Лъжата за социализма роди чудовища при капитализма*

Тия дни пак се чуха обвинения към българите. Повод станаха данни на социологическа агенция „Тренд“ за ценностите на хората, обитаващи държавата. Резултатите показаха, че мнозинството българи искат безплатно образование, здравеопазване, правителството да им осигурява работа, като в същото време желаят да се намалят данъците, които биха били източник на тези придобивки. Не малко от хората харесват единоначалието.

Медии и общественици заклеймиха „социалистическия и сбъркан начин на мислене“. Всъщност нито данните, нито клетвите са нови – иде реч за познатата и устойчива носталгия по миналото. От нея извират масовите днешни възприятия за добро и зло. Това, което не се анализира впоследствие обаче, а и се е спестявало често, е отговорът на въпроса – защо българите тъй много линеят по благинките на социализма; каква е причината да разсъждават по алогичен на пръв поглед начин.

Темата е необятна. Предизвикателство не толкова за социолози, колкото за (народо)психолози. Ще разкажа моята гледна точка. Покрай 10 ноември със сигурност ще се чуят още.

Първо трябва да се направи уточнението, че част от отговорите в изследването на „Тренд“ са най-нормални, скандал в тях няма. Най-естественото нещо на света е огромното мнозинство (91-92%) да поиска безплатно образование и здравеопазване. Целият път на човечеството, цялата модерност (пред и пост), през която животът главоломно се промени в последните няколко века, са стремеж към по-достъпно и равнопоставено реализиране на жизнените функции (храна, подслон, отмора, здраве, отглеждане на деца…). Безплатен обяд няма, но има общества, в които цената му е по-поносима. Как го постигат е дълга тема (преразпределение, растеж, колониален грабеж в едни по-стари времена и т.н.), но е факт, че за здраве и просвета българите плащат непосилно много спрямо доходите си. Казвайки, че трябва да са безплатни, те всъщност настояват да са достъпни. Това желание е нормално. „Сбъркаността“ в мисленето се появява след това – настояването за по-ниски данъци. Няма социална държава с ниски налози, следователно теорията „ще потребяваме без да плащаме“ е нонсенс. И тук обаче има нещо логично – българинът живее с усещането, потвърдено от стотици проучвания, че е ограбен – от власт, олигарси, външни сили… И когато 2/3 съобщават, че не искат да им се пипат данъците, всъщност казват, че са против да се събуват на босия цървулите. „Спрете да крадете, преустановете контрабандата, стоп на разграбването!“, крещи българинът и счита, че именно от тези „пера“ могат да дойдат социалните благини.

Много истина има в този вик. Но и утопия. Колкото и да се затегне редът, дори най-честните политици да имаме, нито съществува социален рай, нито би имало социални благини без високи данъци – суровата реалност е такава. Стигаме обаче до много съществен проблем. „Не, напротив, бяхме доближили рая, живяхме такъв живот. Това е социализмът“, казват по-възрастните българи. „Да, социализма!“, възкликват и все по-млади. На пръв прочит издават присъда спрямо настоящето – когато живееш зле, неистово се нуждаеш от надежда, а след като липсва в бъдещето, намираш я в миналото. Но в същината си носталгията по социализма е не само присъда спрямо реалността. За много българи тя е искрена вяра, че той е бил по-добро обществено устройство. Но така ли бе наистина? Сигурен съм, че днешният българин яростно ще поиска капитализъм, ако следва да чака ред за кола, да се облича в два вида конфекция, да си купува точно три вида телевизор (по силите му – един), децата му да не могат да се образоват в чужди университети (на запад – само за отбрани родители!), да се реди на опашки за бира и да има режим на тока (късния соц). И този днешен българин по нищо няма да се различава от предишния, за когото дънките и „бананите не само по Коледа“ бяха най-примамливите достижение на капитализма.

Социализмът не беше рай, но откъде идва това впечатление за него? Защо е жива утопията, че социалните блага са възможни както при старото време – „потребяваме безплатно“? Защото социализмът бе грешно разказан от постсоциалистическите разказвачи. Те избълваха страшно много пропаганда и лъжи. Скриха действителната причина за провала на социализма. Истината е, че той се сгромоляса не защото масовият българин живя зле, както твърдят разказвачите. Или защото „Горбачов предаде Източния блок“ (друга теория – от левите идеалистични среди). Провали се, защото е утопия. Защото може да съществува изолирано, за кратко, защото чисто практически нямаше как да оцелее.

Разказът на днешния авангард – журналисти, писатели, поети, историци – е, че социализмът в България е бил много лоша система: Народен съд, жертви, партийни велможи, пионерски връзки, роднински връзки, изолираност, изостаналост… Образованието било кухо, здравеопазването – лошо, баничката – евтина, ама заради нея се трупал външен дълг. Сигурност по улиците нямало, само така ни се струвало, понеже вестниците премълчавали престъпленията. Това е вярна картина, но отчасти. Тоталитаризъм, жертви, чл. 1, изолираност – истина е. Но образованието бе много по-достъпно от сега, здравеопазването – несравнимо по-хуманно (дори и спрямо някои капиталистически държави), а хората не си заключваха къщите. Социалният модел, какъвто го усещаха българите, в никакъв случай не бе лош. „Те не страдаха особено при Живков. В България, както казваше Вера Мутафчиева, няма гладни гробища“, правдиво описа преди време ситуацията психологът Николай Михайлов. Но социализмът в същността си бе обречен на провал – не защото не произвеждаше хубави блага, а защото нямаше как да го прави дълго време. Формата му за производство и разпределение на капитал очевидно не бе ефективна. Затова след растеж (докъм 1970 г.) и застой (следващото десетилетие) настъпи упадък. Системата технологично изостана, не можеше да черпи ресурси, да ги възпроизвежда, обедня, сама се сгромоляса. И нямаше друг начин. Оказа се утопия – красива, но кратка. Невъзможна.

Честният разказ за социализма трябваше да бъде такъв: „Той предоставяше евтини социални блага, но нямаше как да го прави вечно; икономически нерентабилно бе“. Разказът следваше да бъде допълнен с: „Част от цената на достъпните блага бе липсата на свобода. Няма свят, в който благата да са безплатни“. Сигурен съм, че откровеността щеше да е полезна днес. Щеше да стане ясно, че сме живели в социално не лоша, но експериментална система, в която за кратко, пробно и очевидно неуспешно опитахме „да потребяваме без да плащаме“ (дори научната теория сочи този вид социализъм за експеримент; Маркс не го е предвиждал по пътя на принудата). Липсата на искрен правдив разказ за миналото не само прави днешните хора недоверчиви спрямо авангарда, който ги наставлява как да живеят, но и сее носталгия – българите просто не разбраха, че социализмът, във вида в който го живяха, бе невъзможен повече от 4-5 десетилетия.

Защо интелектуалният авангард не разказа честната история на социализма, е друга тема. От лъжата обаче изникнаха чудовища. Постоянна потребност от месия е едно от тях.

 

*Текстът е публикуван във вестник „Сега“ през ноември 2017 г.