Нелегалният пасажер

Бегемотите бяха настанени в трюма при носорозите, хипопотамите и слоновете. Решението да ги използват за баласт беше разумно. Но само си представете вонята. А никой не искаше да им рине гюбрето. Мъжете едва насмогваха да разнасят храната, а жените им, и те като нас вмирисани под огнените езици на задушливата смрад, бяха твърде изнежени. Тъй че като опреше до чистене, тази чест се падаше на нас. На всеки няколко месеца тежкият капак на задната палуба се повдигаше и вътре се пускаха птиците чистачки. Е, първо трябваше да се отвори и проветри (а нямаше много доброволци за тая хамалогия); после три-четири чифта от по-негнусливите птици предпазливо пърхаха наоколо минута-две, преди да влетят в трюма. Не им помня имената на всичките — всъщност една от тия хвъркати двойки вече не съществува, но нали се сещате за кои става дума. Сигурно сте виждали хипопотами със зяпнали уста и между зъбите им едни шарени птиченца чоплят ли, чоплят като откачени стоматологични сестри. Представете си подобна манипулация, но по-мащабна и по-мърлява. Не съм гнуслив, но дори и аз потръпвах от отвращение при тази гледка в трюмовете: ред замижали чудовища, на които им чистят зъбите във воняща клоака.

На Ноевия ковчег цареше строга дисциплина: това е първото, което искам да подчертая. Там не беше като на рисуваните дървени фигурки, с които и вие навярно сте си играли като деца — само щастливи двойки, надничащи весело над пречките на комфортни, блестящи от чистота обори. Не си го представяйте като някакво средиземноморско пътешествие, където се играе на рулетка и всички са наконтени като за бал; в Ковчега само пингвините носеха фракове. Запомнете: това беше дълго и опасно плаване — опасно, макар и някои от правилата да бяха предварително установени. Не забравяйте и факта, че на борда беше събрано цялото животинско царство: е, ще настаните ли леопардите на един скок разстояние от антилопите? Наложително беше да има някакви защитни мерки и затова се примирихме с двойните резета и надзирателите из оборите. Въведе се и вечерен час. За жалост имаше и наказания, и карцер. Една от височайшите особи горе страдаше от манията да се обгражда с информатори и взеха, че се намериха такива. Със съжаление трябва да отбележа, че от време на време падаше голямо клепане. Да не смятате, че тоя наш Ковчег е бил някакъв природен резерват? Понякога много повече заприличваше на плаваща каторга.

Да, знам, че има най-различни описания на онези събития. Вашият род повтаря и преповтаря своята версия, която продължава да очарова дори скептиците; пък и животните си имат куп сантиментални митове. Ама те няма да тръгнат да лашкат кораба, тъй де. Та нали тъкмо там се прославят и стават герои, нали е въпрос на чест всяко от тях да може с гордост да проследи родословното си дърво чак до корените, тоест до Ковчега. Били са избраници, издържали са на изпитанията, оцелели са: нормално е да позамажат някой и друг смущаващ епизод и тук-там паметта услужливо да им изневери. Аз пък нямам притеснения по тази линия. Никога не съм бил сред избраниците. Всъщност, подобно на няколко други животински вида, съвсем умишлено не бях избран. Качих се като нелегален пасажер и също оцелях. Успях да се измъкна (за сведение слизането от Ковчега не беше по-лесно от качването) и чудесно си вирея. Стоя малко встрани от останалата част на животинското общество, от редовните пътници, които все още се събират на носталгични срещи — между другото съществува дори Клуб на морските вълци и в него членуват онези видове, на които нито веднъж не им прилоша по време на Потопа. Като си спомня за Плаването, не изпитвам никакво чувство на дълг, нито пък съм трогнат до сълзи, та да виждам всичко през мъгла. На моя разказ може да се доверите.

Вероятно сте схванали, че тъй нареченият „Ковчег“ всъщност не беше един-единствен плавателен съд. С това име наричахме цялата флотилия (едва ли очаквате животинското царство да се натъпче в нещо не по-дълго от триста лакти). Валяло било четирийсет дни и четирийсет нощи? Нищо подобно — тази картина не се различава от най-обикновено английско лято. Не, по мои сметки валя около година и половина. Водата се издигала над земята сто и петдесет дена? Я ги пишете грубо още четири години. И тъй нататък. Вашият род открай време е отчайващо зле с датите. Отдавам го на шантавата ви мания всичко да ви е кратно на седем.

Отначало Ковчегът се състоеше от осем плавателни съда: Ноевия галеон, който теглеше на буксир товарния кораб с провизиите, после четири малко по-малки кораба, всеки от които имаше за капитан един от синовете на Ной, а зад тях на безопасно разстояние (понеже семейството беше суеверно по отношение на болестите) се движеше морският лазарет. Осмият плавателен съд предизвика кратко недоумение. Той бе пъргав едномачтов платноход с филигранни орнаменти върху сандалово дърво по продължение на цялата кърма и се движеше лепнат за Хамовия ковчег. Откъм подветрената страна се надушваха странни аромати; понякога нощем, когато стихията се поукротеше, дочувахме весела музика и писклив смях — изненадващи за нас звуци, тъй като смятахме, че жените на всички Ноеви синове са се приютили на безопасно място на личните си кораби. Ала този благоуханен, кънтящ от смехове платноход се оказа неиздръжлив: потъна при една внезапна буря и Хам снова умислен седмици наред.

Следващата жертва беше корабът с провизиите — загубихме го в една беззвездна нощ, когато вятърът стихна и дежурните на вахта очевидно са дремали. На сутринта зад флагманския кораб на Ной се влачеше само дълго дебело въже, прегризано от здравите резци на същество, което умее да се вкопчва в мокър коноп. Започнаха взаимни обвинения, не е за разправяне. На практика това май беше първият случай, в който един животински вид изчезна завинаги зад борда. Не след дълго загубихме и лазарета. Зашушука се, че двете събития били свързани, че жената на Хам — която си падаше малко злобарка — е решила да отмъсти на животните. Явно купищата й завивки и покривки, везани цял живот, потънаха с товарния кораб. Но така и нищо не се доказа.

И все пак най-ужасната беда до този момент беше гибелта на Варади. Вие знаете за Сим и Хам, и за другия, чието име започва с Й. Но за Варади не сте чували, нали? Той беше най-малкият и най-силният Ноев син; което, разбира се, не го правеше любимец на семейството. Имаше и чувство за хумор — или поне се смееше много, което за вашия род обикновено е достатъчно доказателство за остроумие. Да, Варади беше голям веселяк. Можеше да го видиш да обикаля наперено квартердека с по един папагал на всяко рамо; или да пошляпва нежно задницата на някое четириного, което му се отблагодаряваше с доволен рев. Разправяха, че на неговия ковчег не царяла такава тирания като на другите. Но ето на̀ какво се случи: събуждаме се една сутрин и разбираме, че Варадевият кораб е изчезнал от хоризонта, отнасяйки със себе си една пета от животинското царство. Мисля, че щяхте да харесате симурга с неговата сребриста глава и паунова опашка; но птицата, свила гнездо в Дървото на познанието, не беше по-издръжлива на вълните от полска мишка. По-големите братя на Варади търсеха вината в неумелата му навигация: казваха, че си губел времето да се побратимява с добитъка; намекнаха дори, че Господ може да го наказва за някакво тайнствено прегрешение, дето бил извършил още като дете на осемдесет и пет. Но каквато и да е истината за изчезването на Варади, това беше жестока загуба за вашия род. Неговите гени щяха да ви бъдат от полза.

Та тъй, за нас цялото морско начинание започна, когато ни поканиха да се явим на определено място до определена дата. Тогава за пръв път чухме за плана. Нямахме никаква представа за политическата обстановка. Не подозирахме за Божия гняв към собственото му творение, попаднахме в този план волю-неволю. Макар да нямахме никаква вина (нали не вярвате сериозно на оная история със змията? — това си беше чисто и просто мръсната пропаганда на Адам), последствията за нас бяха също тъй жестоки: всички живи същества бяха изтребени освен по един-единствен чифт за разплод от всеки вид — двойки от мъжки и женски пол, запратени в бушуващите води и поверени на стар алкохолизиран мошеник, който беше подхванал седмия век от живота си.

