Село без дим. Комини без къщи.

Бел. ред.: Красен Костов е роден на 25 април 1960 г. в лудогорското село Юпер. Бивш военен и журналист, животът му преминава в Шумен, Сливен, Ямбол, София и Варна. Вече е пенсионер, за свой недостъпен за бурите залив е избрал варненското село Водица. Автор е на няколко документални книги. Последната е поетична, казва се “Посечен думи”. В нея са събрани откровения, мечти и страдания от цял един живот. Публикуваме част от „Посечени думи“.

 

 

 

 

ЕСЕН

Село без дим.

Комини без къщи.

Озверели синджири

без кучешки лай

скърцат със зъби,

ръждиво се мръщят

захапали своя строшен катинар.

Село без знак –

чакалня разбита

с премръзнала печка

и без релси за влак.

Сенки безпаметни

мечтите си гушкат

и чакат експреса

за отвъдния свят.

 

 

ЗЕМЕТРЪС

Изтича времето.

Пророците пируват.

Кръжат във безопасни орбити планетите.

Слънцето измамно свети.

Народът – от зори пиян, ликува.

Притихват лудите.

Изтича времето.

Падат пясъчните кули на поетите.

 

 

ВЕЧЕ

Сам.

Толкова сам,

че самотата е само понятие.

Без бряг.

Без хоризонт.

Без остров, населен с диваци.

Без нимфа.

И без надежда

за извор с жива вода –

да прогледна и видя

кой открадна

последната ми сълза.

 

 

ПРЕМИЕРА

Самотен блус.

Внезапна тишина.

Сърце без роля.

И луна без сенки.

Пейзаж от утре –

без декор,

без сцена,

думи

и прожектори.

Суфльор пресипнал.

И тъга

между зъбите,

прегризана от ужас.

Аплодисменти.

Без антракт.

Играем

в новия спектакъл

на абсурда.

 

 

РАЗПЯТИЕ

Кой крещи?
И защо ме вика отвъд?
Какво е отвъд –
светлина
или мрак,
или?
Може би тайна любов?
Може би тайна омраза?
Сън от нищото –
Бяло, бяло от скръб
или…

Господи,
кога ще отворя очи?
Да видя,
Господи!

 

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Вече съм сам –
уморен и безкраен.
Аз съм мрак,
Светлината е само понятие.
Още светът се върти –
свит, мълчалив и потаен
до нашето тъжно море,
в люлката на зачатието.
Няма ги елфите.
И вишневата гора я няма.
Слизам в бездната,
в ада на тишината.

P.S.

До брега,
във сенките на кораби пътува
помъдрял хлапак,
надул платната от  хартия.

Непохватна,
душата ми се вкостенява.