Пощенска пратка

Знам, ти би казал, че е невъзможно. Човек се привързва към толкова много неща. Към друго човешко същество, представи си, дори към такъв негодник като теб. Към четириного. Помниш ли Пончо? Нашият бял огромен и толкова глупавичък пудел. Към къща, дори да не е точно онази от мечтите ни. Нашата не беше, но и двамата я обичахме. Богатите квартали ни бяха скучни. Защо да живеем толкова отдалечени от света, казваше ми, когато вечер се прибирахме. Дланите ти лежаха спокойни върху волана, а лицето ти се появяваше, оцветено от жълтия сигнал на светофарите, и чезнеше, когато свивахме към тесните улички на нашето предградие. За какво ти е пухкав чичко с бял костюм за голф, шегуваше се. Ние сме изобретени. В последното, време е да бъда докрай откровена с теб, никога не успях да вникна съвсем. Да, ти се беше изобретил. Момче от гетото, което влетя в живота ми, за да го преобърне. Кой да предположи, че години по-късно едва ще събера отломките. И ще съм в състояние да ги натъпча в един багажник. Точно това сторих тази сутрин. И затова, вместо да ти напиша писмо, както се случва в мелодраматичните филми, да оставя ключа на масата, реших да приключим точно по този начин. Касетата с тези откъслеци от гласа ми ще получиш по пощата. Вече дори те виждам. Толкова ти е досадно всичко това. Трябва да оставиш бутилката бира, която току-що си отворил, да скъсаш книжния плик, защото току-виж данъчните ненадейно са се сетили за теб, а после, когато вместо фактура намериш старомодна касетка… Знам, че сантименталните описания никак не са ти по сърце. Вярвай ми, и на мен. Но понякога е неизбежно. Ще се наложи да слезеш долу в гаража, за да намериш касетофон. В скрина има един, останал е от хазяина. Трябва да преместиш онзи стар велосипед, който така и не оправи, столовете, които натрупахме на едно място, защото по едно време, помниш ли, искахме да си направим огромна веранда. И някъде там, на долния рафт, насред всякакви джунджурии… После с походка, която би трябвало да издава, че си поне мъничко съкрушен, да свържеш устройството с електрическата мрежа. Нали правилно се изразих? Ти си единственият човек в началото на това толкова претрупано от техника хилядолетие, който все още се възхищава от тези неща. На грохналите от старост електрически стълбове, които трябва да се подменят, защото дървото отдавна е изгнило. На стъклото на повече от половин век, което вече се свлича по рамките на прозорците, защото, казваше, то е пясък. Пясък! А гравитацията е най-мощната природна сила, с която можеш да преместиш тонове тежест, но която неизбежно те побеждава накрая. И най-здравите дървета се огъват под напора на снега и накрая се прекършват.

Е, скъпи мой. Аз също. Но не се прекърших, предадох се. И тази грапавина в гласа ми не е… Просто реших да мина по друг път, а звукът, който чуваш е от чакъла под гумите. Не исках да виждам любимото ми кръстовище. А точно с него възнамерявах да започна. Аз, може би за разлика от теб, се привързвам и към такива неща… Към кръстовища, представи си! Толкова пъти, толкова много пъти, докато те чаках до  сутринта, излизах на ъгъла на нашата улица. Уж за да проверя пощенската кутия или да изтичам за вестници, да си купя нещо от бакалията, която току-що отваря, а всъщност за да погледам асфалта. Знам, че сега се смееш. Иска ми се да прихна и аз, наистина. Забелязвал ли си слънцето по изгрев. Не, не изобщо. Не ти говоря за спиращи дъха гледки към разпенен океан. Описвам ти нашата улица. И имам предвид изгрева, видян от нашия скромен прозорец със стъкло от пясък… Трепкав, мощен, влудяващ! Звездата, която сгрява нашата планета, дори още не се е изтърколила на хоризонта, крие се зад хълма, но улицата вече свети! Катедралата вдясно от нашата къща е все още само сянка, съвсем черни геометрични фигури, непонятни… Какво е това, Боже Господи, мислиш си, нима Създателят може да обитава здание от камък, когато на хвърлей място се ражда един съвсем новеничък ден?! Електрическите жици като драскотини отразени в прозорците на съседа отсреща. Тревата надига гребен, розите в алеите изпускат аромат, всеки момент първите пчели ще прорежат въздуха, за да съберат свежия, зареден с нов живот цвят. Но улицата, необяснимо е, направо пръска светлина. Дори пукнатините в асфалта сияят. Сенките на дърветата са толкова дълги, протягат се зад гърба ми чак до онзи ъгъл, откъдето съм те чакала да изскочиш през цялата дълга нощ. Толкова е тихо, че можеш да чуеш как мравунякът се разбужда. Вятърът издува знамето, с което съседът украсява входната си врата. Толкова горд американец. Впрочем, те всички са горди. Веднъж каза, че цялата тази патриотична вълна ти скапва самочувствието. И моето, но това е съдбата, която избрахме. Тоест, която ти избра. Защото аз те следвах неотлъчно. И сляпо. Не ми пукаше къде отиваме, нито колко време ще ни отнеме, нито дали някога ще се установим. Дори да бяхме избрали да се скитаме цял един живот, мислех си тогава, и това щях да приема. Но бях млада, а младостта е такава долна лъжкиня. Годините се стопиха като ланшния сняг, а сега шофирам бог знае накъде, оставила всичко, което притежавах, на онова кръстовище, с което дори въображаемо разговарях.

