Имената са други, за да не бъдат изобличени виновните

Войната е героизъм единствено в паметта на признателните поколения. За участниците тя е безсмислие – делнично, сътворено да умреш.  Един от най-добрите романи, представящи човешките преживявания на войниците, е „Отбой в полунощ“. Автор е американецът Уилям Уортън („Пилето“), самият той участник във Втората световна война. Действието се развива през зимата на 1945 г. в Арденските планини. Книгата е написана с огромна самоирония, автофарс. Нещото, чийто единствен резултат е да убива живите –  войната, лъсва съблечено.

Публикуваме откъси от „Отбой в полунощ“. Романът започва с бележка на автора: „Имената в тази коледна приказка са подменени, за да не бъдат изобличени виновниците…“.

***

Пропълзявам в моята половина на подгизналата палатка и измъквам книгата, която четем в момента. Казва се „Сбогом на оръжията“. Имам от страница двеста и петдесета до триста и десета. Преди мен е Уилкинс, а след мен — Шутзър. Шутзър цял ден ме гони да побързам; Уилкинс снощи свърши. Все такъв ми е късметът — да попадна между двамата най-скоростни четци отсам линията Зигфрид. Разкъсваме книгите, за да можем да ги четем едновременно.

Предишната книга беше „На Западния фронт нищо ново“. Обсъждахме я и се провъзгласихме за отделение, което ще напусне войната при първия удобен случай. Тогава бяхме все още всички заедно, пред Саарбрюкен. Отец Мънди не беше разбрал, че героите в книгата са немци, докато не му обяснихме. Но може и да е пропуснал някои страници. (…)

Нашето отделение представлява половината от разузнавателния взвод, втората половина. Взводът покрива разузнаването и рекогносцировката. Той е част от ротата към полковия щаб на сто и н-ти полк от 8010-а пехотна дивизия. Полкови щаб означава горе-долу едно нищо.

Да ви дам представа. Имаме си полковниче, с адютант и помощник, всеки със свои ординарци. Имаме си Първи щабен, Втори щабен, Трети щабен, Четвърти щабен, Пети щабен и т.н., все майори, все с помощници и всичките с ординарци. Ординарец в армията е лошо платен военен слуга.

Освен това си имаме готвачи, кухненски помощници, помощник-готвачи, интенданти, артелчици, пощаджии, писари, машинописци, вестовои; сума ти персонал, плюс тълпата от автопарка. Автопаркът е мястото, където гарират колите, най-вече джипове, щабни коли и два и половина тонни камиони; нищо особено бойно. Всъщност тези автомобили главно превозват хората и техните партакеши от едно място на друго. Шофьорите на тази флотилия за пренос — превоз са четвърти и пети клас — ще рече, сержанти и ефрейтори, от които не се очаква да застрелят никого умишлено.

Имаме си и полкови оркестър. Трийсет войници, за които е крайно невероятно да се намерят на предната бойна линия. Както казах, обикновено те дават караула за охрана на ротния лагер. Никога не съм ги чувал да свирят, но пък и не сме имали много паради. В Руан освободихме една цигулка и Мел Гордън искаше да я опита, но му казаха, че във военния оркестър няма място за цигулки. А нима нямаше да е чудесно да чуваме сигнала за лягане или ставане — а още по-добре за отстъпление — изсвирен на цигулка?

На последно място идва и разузнавателния взвод. Всяко отделение наброява по двайсет души; отдельонният командир е младши сержант или ефрейтор, без ординарци. Нашето отделение намаля до шестима. Отдельонен ефрейтор ни стана Мел Гордън, когато мен ме произведоха сержант. Не че извършихме нещо особено, просто останахме живи. Той още не си е зашил нашивките.

Разузнавателният взвод е очите и ушите на Втория щабен. Вторият щабен е командващият полковото разузнаване. Нашият Втори щабен е майор Лав, комуто и името, и службата никак не подхождат. В цивилния живот Лав е бил собственик на погребално бюро. Той пък е очите и ушите на полковник Дъглас Съгър, командира на полка, обикновено наричан Дояча. Дояча е бивш майстор на военни униформи и страхотно умее да си вири носа. Майор Лав също има голям талант да се перчи.

Главното хоби на Лав е да доставя работа на своите колеги, погребалните архивари. А най-удобното средство, с което разполага за целта, е разузнавателният взвод и той бележи с него непостоянен, но значителен успех. Уисл Томпкинс казваше, че всяко живо, мърдащо човешко тяло накърнява чувството за благоприличие на Лав.

Именно благодарение на Лав и неговия военно погребален талант аз неотдавна бях изстрелян до трите нашивки. В Саар загубихме половината отделение при осъществяването на един от неговите вдъхновени от картата, лошо замислени тъй наречени дозори. Не можете да си представите колко безсмислено и глупаво беше. Толкова е ужасно, че няма да взема да го разказвам, надявам се.

Когато казвам „загубихме“, искам да кажа „бяха убити“. В армията никой никога не признава, че има убити от нашата страна. Те са или „загубени“ — като Кристофър Робин; или „дадени“ — може би „продадени“? — или пък „падат“ в артилерийски огън като, да речем, при бейзболен мач. (…)

Нашата дивизия нанесе удар при Саарбрюкен. Спечелихме няколко километра европейска територия и загубихме семената на неизброими (по-скоро отколкото непредвидими) поколения от много умни хора. Мисля, че американската армия сметна това за добра сделка.

