Когато България дойде*

На 7 септември 1940 г. Крайовската спогодба връща Южна Добруджа в пределите на България. Българските власти влизат поетапно в региона, успоредно се осъществява изключително по скорост преселване на хора – 63 000 българи тръгват от север към родната държава; 84 000 колинисти, пратени да порумънчват района след Ньойския договор, се изтеглят обратно към Румъния. Преселването завършва за няколко седмици.

Историята е наука на дати и събития. Тя ни казва много, но не всичко, защото рядко говори с гласа на личния участник. Днес, когато територии сменят държавната си принадлежност, усилено се прекрояват граници, има люде, които знаят що значи свобода. Живели са я, изпитали са я. Срещнали са я с венци. Има и други, които получават възможността да живеят в родината на цената на изоставен дом, мизерия, огромни житейски несгоди.

Днес срещаме такива хора в Добруджа. Търсим ги усилено, намаляват. Някои от тях са прекалено възрастни, други – болни, на трети радостните спомени провокират опасни за здравето вълнения. Четвърти мълчат, защото темата е рана. Не искат да ги боли. Но трябва да говорят, а ние да ги чуем. Защото историята се забравя. Ние, техни синове и внуци, трябва да предадем.

Историите по-долу са събрани с любезното съдействие на служителите в историческите музеи на Добрич и Балчик. Те не са исторически документ, а лични преживявания, спомени, болки и надежди. Това са тихи немощни гласове, които говорят за съдбовни моменти от историята на България и непонятна за нас днес житейска участ. Част от тях са събрани в мемоари, които отдавна стоят в прашасали библиотеки, които няма, няма кой да отвори.

 

„Велико преселение беше, мъчно. Голяма мъка

Първият ни събеседник е пенсионер от Варна. Говори подробно, но отказва името му да бъде публикувано. Ето разказът му:

„Роден съм 1934 г. в село Гаргалък, на 10 км от Мамая. Селото ни беше много богато, нямаше румънци, цигани. Само българи бяхме – всички наследници на родове, избягали от опожараваните от турците Котел, Жеравна, Балкана. Първо се преселват в Молдова, Бесарабия. Но тъй като климатът там е суров, хиляди българи се връщат отсам Дунава, в сегашна Румъния.

Всичко стана внезапно, беше като Великото преселение на народите. Бях на пет години и нещо, когато чух, че Хитлер дава на България Добруджа. Скоро дойдоха у нас румънските мокани. Три месеца стояха две семейства в нашия двор. Ние трябваше да освободим къщите, те трябваше да влязат.

Как стана преселването? Овцете – пеша, имахме чобанин, той ги докара в България за около седмица. По-големите братя и родителите бяха качени на каруци, заедно с багажа. Имахме право да вземем колкото можем – жито, бъчви…А ние децата бяхме натоварени на вагони. Стотици семейства. Децата – все на товарни вагони.

Близо седмица стояхме на гара Генерал Колево, въшките ни изядоха. Гледаме, чакаме бащите ни да дойдат да ни вземат – няма ги. Други деца чакаха на вагони във Вълчи дол, Суворово. Най-накрая ни взеха.

Първо бяхме преселени в село Безводица. Трябваше да вземем къща в Сенокос, но не бе освободена още от румънеца Йон Лупеш. Веднага падна сняг. Царевицата беше оставена от моканите, брахме я чак напролет, животните нямаше какво да ядат. Питате ме как са се чувствали хората? Голяма мъка беше, голяма. Как да се чувстват, след като оставят всичко – имахме 100 овце, осем коня, два вола, 430 декара земя. Тук всичко това ни го възстановиха, но трябваше да почнем наново. Ако хората бяха останали в Румъния, щяха да бъдат материално много по-напред. Да ви кажа, забравил съм, че там съм роден. Чувствал съм го, но годините минаха.

Местните българи тук не ни приемаха – имаше преселска махала, местна махала. Но като дойдохме тук, ние направихме местните хора. Завиждаха, че дойдохме богати, заможни. Те нямаха земя, след години ги оземляваха, за да влязат в ТКЗС-то.

