх… Пък даже и международни съюзи „консумираме“, ако някой предварително е опаковал тези съюзи в сияйни, но нищо незначещи фрази като свобода, демокрация, братство, равенство…