Така че вестта се разнесе, но както обикновено не ни казаха истината. Нали не си въобразявате, че околностите на Ноевия дворец (о, този Ной не беше никак беден) са били населени с подходящи екземпляри от всеки вид на земята? Къде ти. Налагаше се да организират рекламна кампания и после да подберат най-добрия чифт от явилите се. Тъй като не желаеха да предизвикат всемирна паника, обявиха състезание за двойки — нещо като конкурс по красота с изисквания за наличие на мозъчни клетки, плюс синдром на вярност до гроб — и казаха на кандидатите да се явят пред Ноевите порти до еди-кой си месец. Можете да си представите проблемите. Първо на първо, не всеки притежава състезателен дух, тъй че вероятно се явиха най-настървените. Онези животни, които не бяха достатъчно досетливи и не четяха между редовете, решиха, че просто не им е нужно да печелят луксозно океанско пътешествие за двама, напълно безплатно — не, мерси. От друга страна, Ной и персоналът му не бяха взели под внимание факта, че някои животни прекарват известно време от годината в зимен сън; да не говорим за много по-очевадния факт, че някои земни твари се придвижват по-бавно от други. Имаше например един ленивец със завидно спокойна натура — изключително създание, гарантирам ви лично, — който бе погълнат от пороя на Божието отмъщение тъкмо когато най-сетне успя да се смъкне от дървото си. Как му викате вие на това — естествен подбор ли? Аз бих го нарекъл професионална некомпетентност.

При подготовката, честно казано, цареше пълна неразбория. Ной изостана с направата на ковчезите (лошо се получи, когато майсторите разбраха, че няма достатъчно койки, та и те да се качат на борда); в резултат на това закъснение не се обърна достатъчно внимание на подбора на животните. Появеше ли се що-годе прилична двойка, мигом биваше одобрена — въпросът се решаваше с едно кимване; това, изглежда, беше системата. Със сигурност не се искаше нищо повече от най-бегла справка за произхода. И, разбира се, макар да казаха, че ще вземат по двама от всеки вид, когато се стигна до селекцията… Абе някои създания просто бяха нежелани, и туйто. Такъв беше случаят с нас; та затова се наложи да пътуваме нелегално. На доста зверове с напълно законни претенции да се смятат за отделен вид им отрязаха квитанциите. Не може, казваха им, вече подбрахме двама от вас. Какво значение имат няколко допълнителни пръстена около опашката или тия кичурчета, щръкнали на гръбначния ви стълб? Вие вече фигурирате при нас. Много съжаляваме.

Някои великолепни животни, които пристигнаха поединично, си останаха с пръст в уста; семействата, които отказаха да се разделят с потомството си, предпочетоха да умрат заедно; други бяха подложени на медицински прегледи, често от брутално и смущаващо естество. Въздухът отвъд укрепленията на Ной по цели нощи кънтеше от риданията на отхвърлените. Представяте ли си атмосферата, когато най-сетне стана ясно защо сме били поканени да участваме в тази пародия на конкурс? То беше една завист, едни гадни номера, както и може да се предположи. Някои от по-благородните видове просто си хванаха пътя към гората, отказвайки да оцелеят при обидните условия, предложени от Господ Бог и Ной, и предпочетоха унищожението и вълните. Изговориха се сурови и злобни думи по адрес на рибите; амфибиите придобиха твърде самодоволен вид; птиците започнаха тренировки за възможно най-продължителен полет без кацане. Имаше сведения, че някои видове маймуни правят опити сами да си сковат паянтови салове. В продължение на една седмица всички в Двора на избраниците се изпонатръшкаха от мистериозно хранително натравяне и за някои от по-изнежените породи селекционният процес трябваше да започне наново.

В определени моменти Ной и синовете му се държаха като пълни неврастеници. Това май не съответства на описанието, с което разполагате. Нали винаги са ви внушавали, че Ной е бил мъдър, праведен и богобоязлив, а аз вече ви го представих като истеричен мошеник и алкохолик. Не бих казал обаче, че двете мнения са напълно несъвместими. С други думи: Ной си беше проклет, но само да бяхте видели останалите. Нищо чудно, че Бог се бе наканил да подхване всичко отново, на чисто; единствената загадка беше защо изобщо е решил да съхрани нещо от този род, който доста компрометираше създателя си.

От време на време Ной беше на ръба на нервна криза. Ковчегът изоставаше от графика, майсторите трябваше да се подканят с камшици, стотици ужасени животни бивакуваха край двореца му и никой не знаеше кога ще се изсипят дъждовете. Господ Бог не желаеше дори дата да посочи. Всяка сутрин се взирахме в облаците: дали ще задуха западен вятър, с който обикновено идваше дъждът, или пък Той ще прати специалния си порой от неочаквана посока? И докато облаците бавно се сгъстяваха, вероятностите за бунт растяха. Някои от отхвърлените искаха да задигнат Ковчега, за да се спасят, други пък искаха да го нацепят на трески. Онези с по-спекулативни наклонности взеха да предлагат за обсъждане алтернативни принципи на подбор, основаващи се на ръста на животните и ползата от тях, а не на бройката; ала Ной високомерно отказа всякакви преговори. Той беше човек със собствено мнение и не щеше друг да му дава акъл.

Когато се стигна до довършителния етап, флотилията трябваше да се охранява денонощно. Имаше много опити за тайно промъкване в корабите. Веднъж спипаха дърводелец, който се мъчел да си издълбае скривалище между долните бордови ребра на товарния кораб. Имаше и покъртителни гледки: млад лос, обесен на релинга на Симовия ковчег; птици, бомбардиращи с телата си защитната мрежа; и прочие, и прочие. Хванеха ли нелегален, начаса го пращаха на оня свят; но тези зрелища не бяха достатъчни, за да възпрат отчаяните. С гордост ще ви съобщя, че нашият животински вид се озова на борда без подкупи и без насилие. Е, вярно, че не сме така забележими като един млад лос. Как успяхме ли? Ами имахме си предвидлив родител. Докато Ной и синовете му грубиянски претърсваха животните, качващи се по моста, плъзгаха грапави длани по подозрително бухнали руна и правеха едни от най-ранните и най-нехигиенични прегледи на простатата, ние вече отдавна бяхме извън полезрението им, на безопасно място в койките. Един от дърводелците ни подсигури спасението, без да подозира какво е сторил.

В продължение на два дни вятърът духаше от всички посоки едновременно; сетне заваля. Водата рукна от злъчното небе, за да очисти грешния свят. Едри капки се пръскаха по палубата като гълъбови яйца. Излъчените представители на всеки род бяха преместени от Двора на избраниците в определения им ковчег: сцената наподобяваше задължително масово бракосъчетание. После спуснаха капаците и ние започнахме да привикваме с мрака, заключения трюм и вонята. Отначало не обръщахме особено внимание на това: бяхме твърде въодушевени, че ще оцелеем. Дъждът валеше ли, валеше, като от време на време преминаваше в градушка и трополеше по дъските. Понякога чувахме гръмотевици, а често до нас долитаха и воплите на изоставените твари. След време тези ридания позаглъхнаха: разбрахме, че водите са започнали да се надигат.

Най-сетне настъпи денят, за който жадувахме. Отначало помислихме, че това може да е безумен щурм на последните живи пахидерми, опитващи се да нахлуят в Ковчега или най-малкото да го потопят. Но не: просто корабът се накланяше настрани, докогато вълните го вдигаха от дока. Това беше връхната точка на Плаването — поне по мое мнение; това беше моментът, когато братските чувства сред животните и признателността към човека бликаха — лееха се като виното на Ноевата трапеза. После… но може би животните бяха проявили наивност още навремето, когато повярваха на Ной и неговия Бог.