При изтеглянето румънците не ни правеха проблеми. Но виж, мога да ви разкажа за Червената армия по-късно. Беше 8 септември, двукрилните самолети се наредиха на небето над Балчик като гълъби. И за партизаните ще ви разкажа. Същата вечер, на 8-и, взе да се гърми в гората. Някои хора хем вършеят, хем гърмят. На другия ден се оказаха партизани. За една нощ станаха. После бяха народни борци и дълги години получаваха пари, взеха апартаменти“.

Човекът разказва и за пристигането на маршал Толбухин. Съветски войници взели да нападат български невести. Маршалът заповядал разстрел на провинените. „Строиха девет. С два автомата ги покосиха, натовариха ги на катафалка. Дали съм го видял ли? Е, как да не съм, цял Сенокос го видя, ама малцина от съселяните са живи да разкажат.“

 

„Две години живеехме в църква, оставена от военни“

Следващият ни събеседник е 79-годишната Мария Райчева от Добрич, дългогодишна учителка. Тя, както и другите преселници, споделят сходни истории – от север идват богати родове, извозването става бързо, внезапно; местните българи ги срещат враждебно, а българската държава обезщетява акуратно новодошлите с изоставеното в Румъния имущество. Всички преселници имат по-голямо самочувствие от заварените, смятат се за хора от сой, а и за по-големи българи. Говорим по телефона:

„Родът ни е от Тулчанския край. През декември ни натоварват на каруци, коне, зима е, рев, писъци, хоп – всички в Генерал Тошево. На майка ми братът работил в Букурещ в кожарска фабрика, леля пък е била лаборантка там, друг роднина бил в Министерството на финансите. Искали всички да живеят заедно в Букурещ, но мечтата са проваля, изселват ги в България. Пристигаме в Балканци, запустяло село, няма къде да се живее. Румънците, като тръгват, изтърбушват къщите, снемат ключалки… Семейството ми е настанено в адвентистка църква, ползвана от войници преди това. Аз бях на 5, сестра ми 2 години по-голяма. 2 години живеехме върху слама в църквата, мръсотия.

Българите от Северна Добруджа са по-българи от другите. Заселват се там подгонени от кърджалии, баба ми Мария ми е разказвала как при придвижването децата са укрити в каруците под сламата. Но идваме през 1940 г. в България, местното население е неуко, среща ни враждебно. Наричаха ни „преселци“, обикаляха, гледаха да не се говори румънски. Понеже те са гонили чокоите, сега същото – дума не дават да се продума на румънски. Не знаех български, но за 2 седмици се принудих да го науча.

В казармата баща ми изучил счетоводство, а майка ми беше плетачка. Кметът на селото Христо Карапетров вижда баща ми, харесва го, че е учен човек, взема ни нас, децата, да живеем в къщата му. После ни дадоха и на нас къща, измазана от глина и кал. Други жени почнаха да идват при майка и да се учат на плетачество. Така се установихме. После, когато през 1946 г. тръгнаха да правят ТКЗС, идва кметът да кара баща ми първи да влезе, защото с него ще влязат и останалите преселци. Друг пък обикаля дворовете и стреля с пистолета: „Утре всички да са влезли в ТКЗС-то!“. Така беше.

 

„Майка роди девет деца, измряха, оцеля десетото“

Вече сме в село Църква, община Балчик. Там ще срещнем много хора. Първият събеседник е 78-годишната Стиляна Димова. Слабо помни преселението, но се сеща за събитията след това. Всъщност, Стиляна е странно име за толкова възрастна жена. Чуйте историята:

„Майка ми е разправяла как са ги гонили с камшиците в Румъния, как са оставили половината багаж там. Плющи камшикът по вратника – „Хайде, заминавай“. Селото ни е Касапкьой, край Констанца. Голям мерак имах да отида, преди 5-6 години пенсионерският клуб в Стожер направи екскурзия, отидох и изпитах голяма радост. Възрастен човек накара автобусът да спре пред училището. Слезе и плаче – „тук съм учил, пораснал“. Да видиш как хората изпитват мъка, вълнуват се.

Нашите се заселват в Стожер. Дават им румънска къща. За едни комшии нямало къща, бордей им изкопали.