Тъй че сега ни преместиха в Арденските гори, за да си починем и да чакаме попълнения. Това се смята за сектор, където никога нищо не се случва — един вид аристократична вила, фронтова база за поправяне на грима, отпускане на нервите и общо освежаване.

Не съм сигурен дали самият аз мога да се възстановя. През цялото време треперя от страх и сън не ме хваща — дори когато съм дневален. Вече имах два пристъпа на плач, но никой не ми обърна внимание, макар да им се навирах в очите. Влачех се след Мел Гордън, нашият неофициален отдельонен лекар и психиатър, хленчих, но той дори не ме забеляза. Никой не ще вече да гледа.

Най-голямата ми непосредствена беда е, че съм направо исторически случай на стомашно-чревни заболявания. Добре поне, че носим зелено бельо.

Докторите тук ме смятат за пристрастен към давиловите капки и не ми дават повече. Вчера ходих чак до старата ми рота, за да измоля две дози от Бренър, фелдшера на трети взвод.

На отиване кензах пет пъти, а на връщане — само три, така че трябва да е помогнало. Ям почти само сухар и сирене, но червата ми са така свити от страх, че не могат да храносмилат. Дето ме направиха командир (посран отдир) може би е една от най-непрактичните шеги на войната. (…)

Преди две години първоначалната дивизия от Националната гвардия, към която е работил Лав между своите погребения, била събрана и подготвена за бой. Но преди да я прехвърлят през океана, провели маневри заедно с други две подобни дивизии на територията на щатите Мисисипи, Тенеси и Луизиана. Било нещо катастрофално. Как могат и трите да загубят във военни игри? А те загубили.

В последвалите проверки се забелязало, че кой знае защо, средният резултат от теста за интелигентност точно в тия дивизии е някъде между осемдесет и деветдесет. Щом се стигнало до мозъци, те се оказали в долния край на второто стандартно отклонение отляво. Всеки що-годе свестен човек бил подбран за авиацията, свързочните войски, танковите части, артилерията и т.н. Останала утайката.

Военното разрешение било всички редници от тези три дивизии да се изпратят като попълнения в Южния Тих океан. Така останал само кадрови състав от не особено умни офицери.

Междувременно в цивилния тил се разигравал друг сценарий. През 1943-та година повечето от завършващите гимназия младежи от мъжки пол бяха тестувани за влизане в тъй наречените програми А-12 и У-12. Избраните щяха да бъдат изпратени в университетите и обучавани за инженери или лекари. А-12 означаваше армията. Идеята беше да ни обучат, за да построим отново нашия свят след мръсната война.

Подбраха няколко хиляди и след като ги записаха в армията, както си му е редът, ги изпратиха в университетите. Тъй като много от нас по време на учението си бяха прескочили една-две години, оказахме се твърде млади, за да постъпим в армията. По това време приетата възрастова граница, за да можеш да убиваш или да бъдеш убит във войната, беше осемнайсет години. Така бяхме включени към ПОСРА, Програма за обучение на специалния резерв на армията. Пратиха ни направо в университетите — трябваше да изкараме основната бойна подготовка, щом станем на възраст, а после пак да се върнем в университета. Беше нещо като задължителна предучилищна забавачница.

Но докато карахме курса по основна бойна подготовка в пехотата във форт Бенинг, щата Джорджия, спецрезервът и по-голямата част от запаса бяха разформировани и отвлечени от черните дъски от по-висши сили. Ние бяхме разпратени по различни пехотни дивизии, за да си поиграем на истински войници. Също като да прескочиш от яслите направо в началното училище.

Ние от ПОСРА имаме много скандални теории за това какво е станало всъщност. Силни сме в подозренията. Теориите ни варират от избирателен геноцид (с цел да могат посредствените да добият самочувствие) до идеята, че целият този номер е един доста хитро замислен метод за набиране на войска.

Много от нас бяха вкарани като попълнения на мястото на онези редници и сержанти от дивизията на Националната гвардия, изпратени да умрат в Южния Тих океан. Те наистина покачиха средния коефициент на интелигентност и така разрешиха малкия количествен проблем.

Голяма група от съвсем млади, нахакани новобранци неохотно се вля в 8010-а дивизия в лагера Шелби, щат Мисисипи, за да подпомогне образуването на една странна, крайно безразборна организация: слабоумни офицери и подофицери се мъчеха да ръководят негодуваща маса от редници умници. Но ако погледне човек назад, всъщност това не е чак толкова необичайно.

Така че, когато лейтенант Уеър ни измъкна от полковите списъци, той тъпоумно или умно (ако е имал поне малко ум) стъпваше между лехите, подбирайки призованите, избраните. С изключение на Отец Мънди и Майка Уилкинс цялото ни отделение се състои или се състоеше от бивши ПОСРА-вци, все с поразителен резултат от теста за интелигентност.

ПОСРА е безумно съкращение. Уисл Томпкинс твърдеше, че значело нещо на вавилонски, но Шутзър му възразяваше, че на английски означава единствено, че сме посрани.