И преди водите да се покачат, имаше основания за напрежение. Зная, че вашият род е склонен да гледа презрително на нашия свят, смятайки го за брутален, канибалски и измамен (трябва обаче да се съгласите, че това не само не ни раздалечава, а по-скоро ни сближава с вас). Но сред нас винаги, още от самото начало, имаше усещане за равенство. Е, не ще и дума, изяждахме се помежду си и прочие; по-слабите бяха съвсем наясно какво ги очаква, ако пресекат пътя на някой по-едър и гладен. Но ние просто приемахме това в реда на нещата. Фактът, че едно животно е способно да умъртви друго, не правеше първото по-висше от второто, а само по-опасно. Може би на вас ви е трудно да разберете същината на подобно понятие, но сред нас цареше взаимно уважение. Да изядеш едно животно не беше основание за презрение към него; а това да станеш нечий обяд не пораждаше у жертвата — нито у нейното семейство — някакво преклонение пред хранещата се порода.

Ной — или Ноевият Бог — промени всичко това. Ако вие сте имали своето Грехопадение, и на нас не ни се размина. Но нас то ни застигна по неволя. За пръв път го забелязахме, когато се попълваше Дворът на избраниците. В цялата тази работа да се вземат по две от всяка твар нямаше нищо лошо (в нея поне, както виждате, се съдържаше доза здрав разум); но това беше само началото на историята. Взехме да забелязваме, че някои породи в Двора не бяха сведени до двамина, а до седмина (отново си пролича пристрастието ви към седмицата). Помислихме си, че допълнителните пет са пътуващи резерви в случай, че първоначално избраната двойка се разболее. Но после лека-полека проумяхме истината. Ной — или Ноевият Бог — бе постановил, че има две класи животни: чисти и нечисти. Чистите влизаха в Ковчега по седем; нечистите по двама.

Както и можете да предположите, това породи дълбоко негодувание към Божията политика на сегрегация. Ами да, отначало дори и чистите животни бяха смутени от този факт; знаеха си, че с нищо не са заслужили такова специално покровителство. Макар че — както скоро осъзнаха — да си „чист“ беше и благословия, и проклятие. То означаваше, че можеш да бъдеш изяден. Иначе казано — добре сте дошли седмина на борда, но пет от вас са предназначени за камбуза. Интересен начин да ти окажат чест. Е, това поне предполагаше, че ще ги настанят в най-удобното свободно отделение до деня на ритуалното им заколение.

От време на време се забавлявах с тази ситуация от позицията на отритнат и можех да се кискам отстрани. Ала сред онези породи, които се вземаха на сериозно, възникнаха всевъзможни сложни чувства на завист и съперничество. На прасето, лишено от обществени амбиции, му беше все едно, но някои други животни приеха идеята за нечистотата като лична обида. И трябва да се отбележи, че системата на подбора — поне така, както я приложи Ной — беше доста нелогична. Всеки би се запитал какво му е толкова специалното на чифтокопитния преживен добитък? Защо камилата и заекът трябва да получат второкласен статут? Защо ще се прави разлика между покритите с люспи риби и голите? Нима лебедът, пеликанът, чаплата, папунякът не са измежду най-прекрасните птичи видове? Но тях не ги удостоиха с почетна значка за чистота. Защо ще се заяждат с мишката и гущера — които и без това вече си имаха достатъчно проблеми — и допълнително ще мачкат самочувствието им? Безуспешно търсехме да съзрем поне зрънце логика във всичко това, напразно очаквахме Ной да ни го обясни някак си. Но той не правеше нищо друго освен да се подчинява сляпо. Ной, както много пъти са ви повтаряли, беше богобоязлив човек; и като се има предвид Божият нрав, вероятно прибягваше до най-безопасната тактика. И все пак ако бяхте чули само плача на стридите и раците, тъжните тиради на смаяния омар, ако бяхте съзрели печалния опозорен щъркел, щяхте да разберете, че отношенията между нас са се променили завинаги.

А имаше и още едно затрудненийце. По някаква нещастна случайност от нашия вид бяхме успели да се промъкнем седмина. Не само че бяхме нелегални (срещу което някои негодуваха), не само че бяхме нечисти (заради което някои вече започнаха да ни презират), ами се бяхме подиграли с чистите и легални видове, пародирайки тяхното свещено число. Набързо решихме да излъжем за бройката си — затова никога не се появявахме заедно на едно и също място. Открихме на кои части от кораба сме добре дошли и кои трябва да избягваме.

С една дума, вече ви е ясно, че от самото начало представлявахме безрадостна дружина. Някои от нас скърбяха за онези, които бяхме принудени да изоставим; други негодуваха срещу статута си; трети пък, макар и на теория поласкани от титлата „чист“, с право се бояха от фурната. А на всичкото отгоре трябваше да съжителстваме с Ной и семейството му.

Не знам как да ви го кажа по-меко, обаче Ной не беше свестен човек. Осъзнавам, че това ще ви смути, защото всички вие сте негови потомци; но то си е голата истина. Той беше направо чудовище, тоя изперкал ваш праотец, който прекарваше половината си ден да угодничи на своя Бог, а другата половина — да си го изкарва на нас. Имаше тояга от гоферово дърво, с която… Е, някои животни и до ден-днешен са си на ивици. Изумително е докъде води страхът. Казвали са ми, че при вашия род косата ти може да побелее само за няколко часа, ако преживееш страшен шок; в Ковчега последиците от страха бяха още по-драматични. Имаше една двойка гущери например, които буквално си сменяха цвета само като чуеха гоферовите сандали на Ной да потропват на слизане от палубата. С очите си го видях: кожата им изгубваше естествената си окраска и се сливаше с фона. Ной поспираше, когато минаваше покрай тяхното отделение, чудейки се защо е празно, после отминаваше с нехайна походка; щом стъпките му заглъхнеха, ужасените гущери бавно възвръщаха нормалния си цвят. В постпотопните години това явно се оказа полезен трик; но то се появи и разви като хронична реакция към „Адмирала“.

Със северните елени работата беше по-сложна. Те вечно нервничеха, но не само поради страх от Ной; беше нещо по-дълбоко. Нали знаете, че някои от нас, животните, имаме пророческа дарба? Дори вие сте успели да забележите това, след като хилядолетия наред сте се сблъсквали с нашите навици и наклонности. „Я виж ти — казвате си, — кравите са полегнали на поляната, значи ще вали.“ Е, разбира се, цялата работа е много по-тънка, отколкото можете да си представите, а смисълът й категорично не се свежда до това животните да служат на човеците като прост ветропоказател. Както и да е, тревогата на северните елени бе нещо по-дълбоко от терзанията, които предизвикваше Ной, нещо по-особено от безпокойство пред буря; нещо… в дългосрочен план. Те се потяха, цвилеха с потискащо настървение и ритаха по пречките от гоферово дърво, макар в момента, пък и по-късно, да не ги грозеше опасност. Такива бяха и дори когато Ной се държеше сравнително прилично. Истината е, че северните елени предусещаха нещо. И то беше отвъд представите ни по онова време. Сякаш казваха: „Мислите си, че е дошло най-страшното ли? Хич не си въобразявайте.“ И все пак, каквото и да бе то, дори северните елени не можеха да го назоват. Нещо далечно, съдбовно… предопределящо бъдещето.

По разбираеми причини ние, останалите, бяхме много по-угрижени в краткосрочен план. Към болните животни например се отнасяха безмилостно. Тук не е санаториум, постоянно ни повтаряха властите; никакви болести, никакъв хленч. Това ни се виждаше несправедливо и непостижимо. Но ние бяхме достатъчно умни, за да не се жалваме. Малко краста и си извън борда още преди да си изплезил език за преглед. И после какво според вас се случва с половинката ти? Каква е ползата от петдесетпроцентов чифт за разплод? Ной изобщо не беше сантиментална натура, та да очакваме, че ще помогне на скърбящия партньор да изживее естествения си земен живот.