Майка ми е имала 9 деца, раждала и погребвала – всичките в Румъния. Като съм се родила, попът казал: туй дете аз ще го кръстя, няма да умре. Кръстил ме на св. Стилян (светия, популярен повече в католицизма). Има една икона, на която св. Стилян държи малко бебенце, той е бил пазител на децата. Аз оцелях. И след мене едно дете се роди в Стожер, но и то почина.

Първите години хората се деляха много. Не даваха някое момче от преселците да залюби момиче от другите и обратно. Дядо ми имаше 150 овце, вършачка, жерварка, плугове, 6 коня, умря за 3 месеца, когато трябваше да ги прежали заради ТКЗС-то.“

Баба Стиляна почва да громи комунизма, а кметът на Църква Ради Радев, който слуша историята (комунист по душа), я спира през смях: „Ма, Стиляно, като си от преселците, как та взехме такава хубава снаха тук, в Църква?“. „Кое съм прекарала, го приказвам“, отвръща жената. „И аз помня трудни работи, ама не ги приказвам“, мъдрее Ради.

Стиляна започва да реди ред свидетелства за историята на региона и България, чистосърдечно признавайки, че спомените й са от телевизията. Представяте ли си какво е влиянието на телевизията върху народната памет?

До нея е бай Димо Киряков. Бил е двегодишен по време на размирните събития, препредава майчини спомени. С него започваме другия разказ – за свободата, посрещането на дългоочаквания ден.

 

„Когато дойде България…“

Църква е на няколко километра от Оброчище, където пък е преминавала българо-румънската граница преди 7 септември 1940 г. Ето какво казва бай Димо:

„Като дойде България, отиваме на Чатал чушмя (чешма разположена на границата, сега до селата Оброчище и Генерал Кантарджиево – бел. авт.) да посрещаме армията. Всички викат „браво, браво“, самолетите летят. Има и една друга история. Като си заминават румънците, мъжете отиват с торбите и добитъка в гората, пък ние, децата, с мама, баба и сандъка с дрехите се крием – над двора, край могилата, в храсталаците. Брат ми, бебенце, почнал да писука, мама му затиснала устата с ръка, за малко да го удуши. Криели са се от румънците. Защо ли? Ами защото румънците взеха няколко човека българи, само един се върна. Тръгват да бягат, движат се по черните пътища, обаче засичат българи, които също се крият по черните пътища. И ги вземат в Румъния, карат ги да им работят ангария.“

Бившият военен Атанас Колев, роден през 1927 г., също жител на Църква, си спомня повече:

„5 години ходих на румънско училище в Оброчище, учителят бе румънец – Попеску. Много ни тормозеше, биеше ни. Други румънци нямаше, само той. Но настана 1940 г., дойде Освобождението. Голяма радост, неописуема. Отидохме в Оброчище да посрещаме българската войска – венци, цветя, кавалерия. Всички села бяха там. Но преди това румънците се готвеха за война. Изтегляха се, но от Оброчище до Църква имаше телени мрежи, окопи. Войниците стояха в окопите, аз пасях овцете, караха ме да им доя и да пият мляко. Преследваха ни, гонеха. Мразеха ни, голяма омраза.“

 

„Преставаме да бъдем роби!“

88-годишният балчиклия Георги Венец Чаков също знае много. Запазил е доста спомени, издал е мемоари. Ето част от тях:

„След радостната вест, че на 7 септември 1940 г. е подписано споразумение за връщането на Южна Добруджа към майката отечество, всички българи заживяхме с трепетното очакване за нещо ново, радостно и величествено. Понесе се слух, че на септември от Варна ще пристигнат български войници, за да подменят румънския караул в двореца на Реджина Мария. (…)

От сутринта заживяхме с очакването на нещо дълбоко впечатляващо. Бях на 13 години. Събрахме се група деца на брега и се поогледахме няма ли в близост някой полицай или някой румънец, тъй като страхът от тях ни беше втълпен от рождение. Някъде към 9 часа на хоризонта се появи малка точка, която непрестанно се увеличаваше. Когато наближи кея на вълнолома, видяхме надпис „Раковски“ и че това е малък влекач. Изведнъж изпод палубата се подадоха войници с пушки в ръце, бързо нагласиха раниците на гърбовете си и се строиха. При стегнатия им вид онемяхме и с жадни очи поглъщахме всяка подробност по облеклото им. Тогава нещо топло се надигна в гърлата ни, очите ни се замрежиха от сълзи и заедно с малкото граждани смелчаци викнахме „ура“. Вече никой от присъствуващите не чувстваше страх от румънците.