Помниш ли как отчаяно вярвахме, че ако сме достатъчно търпеливи всичко ще се нареди. Е, не се нареди. Нито пък бяхме търпеливи. Тази дума винаги ме е дразнила. Празна и куха е като неизмита чаша. Пристигнахме тук, за да се изобретим. Ти с твоите сръчни ръце, които могат да съживят всяка машина, аз с наивната вяра, че мога да бъда щастлива с теб. И в началото жадно поемахме всичко. Трафика, който ни осиновяваше по всички магистрали, комините в индустриалните покрайнини, които ни служеха за ориентир, водните кули, върху които имената на градовете се сменяха, закусвалните – навсякъде еднакви, навсякъде еднакви. Дори автомобилите, които сменяхме, защото в отровените от филмите наши представи, автомобилът бе символът на свободата. Не единствен, но задължителен. Дори имитирахме онази сцена от „Диво сърце“, помниш ли? Всъщност, всички сцени… А после ти повярва, че всичко действително е на една ръка разстояние. Засилихме се с онова кабрио от възвишението на Мълхоланд драйв директно през екрана на автокиното… И уж не ни пукаше къде ще се окажем. Е, оказахме се. Аз с този нелеп репортерски касетофон, който купих на старо, а ти отсреща, ако въобще тази касета стигне до теб. Нямам представа защо казах точно „отсреща“, но се предполага, че ако хората се чуват един друг, те са и един срещу друг. Отсрещен свят, отсрещни светлини, отпадъци от един неуспял да укрепне свят. Дреме ми за изгрева. Сега слънцето бие право насреща. Ако нямаше мантинела, току-виж съм минала в насрещното.

Питаш, защо се смея? Изведнъж си представих, че прекосявам границата с Мексико. А ти, вбесен от предателството, яхваш мотора, за да ме догониш. Пред  крайпътна закусвалня с две хапки унищожаваш три хот-дога, взираш се в светещата реклама и се чудиш защо едната буква примигна толкова дразнещо… Защото е на цели тридесет години. Ужасно дълга биография дори за крайпътна дупка. И този тъй ярък, мамка му, неон… Идиотско е. Но как да обуздаеш въображението на една повехнала вече жена? Не бях такава, вярно е. И ти не беше вечно закъсняващият мъж, който уж работи на четири часа оттук. Вече станаха три. Всъщност, шофирам доста добре – нещо, което нямаше време да забележиш…

Избор. Тази думичка засяда. И мъжди като песъчинка върху гласните струни. Банално е, знам. В следващия град или на следващата бензиностанция ще си купя карта. Може пък твоята учтивост да е била пречката. Можеше просто да ми кажеш по-рано, че си свърнал в друга пряка. Че си подминал нашето, окъпано от изгрева кръстовище. Че имаш други планове – за други веранди и знам ли, вероятно залезът е мигът, в който твоето сърце се къпе. Че не искаш се закотвиш като всички съседи от нашата улица край банално семейно барбекю. И не искаш да се закотвиш с мен… Не искаш да остаряваш? О, повярвай ми, знам. Аз също. Затова в тези твои среднощни отсъствия аз повече няма да участвам. Без мен! Но и върху плика, който ще дрънне в пощенската кутия, няма да има обратен адрес.

Уви, това е единственият избор, който ми остави. Нямам представа, а и вече не ми е съдено да знам какво би станало, ако бях решила друго. Може би щяхме да загинем в катастрофа и да ни събират на части изпод изпотрошени стъкла, пясък!, и огънати ламарини. Или може би действително щяхме да преминем от другата страна на екрана в автокиното, но цели-целенички. Пустинният вятър разрошва косата ти, а аз надувам уредбата. Музиката избухва под кожата ни. Това е някакво радио, разбира се, целият свят се провира през някакви магнити, прекъсвачи и релета до нас. Целият сегашен свят, защото подозирам, че за двойките от каменната епоха не е било така. Те сами са били приемници. Изгревите са изсипвали върху им толкова надежда и толкова, съчинявам си, чиста радост, че са нямали нужда от нищо друго. Нищо изобретено. Нито нещо вметнато. Или набито. И филмова индустрия е нямало, представи си. Нито вестници, телевизия, политици. И бял особено глупавичък пудел никога не е вдигал краче, за да се изпишка върху току-що подрязаните храсти на досадната госпожа Смит… Все още не мога да проумея защо си боядисваше косата в синьо? Можеше просто да пльосне върху себе си американското знаме с всичките петдесет и две звездички в него… И да крещи, да крещи, изпаднала в ярост, от балкона към нас, докато заливайки се от смях ние отминаваме баналните й петунии. И всичките й там Линколни, Уудроуси, Франклиновци…

Знаеш ли… Древните са нямали нужда от домашни любимци, за да обръщат внимание един на друг. И зоопарковете още не били измислени. Да не говорим за резерватите. Градина на блаженството, казват. Помниш ли? Естествено, не помниш. Никога до този момент не се осмелих да седна срещу теб и да ти кажа тези неща. Беше ми достатъчно да съм просто момичето на седалката до теб… Докато  не заглъхнах, докато не закъсня… Докато не открих, че слънцето може да изгрява и отвътре. Изпод изстинало през нощта кръстовище.

Всяка минута предопределя следващата. И след тази магистрала ще има още една. Ако внезапно изчезна, то е защото батерията в това мъничко устройство е издъхнала…

Сбогом.