С други думи: какво, по дяволите, мислите, че са яли Ной и фамилия в Ковчега? Нас ядяха, разбира се. Искам да кажа, че ако се огледате из животинското царство в днешни дни, не бихте заключили, че си е такова от време оно, нали? Една група животни, изглеждащи горе-долу еднакво, после луфт и после друга група животни, изглеждащи горе-долу еднакво? Зная, че имате някаква теория, която да придава смисъл на всичко това — нещо за жизнената среда и наследствеността и други подобни, — но има много по-просто обяснение на озадачаващите празноти в спектъра на сътворението. Една пета от земните видове потънаха с Варади; а що се отнася до останалите липсващи, компанията на Ной ги изкльопа. Без майтап. Имаше, да речем, един чифт арктически брегобегачи — много красиви птици. Когато се качиха на борда, пъстрееха в синкаво и кафяво. След няколко месеца започнаха да сменят перушината си. Нещо съвсем нормално. Когато летните им пера изпопадаха, отдолу се показа зимната им премяна — чисто бяла. Ние, естествено, не бяхме в Арктическата зона, така че практически това беше излишно; но можеш ли да спреш Природата, не можеш. Още по-малко пък него, Ной. Щом видя брегобегачите да побеляват, той реши, че са нещо болни, и обзет от нежни грижи за здравето на другите пасажери, накара да ги сварят с малко водорасли за гарнитура. Беше невеж в много отношения и със сигурност не беше орнитолог. Подадохме петиция и му обяснихме едно-друго относно перушината и „кой какво си има“. Накрая май взе да схваща. Но арктическия брегобегач вече го нямаше.

Нещата, разбира се, не спряха дотук. Ако питате Ной и семейството му, ние бяхме просто един плаващ ресторант. Чисти-нечисти, под ножа; на първо място храната, после благочестието, такъв беше правилникът. Не можете да си представите от какво изобилие на диви животни ви е лишил тоя дъртак. Или по-скоро можете, защото вие именно това правите: представяте си разни неща. Всички онези митични зверове, които е родила фантазията на вашите поети от предишните векове: вие допускате, нали така, че те или са изкусно творение на въображението им, или пък разкрасени описания на животни, зърнати като видения в гората след обилна ловджийска гощавка. Боя се, че обяснението е много по-просто: Ной и племето му ги излапаха. В началото на Плаването, както споменах, в трюма имаше двойка бегемоти. Аз лично не съм ги оглеждал, но са ми казвали, че били много внушителни животни. Ала въпреки това Хам, Сим и онзи, чието име започваше с Й, явно бяха изтъкнали пред семейния съвет, че щом имаш слона и хипопотама, можеш да минеш и без бегемота; а освен това — този аргумент съчетаваше принципа и практичността — два такива големи трупа щели да изхранват Ноевото семейство месеци наред.

Разбира се, не се получи така. След няколко седмици зароптаха, че всяка вечер им се сервира бегемотско, тъй че — просто за разнообразие на менюто — бяха пожертвани и някои други видове. От време на време този или онзи кимваше гузно, осъзнавайки нуждата от икономии, но тъй или инак, след края на пътуването остана сума ти осолено бегемотско месо.

И саламандърът бе сполетян от същата съдба. Истинския саламандър имам предвид, а не онова невзрачно животно, което още назовавате със същото име; нашият саламандър живееше в огъня. Беше неповторимо създание, дума да няма; но Хам или Сим, или онзи, другият, в хор и поотделно изтъкваха, че пребиваването му на дървен кораб е прекалено голям риск, така че двата саламандъра и огньовете близнаци, в които живееха, трябваше да престанат да съществуват. И карбункулът си отиде за едното нищо — само защото съпругата на Хам чула някаква смехотворна история, че уж имал скъпоценен камък в черепа си. Голяма кипра беше тая жена. Така че хванаха мъжкия карбункул и му отсякоха главата; разцепиха му черепа и нищичко не намериха. Може би камъкът се намира само в женската глава, предположи съпругата на Хам. Е, отвориха и карбункулката, пак безрезултатно.

Ще изкажа, макар и с доста колебания, едно наше предположение, защото просто ме сърби да го изрека на глас. Понякога си мислехме, че съществува някаква планирана закономерност в извършваните убийства. Несъмнено бяхме подложени на по-мащабно изтребление от строго необходимото за нечие изхранване, далеч по-мащабно наистина. Пък и редица унищожени видове бяха само кожа и кости. Да не говорим за това, дето чайките от време на време ни докладваха, че са видели да се изхвърлят от кърмата трупове с много месо по кокалите, и то превъзходно месо. Заподозряхме, че Ной и племето му имат зъб на определени животни просто заради това, което представляват. Базилискът например рано-рано изхвръкна през борда. Вярно, че не беше много приятен за гледане, но се чувствам длъжен да ви уведомя, че под люспите му нямаше почти нищо за ядене и че по онова време птицата си беше съвсем здрава.

Всъщност, когато впоследствие анализирахме събитията, започнахме да съзираме някакъв повтарящ се стил на действие, който се прояви за пръв път спрямо базилиска. Вие, разбира се, никога не сте виждали базилиск. Но ако ви опиша четириног петел със змийска опашка и ви кажа, че имаше много зъл поглед в очите и снасяше разкривени яйца, които трябваше да се мътят от жаба, ще ви стане ясно, че това не беше най-пленителното създание в Ковчега. И все пак, то си имаше свои права като всяко друго, не е ли така? След базилиска дойде ред на грифона; след грифона на сфинкса; след сфинкса на хипогрифа. Може би сте си мислили, че всички те са безвкусни творения на фантазията? Ни най-малко. А виждате ли какво общо имат помежду си? Всички те бяха хибриди. Смятаме, че Сим беше пуристът, който прегърна идеята за чистите видове — но като нищо може да е бил и самият Ной. Пълен абсурд. В същото време, както си говорехме помежду си, само да погледнеш Ной и жена му, или тримата им синове и техните половинки, и ти ставаше ясно каква генетична каша ще се окаже човешкият род. Защо тогава трябваше да придирят на кръстоските?

Ала най-печална беше участта на еднорога. Месеци наред бяхме угнетени от тази история. Плъзнаха, разбира се, обичайните гадни слухове — че жената на Хам вкарала рога му в срамна употреба, последва и обичайната посмъртна клеветническа кампания относно характера на животното; но от това само още повече ни призля. Безспорен факт е, че Ной му завиждаше. Всички гледахме еднорога с възхищение и старецът не го понасяше. Ной — какъв е смисълът да крия истината? — беше сприхав, вонящ, изменчив, злобен и страхлив. Дори не беше свестен мореплавател: извиеше ли се буря, той се оттегляше в каютата си, просваше се на гоферовата койка и ставаше само за да си изповръща червата в гоферовия леген; зловонието се надушваше от другия край на палубата. Докато еднорогът беше силен, честен, неустрашим и безупречно чист, а и беше моряк, който не знаеше що е гадене. При една буря жената на Хам се подхлъзна близо до парапета и щеше да падне зад борда. Еднорогът, който имаше привилегията да стои на палубата в резултат на всеобщо лобиране, се спусна към нея и заби рог в шлейфа на мантията й, забождайки го за палубата. Големи благодарности получи за своята храброст, няма що — Ной разпореди да го сготвят във фурната на Спасителна неделя, когато се празнуваше годишнина от отплаването. Заклевам ви се. Чух го лично от ястреба разносвач, доставил топло гърне в Симовия ковчег.