Пред входа на Двореца очакваше строен взвод румънски войници от караула на кралица Мария. Двата взвода застанаха един срещу друг. Офицерите командваха „за почест“, нещо си рапортуваха, след което си стиснаха ръце. Това бе символичното предаване на Двореца в български ръце, а ние решихме, че това е вече свободна българска територия. Позорният Ньойски договор рухна! Историческата правда надделя!

Дългоочакваният ден, в който поробената Добруджа ще се върне в обятията на родината майка бе определен – 21 септември 1940 г. Цялото балчишко гражданство се готвеше за тържеството. Всички порти и балкони бяха украсени с килими, национални знамена и цветя. У дома се пазеше трикольор цели 23 години и той сега се вееше свободно. Сутринта на 21 септември около 8 часа всички ученици бяха строени в двора на прогимназията. Пред строя излезе директорът господин Димитър Желев и с прочувствено слово ни приветства със свободата: „Ние преставаме да бъдем роби!“

На площада – арка, народ, знамена и цветя – изобщо голямо веселие. Настанихме се на стълбите до кметството. Някъде към 10 часа се зададоха първите части на освободителите, начело с генерал Попов, носен на ръце от ентусиазираните граждани.“

 

На границата

Днес някои от тези истории звучат прекалено патетично, други, може би, твърде драматично. Но това не е живот, живян от нас. И слава богу. „Поуката е, че трябва да помним и оценяваме събитията. Повечето местни хора в този край, все българи, говорейки за минали случки, се питаха доскоро: „Абе, това кога стана – преди българите да дойдат или после? Представяте ли си какво събитие е било това за тях – от „идването на българите“ почва ново летоброене. Така е и днес с нас. Живеем на границата на интересно време – между комунизъм и демокрация. Трябва да помним и да разказваме“, казва шефът на Добричкия исторически музей Костадин Костадинов.

А на мен, не знам защо, ми прави впечатление факта, че всеки български преселник, вече възрастен, знае до бройка оставените в Румъния овце, плугове, коне, декари земя…А днес? От 70 години България е мирна.

 

–––-ИЗВОР–-

Из спомените на доц. Стайко Варамезов, 90-годишен русенец, родом от Северна Добруджа, преживял насилственото изселване:

„Родното ми село Черна се намира в западната част на Тулчанския окръг почти в онзи негов ъгъл, който се оформя от последния голям завой на Дунав към морето. В края на 1930 г. имаше вече към 4500 жители. По онова време то бе практически чисто българско, както много други селища в онзи край. Из селото можеше да се чуе само българска реч. Разбира се, това беше същият битов български, какъвто е бил и през турско време. Никакъв контакт с развиващия се език в свободна България нямаше, никакво българско печатно слово не достигаше до нас. (…)

За нас, черненци, както и за всички българи от нашия край, вече стана ясно, че „Добруджа“, за която чувахме да се приказва във връзка с преговорите (Крайовската спогодба – бел. авт.), всъщност не е Добруджа, а само онова, което румънците наричаха Кадрилатер – двата по-малки южни окръга на тази област. Съвсем неочаквано стана известно и това, че нас ще ни изгонят и ще ни заселят някъде в България, къде точно – предстоеше да видим. Това, последното, пък се възприемаше различно. От болшинството – селско население – като трагедия, каквато всъщност се и оказа. Аз, пък и много други юноши като мен, го приех по-скоро с радост. Мислех си: най-после ще приберат и нас и ще мога да уча в българско училище.(…) Взех си от лицея свидетелство за завършен пети клас, прибраха ме на село и започнахме да се готвим за заминаване. Бяха пристигнали и българските представители в смесените комисии, които трябваше да оформят документално нашето изселване. Постави се началото на истинското разоряване на севернодобруджанското българско население, в огромната си част селско. Сключената спогодба изобщо не го защитаваше. То беше оставено на произвола на румънските чиновници и гранични власти.“

*Тексът е публикуван във вестник “Сега” през 2014 г. под заглавие “Добруджа – свобода и мъка”. Част от събеседниците са вече покойници.