Не сте длъжни да ми вярвате, разбира се; но какво пише в собствените ви архиви? Вземете историята за голотата на Ной, нали я помните? Това стана след Акостирането. Нищо чудно, че Ной беше още по-самодоволен отпреди — беше спасил човешкия род, беше осигурил успеха на династията си, а Господ Бог официално бе сключил договор с него, — и той реши да не си дава зор през последните триста и петдесет години от живота си. Основа едно селище (което вие наричате Аргури) в полите на планината и прекарваше дните си в измисляне на нови ордени и титли за себе си: Свещения рицар на Бурята, Великия укротител на Вихрушките и прочие. Вашето Свето писание ви информира, че той е засадил лозе на своите земи. Ха-ха! И най-непроницателният ум може да разгадае този конкретен евфемизъм: бил е пиян през всичкото време. Една вечер, след твърде тежък запой, тъкмо се съблякъл и взел, че се стоварил на пода на спалнята си, което не беше необичайно явление. Хам и братята му случайно минавали покрай неговата „шатра“ (те все още използваха старата сантиментална пустинна дума, за да назовават с нея дворците си) и се отбили да проверят дали спиртосаният им баща не се е наранил нещо. Хам влязъл в спалнята и що да види? Е, един гол мъж на шестстотин петдесет и нещо години, който лежи пиян-залян, не е красива гледка. Хам извършил добра, синовна постъпка: извикал двамата си братя да покрият голотата на баща им. В знак на уважение — макар че още тогава този обичай вече отмираше — Сим и онзи, започващ с Й, влезли в бащините си покои заднишком и успели да го качат на леглото, без да позволят на очите си да зърнат онези репродуктивни органи, които, чудно защо, събуждат срам у представителите на вашия род. Съвсем почтителна и благородна постъпка, ще кажете вие. Но как реагирал Ной, когато се събудил с един от онези цепещи черепа махмурлуци, дължащи се на младо вино? Проклел сина си, който го намерил гол, и повелил всички чада на Хам да станат роби на семействата на двамата му братя, дето влезли в спалнята със задника напред. Къде е логиката във всичко това? Не е трудно да се досетя какво е обяснението ви: способността му да отсъжда правилно е била притъпена от алкохола, тъй че ние сме длъжни да проявим съчувствие, а не да го порицаваме. Даа, може би. Но позволете ми да уточня: ние от Ковчега си знаехме що за стока е той.

Ной беше едър човек — кажи-речи, с размерите на горила, макар че приликата свършва дотук. Капитанът на нашата флотилия — той се произведе в Адмирал по средата на Плаването — беше грозен старик с тромава походка и безхаберие към личната хигиена. Тъй като беше неспособен дори косми по тялото си да завъди, като изключим четината на лицето му, за покритието си разчиташе на кожите на други породи. Сложете го редом с горилата и лесно ще отличите по-висшето създание: онова с гъвкавата походка, пращящата сила и вродения инстинкт за обезвъшляване. В Ковчега непрестанно си блъскахме главите над следната загадка: как така Бог е избрал човека за свое протеже при толкова по-достойни кандидати? Не е ли могъл да предвиди, че сума ти други видове ще се окажат далеч по-лоялни? Ако беше предпочел горилата, едва ли щеше да срещне и половината от това непокорство. Първо на първо, вероятно нямаше да се наложи да има Потоп.

А как вонеше този човек… Влажната козина по животните, които с гордост се чистят и пощят, е едно нещо; а подгизналата, полепнала със зрънца сол проскубана кожа, висяща от врата на един мърляч, отгоре на всичко и чужда, е съвсем друго нещо. Дори на сухо старият Ной така и не изсъхна и не въведе за себе си сух режим (предавам ви какво казваха птиците, а на тях можеше да се вярва). Той продължи да се налива с вонящи течности и да се издува от ураганен бяс, подтикван от някакъв гузен спомен или предвещание за още лоши времена.

По време на Плаването ни грозяха и други опасности освен тенджерата. Вземете например нашата порода. Веднъж качени на борда и скрити, ние се почувствахме предоволни. Това, нали разбирате, беше много преди дните на тънките спринцовки, пълни с разтворена в спирт карболова киселина, преди креозота и металните нафтенати, пентахлорфенола, бензола, парадихлорбензола и ортодихлоробензола. За щастие не налетяхме на бръмбарите от семейство Cleridae, нито на въшките Pediculoides, нито на паразитните оси Braconidae. Но при все това ние си имахме враг, и то враг, който дебнеше търпеливо: времето. Ами ако времето изискаше от нас неизбежни промени?

Доста се паникьосахме в деня, когато осъзнахме какво вършат времето и природата с нашия братовчед xestobium rufo-villosum. Това си беше сериозно предупреждение. Плаването наближаваше своя край и времената бяха по-спокойни, гледахме ден да мине, друг да дойде и чакахме Божието благоволение. Посред нощ, когато Ковчегът беше попаднал в безветрие и навред цареше тишина — толкова необичайна и плътна, че всички животни спряха и се заслушаха, с което я задълбочиха още повече, — за наше изумление дочухме цъкането на xestobium rufo-villosum. Четири-пет пъти остро „цък-цък“, после пауза, а сетне отговор отдалеч. Ние, смирените, дискретни, пренебрегвани, но разумни екземпляри от anobium domesticum не можехме да повярваме на ушите си. Това, че яйцето става ларва, ларвата става какавида, а какавидата — имаго, е неотменният закон на нашия свят: да се превърнеш в пашкул например не е повод за порицание. Но това, че нашите братовчеди, преобразени от зрелостта, са избрали тъкмо този момент да оповестят своите любовни щения, беше почти абсурдно. Ето ни на̀, изложени сме на смъртна опасност насред морето, където окончателното унищожение е всекидневна заплаха, а представителите на xestobium rufo-villosum мислят единствено за секс. Това трябва да е било невротична реакция на страха от изтребление или нещо подобно. Но дори и така да беше…

Един от Ноевите синове дойде да провери какъв е този шум, докато нашите глупави братовчеди, безнадеждно жадуващи да огласят еротичния си транс, удряха челюсти в стените на дупките си. За щастие потомъкът на „Адмирала“ имаше твърде бегли познания за повереното им животинско царство и взе кодовото цъкане за скърцане на корабните дъски. Скоро след това вятърът отново изви и братовчедите можеха да си уговарят срещи, без да ги грози опасност. Но тази любовна афера изостри предпазливостта на нас, останалите. Със седем гласа „за“ и нула „против“ представителите на anobium domesticum твърдо решиха да не се превръщат в какавиди преди Акостирането.

Отново ще подчертая, че и в дъжд, и в пек Ной беше калпав моряк. Беше избран заради своята набожност, а не заради навигационните си умения. Беше безпомощен при буря, но и в спокойни води не беше по-оправен. Как съм могъл аз да го преценя ли? Отново ще уточня, предавам ви какво разправяха птиците — птиците, които могат да стоят във въздуха със седмици, без да кацат, птиците, които умеят да се ориентират от единия край на планетата до другия чрез навигационна система, по-съвършена от каквото и да било изобретение на вашия род. Та именно птиците казаха, че Ной хабер си нямал какво върши — карал я само на заплахи и молитви. Не че това, което имаше да прави, беше голяма философия. По време на буря трябваше да оцелее, като избягва водите, където тя бушува най-свирепо, а при безветрие да внимава течението да не ни отнесе толкова далеч от първоначално начертания маршрут, че да попаднем на някоя непригодна за живеене Сахара. Най-доброто, което може да се каже за Ной, е, че той оцеля в бурята (въпреки че не се налагаше да се тревожи за рифове и плитчини, което улесняваше нещата) и че когато водите най-накрая спаднаха, не се оказахме погрешка насред някой огромен океан. Ако ни се беше случило това, не се знае колко дълго щяхме да си плаваме.

Птиците, разбира се, предложиха своя експертен опит в услуга на Ной; но той го раздаваше гордо. Възложи им някакви елементарни разузнавателни задачи — да следят да не попаднем във въртопи и тайфуни, — подценявайки безценните им умения. Освен това обрече на смърт сума ти биологически видове, като ги накара да летят нависоко при ужасни метеорологични условия без подходяща екипировка. Когато Ной изпрати пойната гъска във вятър със сила девет бала (вярно, че това пернато ни късаше нервите със своето съскане, особено ако се опитвахме да спим), буревестникът доброволно се нае да поеме вахтата й. Но предложението му беше отхвърлено с презрение и пойната гъска намери смъртта си.

Добре де, добре, Ной имаше и някои достойнства. Той умееше да оцелява — не говоря само за Потопа. Разгада също така формулата на дълголетието, която впоследствие вашият род затри. Но той не беше читав човек. Знаете ли за онзи случай, когато за назидание разпореди да влачат магарето под кила? Пише ли го във вашите архиви? Случи се през Година втора, когато правилата вече не бяха толкова строги и на избрани пасажери им се позволяваше да си общуват едни с други. Е, Ной свари магарето, когато се опитваше да яхне кобилата. Направо излезе от кожата си и се разкрещя, че от това съешаване няма да излезе нищо добро — което по-скоро потвърди нашата теория, че се ужасява от кръстоски, — и рече, че ще го накаже за назидание на останалите. Така че вързаха копитата на магарето, провесиха го през борда и го влачиха под кила в побеснялото море. Повечето от нас го отдадоха просто на завист в сексуално отношение. Удивителното обаче беше как магарето понесе наказанието. Това се казва издръжливост! Когато го изтеглиха на палубата, то беше в окаяно състояние. Горките му уши приличаха на парцаливи лепкави водорасли, а опашката му на подгизнало въже. Неколцина от другите животни, които по това време вече недолюбваха Ной, наобиколиха клетника и козата, май тя беше, го кюсна леко в хълбока да види дали е още жив, при което магарето отвори едно око, извъртя го по кръга от загрижени муцуни и рече: „Сега знам какво е да си тюлен.“ Като имате предвид хала му, не звучи зле, а? Трябва обаче да ви кажа, че без малко не загубихте и този животински вид.

Мисля, че вината не беше само у Ной. Искам да кажа, че този негов Бог беше наистина потискащ образец за подражание. Ной нищичко не можеше да предприеме, без да се запита какво ще си помисли Той. Не си е работа вечно да се озърташ през рамо за одобрение — може ли това да е зрял човек? В същото време Ной нямаше извинението, че е млад и зелен. Беше на шестстотин и нещо години, според както вашият род изчислява възрастта. За шестстотин години все трябваше да е придобил някаква съобразителност, някаква способност да вижда и двете страни на нещата. Къде ти! Да вземем за пример изработката на Ковчега. Какво направи той? Построи го от гоферово дърво. От гоферово, представете си. Дори Сим се възпротиви, но не, Ной такова искал, такова трябвало да доставят. Фактът, че наблизо не растяха много гоферови дървета, не подлежеше на обсъждане. Той чисто и просто следваше указанията на своя образец. Но дори при това положение който има някаква представа от дървен материал — говоря като познавач в тази област все пак, — можеше да му каже, че двайсетина други дървесни вида ще свършат същата работа, ако не и по-добра; още повече, че идеята да направиш всички части на кораба от едно и също дърво е нелепа. Трябва да избираш материала според предназначението на частта. Но такъв си беше старият Ной — тесногръд, лишен от гъвкавост. Виждаше само едната страна на въпроса. Водосточни тръби от гоферово дърво — чували ли сте за по-голям абсурд?

Вечно следваше покорно своя образец. Какво ще си помисли Господ Бог? Този въпрос беше постоянно на устата му. Имаше нещо нездраво в Ноевата преданост към Бог; нещо подлизурско, ако разбирате какво имам предвид. Но той определено знаеше къде е на хляба мекото; освен това предполагам, че като се окажеш фаворитът, избран да оцелее, и знаеш, че династията ти ще бъде единствена на тая земя, просто се главозамайваш, прав ли съм? Що се отнася до Хам, Сим и започващия с Й, това се отрази зле на егото им. Перчеха се по палубата като Кралското семейство.

Има едно нещо обаче, което искам да уточня. Тази работа с Ковчега. Вероятно още си мислите, че въпреки всичките му дефекти Ной всъщност е бил някакъв ранен природозащитник, че е събрал заедно животните, защото не е искал да изчезнат завинаги, че не е можел да понесе мисълта никога повече да не види жираф и че каквото е правил, го е правил заради нас. Случаят изобщо не беше такъв. Събра ни, защото неговият образец за подражание му беше казал така, а също и от егоизъм, дори от цинизъм. Искаше да има какво да яде, когато Потопът свърши. След пет и половина години под водата от зеленчуковите градини не беше останал и помен и мога да ви кажа, че само оризът вирееше чудесно. Та почти всички знаехме, че в очите на Ной ние сме просто двуноги, четириноги или не знам си колко ноги бъдещи блюда. Ако не сега, по-късно; ако не ние, нашите потомци. Усещането не е много приятно, както можете да си представите. На този Ноев ковчег цареше атмосфера на ужас и параноя. За кой от нас ще дойде той следващия път? Не успееш ли да очароваш жената на Хам, току-виж, до другата вечер си станал на фрикасе. Такава една несигурност може да провокира най-странно поведение. Помня, като завариха мъжкия и женския леминг на ръба на палубата — искали да се свърши веднъж завинаги, не издържали на напрежението. Но Сим ги спипа тъкмо навреме и ги заключи в един сандък. Станеше ли му скучно, вдигаше капака на сандъка и размахваше из него касапски нож. Голям майтап, няма що! Нищо чудно, че целият им род е травматизиран.

И разбира се, веднага щом Плаването свърши, Господ Бог узакони хранителните права на Ной. Като награда за своето послушание той получи разрешението до края на живота си да яде когото от нас си избере. Това беше точка от някакъв пакт или, както се нарича във вашите книги, завет, сключен на бърза ръка между тях двамата. Доста безсмислен договор, ако ме питате мен. В крайна сметка, след като беше елиминирал всички други на земята, Бог трябваше да се задоволи с единственото семейство свои поклонници, които му оставаха, нали? Не можеше току-така да каже: не, и от вас нищо не става. Ной вероятно разбираше, че Бог няма накъде да мърда (голяма излагация — да излееш Потопа, а после да се наложи да се отървеш от Първото семейство), и си давахме сметка, че и с договор, и без договор, все ще ни изяде. В този тъй наречен завет нямаше абсолютно нищичко за нас — освен смъртните ни присъди. А, да, бяха ни подхвърлили една залъгалка — Ной и компанията му нямаха право да ядат женските животни, докато са трудни. Оставянето на тази вратичка предизвика неистово оживление на заседналия на брега Ковчег, както и някои по-особени психологически странични ефекти. Размишлявали ли сте някога за произхода на истеричната мнима бременност?

Това ме подсеща за оная история с жената на Хам. Казват, че това били празни слухове, та ето да видите как плъзват празните слухове. Жената на Хам не беше любимка на пасажерите; и както ви казах, изчезването на лазарета се приписваше предимно на нея. Тя все още ловеше окото — по онова време да имаше най-много сто и петдесет години, — но беше своенравна и сприхава. Несъмнено въртеше бедния Хам на малкия си пръст. А ето и фактите, както следват: Хам и жена му имаха две деца — и двете от мъжки пол, което беше от значение. Наричаха се Хуш и Мицраим. На Ковчега им се роди трети син, Фут, а четвъртият, Ханаан, се появи на бял свят, след като акостирахме. Ной и жена му бяха чернокоси, с кафяви очи; а също и Хам и жена му; както и Сим, и Варади и онзи с Й-то. И всички деца на Сим, Варади и онзи с Й-то имаха черни коси и кафяви очи. А също и Хуш, и Мицраим, и Ханаан. Но Фут, роденият в Ковчега, беше риж. Рижа коса и зелени очи. Това са фактите.

На този етап напускаме пристана на фактите и се пренасяме в бурното море на слуховете (между другото така се изразяваше Ной). Аз лично не бях в Ковчега на Хам, така че просто предавам безпристрастно новините, които ни носеха птиците. Има две основни версии и ви оставям сами да избирате между тях. Помните ли случая с дърводелеца, който си беше издълбал скривалище в товарния кораб? Е, разправяха значи, макар да не бе официално потвърдено, че когато претърсили покоите на Хамовата жена, открили килер, за който никой не подозирал. Със сигурност го нямало на чертежите. Тя отрекла да знае каквото и да било и все пак дрехата, която открили да виси на гвоздей, изглежда, била тъкмо една от нейните долни ризи от кожа на як, а ревностният оглед на пода установил наличието на няколко рижи косъма, затъкнати между дъските на дюшемето.

Втората история — която отново предавам без коментар — е свързана с по-деликатни неща, но тъй като пряко засяга значителен процент от вашия род, се чувствам длъжен да продължа. На борда на Хамовия ковчег имаше двойка симиани, с една дума, човекоподобни маймуни, но изключително грациозни и красиви. По всеобщо мнение те бяха високоинтелигентни, много чисти и спретнати, с такива изразителни лица, които те подтикват да се закълнеш, че те ей сега ще проговорят. Освен това симианите имаха пухкава и дълга рижа козина и зелени очи. Не, тази порода вече не съществува, двамата не доживяха края на Потопа, а обстоятелствата, съпътстващи смъртта им, така и не се изясниха напълно. Уж се прекършила някаква мачта и… Ама че съвпадение, помислихме си ние, една мачта да убие наведнъж и двамата представители на особено пъргава порода.

Официалното обяснение беше, разбира се, съвсем различно. Нямало тайни килери. Нямало кръстосване на видове. Мачтата, която убила маймуните, била огромна и отнесла също така една морава ондатра, две щраусчета пигмеи и чифт плоскоопашати мравояди. Странната пигментация на Фут била Божи знак, макар че неговото разгадаване за момента било извън човешките способности. По-късно смисълът му се изясни: това било знак, че сме изминали половината път. Ето защо Фут бил благословено дете, а не повод за тревоги и наказания. Самият Ной обяви това. Бог му се явил насън и му казал да не закача и с пръст детето и Ной, бидейки праведен човек, както сам изтъкваше, го послушал.

Няма нужда да ви казвам, че животните бяха доста раздвоени относно това кому да вярват. Бозайниците например отказваха да допуснат идеята, че рижият зеленоок симиан се е сношавал с жената на Хам. Вярно, че така и не знаем съкровените помисли дори на най-близките си приятели, но бозайниците бяха готови да се закълнат, че подобно нещо било изключено. Много добре познавали мъжкия симиан и можели да гарантират за високите му критерии за чистоплътност. Намекнаха, че дори си падал малко сноб. И ако сме допуснели — ей така, теоретически, — че е искал да кръшне, предлагали се далеч по-съблазнителни екземпляри от жената на Хам. Защо не една от ония засукани маймунки с жълти опашки, които се отдават за шепа стрити мускатови орехчета?

Това е почти краят на моите откровения. Те са замислени — разберете ме правилно — в дружелюбен дух. Ако смятате, че се заяждам, то е вероятно защото вашият род (надявам се, че нямате нищо против да го кажа) е безнадеждно догматичен. Вярвате на това, на което искате да повярвате, и така докрай. Но то е, разбира се, защото всичките имате гените на Ной. Несъмнено на това се дължи и фактът, че доста често сте учудващо нелюбознателни. Така и не зададохте например ето този въпрос относно ранната ви история: какво стана с враната?

Когато Ковчегът се спря върху планината (това, разбира се, не беше толкова проста работа, но ще пропуснем подробностите), Ной изпрати една врана и един гълъб да видят дали се е дръпнала водата от лицето на земята. Във версията, която е стигнала до вас обаче, враната играе много незначителна роля: тя просто отлита и прелита, от което си правите извод, че хвърчи безрезултатно. От друга страна, трите обиколки на гълъба са представени като голям героизъм. Плачем, когато той не намира място за почивка на нозете си, радваме се, когато носи в човката си пресен лист от маслина. Както разбирам, вие сте възвеличили тази птица, придавайки й някаква символна стойност. Така че само едно искам да изтъкна: враната упорито твърдеше, че тя е намерила маслиновото дърво и тя е донесла в Ковчега лист от него, но Ной сметнал за „по-уместно“ да каже, че гълъбът го е открил. Аз лично винаги съм вярвал на враната, която освен всичко друго във въздуха е много по-издръжлива от гълъба; а и беше типично в стила на Ной (нали гледаше от тоя свой Бог) да скарва животните. Ной нареди да се разпространи, че враната, вместо да се върне час по-скоро с доказателство, че земята е изсъхнала, се помайвала и била забелязана (от чии очи?, дори кариеристът гълъб не би се изложил с такава клевета) да се гощава с мърша. Едва ли е нужно да добавям, че враната се почувства обидена и измамена от това внезапно пренаписване на историята, и онези с по-добър слух от моя казват, че и до ден-днешен в гласа й се долавя тъжният грак на недоволството. За разлика от нея гълъбът звучеше ужасно самодоволно от мига, в който акостирахме. Той вече се виждаше изтипосан на пощенски марки и бланки.

Преди да спуснат мостовете, „Адмирала“ произнесе реч пред животните в своя Ковчег, а свързочниците се погрижиха думите му да стигнат до онези от нас, които бяха на другите кораби. Той ни благодари за съдействието, извини се за оскъдните понякога дажби и обеща, че понеже всички сме си били изпълнили своята страна на споразумението, ще поиска от Бог възможно най-големи компенсации в предстоящите преговори. Някои от нас се позасмяха недоверчиво: помнехме историята с магарето, потъването на лазарета, политиката на изтребление, която се водеше спрямо хибридите, смъртта на еднорога… Беше ни ясно, че ако се прави на божа кравичка, то е, защото усеща какво ще предприеме всяко далновидно животно в мига, щом кракът му стъпи на суша: ще духне към горите и планините. Явно се мъчеше да ни замаже очите, та да останем край Новия Ноев дворец, за чийто строеж реши да ни съобщи в същата тази реч. Като екстри се предвиждали безплатна вода за животните и допълнителна храна през суровите зими. Очевидно се беше уплашил, че месото, дето беше свикнал да яде в Ковчега, ще му бъде отнето с максималната скорост, която могат да развият два, четири или не знам си колко крака, и семейството му пак ще мине на диета от горски плодове и ядки. Колкото и да е чудно, някои животни сметнаха офертата на Ной за приемлива: в крайна сметка, аргументираха се те, той не може да ни изяде всичките и вероятно ще отделя за клане старите и болните. Тъй че някои — не най-умните, трябва да се каже — останаха наоколо да чакат Дворецът да се построи и водата да потече като вино. Прасетата, овцете, говедата, някои по-глупави кози, кокошките… Предупредихме ги значи или поне се опитахме. Насмешливо подмятахме под нос: „Задушено или варено?“, но резултат никакъв. По моему не им сечеше много пипето и сигурно ги беше страх да се върнат сред дивата природа. Вече бяха станали подвластни на своята тъмница и на своя тъмничар. Това, което се случи през следващите няколко поколения, бе съвсем предвидимо: те станаха бледи подобия на самите себе си. Прасетата и овцете, които виждате наоколо днес, са зомбита в сравнение със своите жизнерадостни предшественици. Смачкани, нямат сърце за каквото и да било. А някои от тях, като пуйката например, трябва да претърпяват по-нататъшното унижение да си получат обратно сърцето, накълцано и омесено с ориз, преди да ги задушат или пекат на бавен огън.

И, разбира се, какво всъщност постигна Ной в своя прочут Дебаркационен договор с Господ Бог? Какво получи той в замяна на жертвите и лоялността на своето племе (да не говорим за по-значителните жертви на животинското царство)? Господ казал — Ной ни разтълкува думите му възможно най-добре, — че обещава да не излива друг потоп и като знак на Своето намерение изобретявал за нас дъгата. Дъгата! Ха! Тя е много красиво нещо, дума да няма, и първата, с която Той ни ощастливи — бляскав многоцветен полукръг с по-бледа посестрима зад него, и двамата сияещи на виолетовото небе, — действително ни накара да вдигнем очи от пашата си. Зад дъгата прозираше идеята, че докато дъждът неохотно прави път на слънцето, този ярък символ винаги ще ни напомня, че дъждът няма да продължи и да обърне на Потоп. Но какво от това? Голяма работа. Да не би да е прокарана със закон? Можеш ли да изправиш дъга? На съд да я изправиш?

По-предпазливите животни прозряха истинския смисъл на тази оферта за полупансион и се отправиха към горите и планините, разчитайки на собствените си сили за намиране на вода и храна през зимата. Нямаше как да не отбележим, че северните елени бяха сред първите, които отпрашиха колкото се може по-надалеч от „Адмирала“ и цялото му бъдещо потомство, обзети от странно лошо предчувствие. Между другото, прави сте, като гледате на избягалите животни (неблагодарни изменници според Ной) като на по-благородни видове. Може ли едно прасе да бъде благородно? Или някаква си овца? Или кокошка? Ех, да бяхте видели еднорога… Ето ви друг спорен момент в Постдебаркационното обръщение към онези, които все още се мотаеха край огражденията му. Той каза, че давайки ни дъгата, Бог фактически обещава да попълва непрестанно световния резерв от чудеса. Веднага се сещам за многобройните истински чудеса, които по време на Плаването изхвръкнаха зад борда на Ноевите кораби или изчезнаха в търбусите на роднините му. Дъгата в замяна за еднорога? Защо Бог просто не ни върна еднорога? Ние, животните, щяхме да му се радваме повече, отколкото на ясния небесен намек за Божието великодушие всеки път щом спре да вали.

Слизането от Ковчега, май вече ви казах, не беше много по-лесно от качването. Имаше, уви, разни доноси от някои животни избраници, така че и дума не можеше да става Ной просто да спусне мостовете и да се провикне: „Честита ви земя!“ Всеки от нас трябваше да изтърпи щателно претърсване, преди да го пуснат навън; някои дори бяха потапяни в каци с вода, миришеща на катран. Животни от женски пол се оплакаха, че Сим ги е подложил на вътрешен преглед. Откриха немалко нелегални: някои от по-забележимите буболечки, неколцина плъха, които се тъпчеха неразумно по време на Плаването и бяха нашишкавели, дори една-две змии. Ние слязохме — вече не е нужно да го пазим в тайна, мисля, — скрити в кухия връх на рога на един овен. Той беше едро и сръдливо добиче с подривни наклонности и ние съзнателно поддържахме дружбата си с него през последните три морски години. Той не уважаваше Ной и с радост ни помогна да го надхитрим на излизане.

Когато и седмината изпълзяхме от рога на овена, изпаднахме в еуфория. Живи бяхме! Промъкнахме се нелегално, издържахме, оцеляхме. И то без да влизаме в съмнителни споразумения ни с Бог, ни с Ной. Сами си го постигнахме. Усещахме се облагородени. Това може да ви се стори комично, но е самата истина: бяхме облагородени. От Плаването научихме много неща и ето най-важното: човекът е останал много недоразвит вид в сравнение с животните. Разбира се, не ви отричаме ума и възможностите. Имате потенциал. Но вие все още сте в ранен етап от своето развитие. Ние например сме винаги такива, каквито сме: това е то еволюцията. Ние сме си ние и знаем какво представляваме. Нали не очаквате котката внезапно да се разлае или пък прасето да замучи? Но това е, тъй да се каже, което ние, пасажерите в Ковчега, свикнахме да очакваме от вашия род. В един момент лаете, в следващия мяукате; веднъж искате да сте диви, веднъж — питомни. По отношение на Ной знаехме едно-единствено нещо: че никога не знаем какъв ще е в следващия момент.

Придържането към истината също ви е слабо място. Вечно забравяте или се преструвате, че не помните. Някой да казва нещо по въпроса за изчезването на Варади и кораба му? Разбирам, че има и положителен момент в това нарочно отклоняване на погледа: като не виждаш лошото, караш по-леко. Но пренебрегвайки лошото, накрая стигаш до извода, че то не съществува. Лошото винаги ви изненадва. Учудвате се, че оръжията убиват, че парите развращават, че през зимата вали сняг. Такъв наивитет може да бъде очарователен; но, уви, може да бъде и опасен.

Ето например, не можете дори да признаете каква е била истинската природа на Ной, вашия праотец, благочестивия патриарх, всеотдайния природозащитник. Доколкото разбирам, една от вашите староеврейски легенди твърди, че Ной бил открил принципа на интоксикацията, наблюдавайки как една коза се опила от ферментирало грозде. Какъв безочлив опит за прехвърляне на отговорността върху животните; за жалост всичко това е част от един модел на поведение. Грехопадението било по вина на змията, почтената врана била лакомница и кръшкачка, козата превърнала Ной в пиянде. Ето какво: гарантирам ви, че Ной не се нуждаеше от познанията на някакво си чифтокопитно, за да разгадае тайната на виното.

Първата ви работа е да хвърлите вината другиму. И ако няма на кого, тогава започвате да твърдите, че проблемът не е никакъв проблем. Ще пренапишем правилата, ще преместим вратата на игрището. Някои от онези книжовници, които посвещават живота си на вашите свещени текстове, дори се опитаха да докажат, че Ной от Ковчега не бил същият Ной, когото обвиняват в пиянство и неприлично разголване. Как е възможно един алкохолик да е Божи избраник? Ама моля ви се, не е бил той значи. Не става дума за този Ной. Типичен случай на сбъркана идентичност. Проблемът изчезва.

Как е възможно един алкохолик да е Божи избраник ли? Казах ви — всички други кандидати бяха далеч по-лоши. Ной беше най-читавият от много нечитаво племе. Що се отнася до пиенето му, истината е, че Плаването го докара дотам. Старият Ной открай време обичаше да гаврътва по няколко рога ферментирало питийце, още преди Потопа. Че кой не обича? Но именно Плаването го превърна в къркач. Не можа да понесе отговорността. Взе някои погрешни навигационни решения и загуби четири от осемте си кораба, както и една трета от поверените му видове. За такова нещо би отишъл на военен съд, ако наоколо имаше други човеци, та да седнат на съдийския стол. Но въпреки своята напереност той се чувстваше гузен, че е загубил половината Ковчег. Вината, незрелостта, постоянните мъки да заемаш длъжност, надхвърляща възможностите ти — това беше една убийствена комбинация, която щеше да има същото разрушително въздействие върху мнозинството представители на вашия род. Може дори да се каже, че Бог е тласнал Ной към пиенето. Може би затова вашите книжовници толкова трескаво се стараят да разграничат първия Ной от втория: последиците са смущаващи. Но историята с „втория“ Ной — алкохолизма, непристойното разголване, своенравното наказване на един предан син — това е история, която нас, които познавахме „първия“ Ной от Ковчега, не ни изненада. Боя се, че става дума за тъжен, но предвидим случай на алкохолна деградация.

Както ви казах, щом слязохме от Ковчега, изпаднахме в еуфория. Да оставим всичко друго, но си бяхме изяли доживотния порцион от гоферово дърво. Това е още една причина да съжаляваме, че Ной не беше малко по-смел в проектирането на флотата: щяхме да поразнообразим диетата. За него това едва ли би било някакъв довод, тъй като не ни бе предвидил край себе си. А сега, от разстоянието на няколко хилядолетия, нашето изключване изглежда дори още по-жестоко, отколкото навремето. На кораба се промъкнахме седем на брой, но ако ни бяха взели легално като достоен за оцеляване вид, щяха да ни издадат две бордни карти; и ние щяхме да се примирим с решението. Вярно, че Ной не можеше да предвиди колко ще трае Плаването, но като се има предвид колко малко изядохме седмината вкупом за пет години и половина, несъмнено си струваше рискът да допуснат на борда една двойчица и от нас. В края на краищата не е наша вината, че сме дървояди.

Разказът е част от книгата „История на света в 10½ глави“

TOP